Определение № 485 от 22.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр.София Т.П. срещу решение № 1671/04.07.2019 г. по в.гр.дело № 5228/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 3818/08.08.2018 г. по гр.дело № 62/2017 г. на Окръжен съд гр. Благоевград в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ, предявен от К. К. М. против Прокуратура на РБългария за сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи разликата между присъдените от първата инстанция 10 000 лв. и сумата от 20 000 лв. и вместо това е осъдена Прокуратурата на РБългария на основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ да заплати на К. К. М. сумата от още 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в частта на въззивното решение, с която е потвърдено решение № 3818/08.08.2018 г. по гр.дело № 62/2017 г. на Окръжен съд гр. Благоевград в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на К. К. М. на основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това се постанови друго, с което се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като се съобрази същия с обема на реално претърпените вреди, принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението са формулирани въпросите:1. За определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. За наличието на пряка причинна връзка между увреждането и претърпените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощието си по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства по делото и да изложи мотиви в решението, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са ППВС № 4/23.12.1968 г., т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2000 г.на ОСГК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Подадена е касационна жалба от ищеца К. К. М., чрез адв.А. А. вх. № 15214/06.08.2019 г. против въззивно решение № 1671/04.07.2019 г. по в.гр.дело № 5228/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 3818/08.08.2018 г. по гр.дело № 62/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е осъден Окръжен съд гр.Кюстендил да заплати солидарно с Прокуратурата на РБългария на К. К. М. на основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в частта за солидарното осъждане заедно с Прокуратура на РБЪлгария за сумата 10 лв. държавна такса пред първата инстанция и вместо това е отхвърлена като неоснователна исковата претенция, предявена от К. К. М. против Окръжен съд гр.Кюстендил за заплащане на основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ на сумата 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и в частта на същото въззивно решение, с която е потвърдено решението по гр.дело № 62/2017 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от К. К. М. срещу Прокуратура на РБългария и Окръжен съд гр.Кюстендил с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за присъждане в условията на солидарност на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 10000 лв. до пълния размер от 150 316.67 лв. срещу Окръжен съд гр.Кюстендил и над сумата 20000 лв. до 150 316.67 лв. срещу Прокуратура на РБългария, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от К. К. М. срещу Прокуратура на РБългария и Окръжен съд гр.Кюстендил с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за солидарно заплащане на сумата 84 900 лв., представляваща пропуснати ползи – издръжката, която би получил ако неговият баща е бил жив, изчислени на база 500 лв. месечно за периода след убийството на К. М. /09.10.1998 г./ до навършването на пълнолетие на ищеца К. К. М./01.05.2015 г./ като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваните части и вместо това се постанови друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер. В касационната жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от 17.09.2019 г. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваните части е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2.пр.3 ЗЗД. В касационната жалба и в изложението са поставени въпросите, които съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1. Относно определяне на неимуществените вреди от съда, след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Относно действията на органите на съда, имащи значение за преценка по критерия справедливост по чл.52 ЗЗД при предявен иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 66/02.04.2015 г. по гр.дело № 5813/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК. Последното не е приложено към касационната жалба. В срока по чл.287,ал.2 ГПК за отговор по подадената касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария ищецът К. К. М., чрез адв.А. А. е подал и насрещна касационна жалба с вх. № 7487/27.08.2019 г.. По съдържание същата представлява повторение на съдържанието на подадената касационна жалба, както по поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, посочена по-горе, така и по формулираното искане. Към насрещната жалба е приложено изложение на основания за допускане на касационно обжалване вх. № 20666/14.11.2019 г., в което са поставени същите въпроси, както и в изложението към касационната жалба и са посочени същите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните части. Жалбоподателят-ищец е изразил становище по подадената касационна жалба от ответника, като счита същата за неоснователна. Жалбоподателят-ответник не е изразил становище по касационната жалба на ищеца. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби, както и насрещната касационна жалба на ищеца са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, за насрещната касационна жалба в срока по чл.287,ал.2 ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и са процесуално допустими. С въззивното решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ – претендирани обезщетения за претърпени неимуществени и имуществени вреди от ищеца К. К. М., причинени му от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на следствено дело и наказателно дело за убийството на бащата на ищеца К. Г. М., съгласно чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС. От фактическа страна е прието за установено от приложеното сл.дело № 323/1999 г. на ОСлС гр.Кюстендил, че същото е образувано с Постановление за образуване на предварително производство от 30.07.1999 г. срещу неизвестен извършител, който през месец октомври 1998 г. в землището на [населено място], обл.К. умишлено умъртвил К. Г. М., 33 годишен от [населено място], обл.К. – престъпление по чл.115 НК. Прието е също за установено от изготвения протокол за оглед на местопроизшествие и от заключението на експерта по изготвената СМЕ на труп, че трупа е на К. Г. М., на 33 години, изчезнал през нощта на 08/09.10.1998 г., който е открит на 30.07.1999 г. на предна дясна седалка, на потопен в езерото срещу открития рудник в [населено място] лек автомобил м.“Опел Кадет“, че същият е починал в резултат на огнестрелни рани, засегнали жизненоважни органи на човешкото тяло-гръбначен мозък, бял дроб и сърце, несъвместими с живота. Починалият е бил умишлено умъртвен, чрез употреба на огнестрелно оръжие и произведени няколко изстрела в областта на тялото и на главата. Приел е, че в периода от 30.07.1999 г. до 02.08.1999 г. по следственото дело е бил разпитал свидетел –П.А. и са били снети обяснения от 5 лица. С постановление от 21.02.2000 г. на наблюдаващия прокурор при ОП Кюстендил наказателното производство, водено срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.115 НК, за което е било образувано следствено дело № 323/1999 г. на ОСлС Кюстендил е било спряно, тъй като въпреки положените усилия от органа на разследване извършителят на престъплението не е бил разкрит и производството по следственото дело е изпратено на разследващия полицай за продължаване на издирването му. Прието е, че на 14.01.2011 г. – почти 11 години по-късно прокурор при ОП Кюстендил възобновил наказателното производство по следствено дело № 323/1999 г. на ОСлС Кюстендил. На 06.02.2011 г. и на 09.03.2011 г. били привлечени като обвиняеми за извършване на убийството лицата В. Ш. и А. К. и след извършване на различни процесуални действия на 19.06.2012 г. е внесен обвинителен акт срещу същите лица въз основа на което е образувано нохд № 270/2012 г. на ОС Кюстендил. С разпореждане от 21.08.2012 г. по образуваното нохд № 270/2012 г. на ОС Кюстендил съдията-докладчик насрочил съдебно заседание за предварително изслушване на страните на 12.09.2012 г. След провеждане на множество съдебни заседания е постановена присъда № 13/26.04.2013 г. по нохд № 270/2012 г. Окръжен съд Кюстендил признал подсъдимите К. и Ш. за виновни в това, че на 08/09.10.1998 г. в землището на [населено място], в съучастие – първият като извършител, а вторият като помагач, заедно с В.М., по отношение на когото наказателното производство било прекратено, предумишлено умъртвили К. М., като убийството било извършено с користна цел. На основание чл.116,ал.1,т.7 и т.9, вр.чл.115 НК и във връзка с чл.20,ал.2 НК за К. и ал.4 за Ш. ги осъдил: А.К. на 18 години лишаване от свобода, В.Ш. на 12 години лишаване от свобода. На основание чл.25,ал.1 НК, вр.чл.23 ал.1 НК съдът наложил на подсъдимия К. общо наказание – най-тежкото от определените по нохд № 270/2012 г. и по нохд № 232/2002 г., и нох № 504/2002 г. – двете на Районен съд Кюстендил и по нохд № 7/2005 г. на Пловдивския военен съд – 18 години лишаване от свобода. Постановил изтърпяване на наказанията за двамата подсъдими при първоначален „строг“ режим в затвор. Приложил чл.25,ал.2 НК за изтърпените от подсъдимия К. наказания. Приел е, че с присъдата Окръжен съд Кюстендил уважил предявените граждански искове за неимуществени вреди, претърпени от престъплението, солидарно срещу подсъдимите в размер на по 15 000 лв. за Г.М. и общо сума от 15 000 лв. на К.М., действащ лично и със съгласието на майка си, като исковете за неимуществени вреди за разликата над уваженото до претендираните от гражданските ищци размери са отхвърлени. Подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото разноски и държавната такса върху уважената част от гражданските искове. По постъпили жалби и протести присъдата на КОС е била предмет на въззивна проверка от САС и е образувано внохд № 925/2013 г. и първото открито съдебно заседание е проведено на 13.11.2013 г. След провеждане на въззивно съдебно следствие и събиране на нови доказателства САС е постановил присъда № 3/18.02.2015 г. по внохд № 925/2013 г. на АС София, от която е установено, че въззивният съд е отменил изцяло Присъда № 13/26.04.2013 г.по нохд № 270/2012 г. на КОС и подсъдимите са признати за невиновни в това да са извършили предумишлено убийство с користна цел на К. М.. Подсъдимите са оправдани изцяло по повдигнатите им обвинения за извършени престъпления – подсъдимия А.К. по чл.116,ал.1,т.7 и т.9, вр.чл.20,ал.2 НК и подсъдимия В.Ш. по чл.116,ал.1,т.7 и т.9, вр.чл.20,ал.4 НК. Отхвърлени са изцяло предявените граждански искове срещу подсъдимите като неоснователни. По постъпили жалби и протести делото е постъпило и във ВКС, и с решение № 311/28.12.2015 г., постановено по кнохд № 901/2015 г. на ВКС е оставена в сила присъда № 3/18.02.2015 г. по внохд № 925/2013 г. на Софийски апелативен съд. Като е взел предвид фактическите твърдения на ищеца, петитума на исковата молба и уточненията към същата въззивният съд е приел, че правната квалификация на исковете е по чл.2б,ал.1 ЗОДОВ, каквато е определена и от първоинстанционния съд. Прието е, че исковите претенции са допустими. За да направи извода съдът е приел, че в случая е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, че е осъществен по принцип фактическия състав на отговорността на държавата по смисъла на чл.2б,ал.1 ЗОДОВ. От правна страна съдът е приел, че с разпоредбата на чл.2б,ал.1 ЗОДОВ е предвидено като вътрешно правно средство за защита самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждански и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Приел е също, че по този ред лицата разполагат с отделен иск, с който могат да установяват пред националния съд наличие на нарушение по чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС и да претендират обезщетение. Според съда в тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок на основание специалната норма на чл.2б ЗОДОВ, като обезщетенията за тях съгласно чл.8,ал.1 ЗОДОВ се претендират само по този закон и реда на ГПК, че отговорността е деликтна, че критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл.6,пар.1 ЕКЗПЧОС са посочени примерно в закона. Посочено е, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е: първо се установява продължителността на релевантния период/началният момент е отправянето на наказателното обвинение и крайния – постановяване на окончателен акт на съда, с който се слага край на несигурното положение на лицето/ и след това се преценява дали този период е разумен. Прието е, че разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. Прието е също, че при преценката за разумност на релевантния период съдът прилага три критерия – сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи, че ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се реши дали делото е сложно:естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото/включително и от чужбина/, съединяване на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и др. Съдът е приел, че ищецът е пострадал от престъплението – син е на убития К. М., чието убийство е останало неразкрито и е бил конституиран като граждански ищец в наказателното производство, но поради изхода в същото исковата са били отхвърлени. Прието е, че в случая наказателното производство е продължило неразумно дълго, както и, че разследването е било недостатъчно ефективно. Приел е, че общата продължителност на наказателното производство е 16 години, 4 месеца и 28 дни, през който период делото е било разглеждано на три инстанции, че в общата продължителност на производството е включен периода от 10 години, 10 месеца и 24 дни, през който делото е било спряно, докато се е намирало в ОСлС Кюстендил. Отчетено е, че проведеното предварително наказателно производство от следовател към ОСлС Кюстендил е продължило 12 години, 10 месеца и 20 дни, че през този период делото не е било на разположение на разследващите органи за провеждане на процесуално-следствени действия в продължение на 1 месец и 10 дни, през което време са били разглеждани мерките за неотклонение на обвиняемите от ОС Кюстендил и АС София. Разглеждането на нохд № 270/2012 г. на Окръжен съд Кюстендил в съдебната фаза пред първата инстанция е продължило 1 година, 2 месеца и 25 дни. Производството по внохд № 925/2013 г. на Апелативен съд гр.София е продължило 1 година, 8 месеца и 21 дни. Разглеждането на кнохд № 901/2015 г. на ВКС е продължило 6 месеца и 18 дни. Относно наличието на забавено правосъдие по смисъла на чл.2б,ал.1 ЗОДОВ са възприети мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към тях. Възприет е и извода, че се касае за съществено надвишаване на разумния срок за разглеждане и прекратяване на наказателното производство. Приел е, че съществено за надвишаване на разумния срок за разглеждането на наказателното производство е необоснованото спиране на делото през време на досъдебното производство, което е продължило 10 г., 10 м. и 24 дни, което е много над установения максимален срок по чл.22,ал.3 НПК/отм./. Според съда дали периодът, през който дадено наказателно производство е било спряно ще се включи в общата продължителност на производството и ще се счете за забавяне, за което е отговорна държавата зависи от причината за спирането и какво са направили компетентните органи, за да се преодолеят пречките, довели до спирането. Възприета е константната съдебна практика, според която спирането на наказателното производство не оправдава забавата, допусната от Прокуратурата по наказателното производство, тъй като през времето, през което производството е било спряно разследващите органи са имали възможност и са били длъжни да извършват активни действия с цел отстраняване пречките по движение на делото. Прието е, че в случая за необосновано голям период от време не са извършвани никакви следствени действия, като е отчетена и липсата на данни да са извършвани и оперативни действия за установяване на извършителя на жестокото убийство. Прието е също, че по време на спирането на производството не текат срокове, че висящността на делото е продължила, като по него не са били взети никакви мерки за разкриване на извършителите на престъплението, въпреки задължението за предприемането им от прокурора и разследващите органи – чл.220а,ал.1 НПК/отм./ и чл.245,ал.1 НПК. Съдът е приел, че и по време, когато производството е било спряно разследващите органи са имали възможност и са били длъжни да извършват активни действия с цел отстраняване пречките по движение на делото, но в случая ако някакви усилия са били полагани, същите са били изключително неефективни. В тази насока е съобразено обстоятелството, че не се касае за незначително престъпно посегателство, а за престъпление срещу живота, което се преследва изключително строго. Прието е, че значителното забавяне на разследването е лишило наследниците на убития от каквато и да било ефективна възможност за търсене на гражданска защита срещу извършителите на престъплението, тъй като с отдалечаването на процесуално-следствените действия от времето на извършването на убийството, възможността за разкриването на истинските му извършители съществено е намаляла. Приел е, че обстоятелството, че оперативно-издирвателните мероприятия са от компетентността на органите на МВР, които разполагат с методите и способите да извършват такива не освобождават Прокуратурата от отговорността за времето, през което наказателното производство е било спряно, тъй като тези мероприятия са били извършвани изцяло под ръководството и надзора на Прокуратурата, като за това е следвало спешно да бъдат взети всички необходими мерки спрените наказателни производства да бъдат възобновени и успешно приключени. Посочил е, че законодателят е възложил на прокурора дейността по ръководство и надзор върху работата на разследващите органи в досъдебното производство. Приел е, че в случая досъдебното производство е надхвърлило предвидените в чл.234 НПК срокове за престъпление по чл.116 НК, вр.чл.115 НК, като според съда прокурорът не е направил необходимото, за да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите следствени действия. С оглед на посоченото е формиран извод, че Прокуратура на РБългария следва да носи отговорност в конкретния случай. Относно исковите претенции срещу Окръжен съд гр.Кюстендил е прието, че по искове по чл.2б,ал.1 ЗОДОВ съдът би могъл по принцип да носи отговорност и да бъде осъден да заплати обезщетения за вреди, ако се установят предпоставките за това. Прието е, че с действията си Кюстендилския окръжен съд не е допринесъл за разглеждане на делото в неразумен срок. Посочено е, че съдебните заседания са били насрочвани и провеждани ритмично, че са извършвани множество процесуални действия. Отчетено е, че процесното НОХД е било с фактическа и правна сложност, че разглеждането му в първата инстанция за периода от 19.06.2012 г., когато е бил внесен обвинителния акт в окръжния съд до 26.04.2013 г., когато е произнесена присъдата не може да се окачестви като неразумно дълъг период. Преценен е за неправилен извода на първоинстнационния съд, че като не е изпълнил добросъвестно задължението си за проверка на редовността на внесения за разглеждане обвинителен акт и като е приел за разглеждане един непрецизен съдебен акт окръжния съд, макар да е разгледал нохд № 270/2012 г. пред първата съдебна инстанция в разумни процесуални срокове по смисъла на чл.22,ал.1 НПК е допринесъл за забавяне на разглеждането на делото и до намаляване на възможността да бъдат разкрити и изправени пред съда истинските извършители на тежкото престъпление, извършено срещу бащата на ищеца. Приел е, че Софийски апелативен съд е постановил оправдателна присъда не поради поведението на първоинстанционния окръжен съд, а поради проведено въззивно съдебно следствие със събрани множество нови доказателства, които са променили изхода в производството. Отчетено е, че в мотивите на въззивната оправдателна присъда се съдържат някои критики към КОС и качеството на внесения от Прокуратурата обвинителен акт, но те според съда не рефлектират върху крайния резултат в производството, тъй като е бил оправдателна присъда за двамата подсъдими. Според съда причината за това оправдаване е не толкова обвинителният акт и неговите недостатъци, колкото недоказването от страна на Прокуратурата на това, че подсъдимите са извършили престъпното деяние, в което тя е обвинила лицата Ш. и К.. Посочил е, че съдът не може да указва срещу кои лица да бъде повдигнато обвинение и внесен обвинителен акт, че доказателствената тежест по наказателните дела от общ характер лежи върху Прокуратурата. Според съда дори и да е имал обвинителният акт съответни непрецизности, за това не може да бъде държан отговорен съда, че последният е формирал своето вътрешно убеждение съгласно доказателствата и закона, че за това той не може да носи гражданска отговорност, след като обективно не е забавил производството. Формиран е извод, че САС е отменил осъдителната присъда и е постановил оправдателна такава, не заради поведението на първоинстанционния съд, а поради недоказване на обвинителната теза. Въззивният съд се е позовал на чл.66 от Препоръка СМ/Rec/2010/12 на Комитета на министрите на държавите членки на Съвета на Европа, предвиждаща, че тълкуването на закона, оценката на фактите или претеглянето на доказателствата, които се извършват от съдията, за да вземе решение по делото, не трябва да предвиждат гражданска или дисциплинарна отговорност, освен в случаи на злоумишлени действия или груба небрежност. Прието е, че такава злоумишленост или груба небрежност от съдебния състав на КОС не е установена, нито е доказана. При тези съображения въззивният съд е извел извод, че Кюстендилския окръжен съд с действия и бездействия не е допринесъл за неразумно дългият срок на наказателното производство, че отговорността за това трябва да се носи само от Прокуратурата. По предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в неполучена издръжка от ищеца въззивният съд е приел, че същите представляват пропуснати ползи. Прието е, че пропуснатите ползи от неполучаването на издръжка в настоящия случай са в пряка причинна връзка с извършеното престъпление, но не са в причинно-следствена връзка от неприключилото в срок наказателно производство. С оглед на това е изведен извод, че предявения иск за имуществени вреди е неоснователен. Преценил е за правилни изводите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Относно предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е прието следното: Съдът се е позовал на разпоредбите на чл.52 ЗЗД и разясненията дадени в т.II от ППВС № 4/1968 г. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели О. Г., Н. Г., А. П.. Като е анализирал показанията на свидетелите съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди от 10 000 лв. е занижено. Взети са предвид обстоятелствата, че разследването е продължило необосновано дълго, че е било неефективно, че загубата на баща се е случила в ранна детска възраст на ищеца и го е съпровождала трайно през годините, че му е донесла незаслужени негативни емоции, лошо отношение от околните и е формиран извод, че емоционалните болки и страдания са с голям интензитет. Приел е, че сумата от 20000 лв. справедливо ще обезщети претърпените неимуществени вреди. При тези съображения съдът е формирал извод за основателност на въззивната жалба на Кюстендилския окръжен съд, за частична основателност на въззивната жалба на ищеца – само за сумата от 10 000 лв. разликата между присъдените от БлОС 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и тази от 20 000 лв.по иска само срещу Прокуратура на РБългария, а въззивната жалба на последната е изцяло неоснователна. По правните въпроси, формулирани от ответника Прокуратура на РБългария: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 320/27.12.2016 г. по гр.дело № 2403/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост”, включително обстоятелството, че пострадалият се е дезинтересирал от неразумно дълго продължилото производство и обстоятелството, че производството е било спряно поради неразкриване на автора на престъплението. Съобразена е установената съдебна практика по приложението на ЗОДОВ, като е отчетено, че този закон урежда процесуалния ред за обезщетяване на вреди от незаконни актове и действия (или бездействия) на правозащитните държавни органи. Прието е, че съгласно тази практика, при определяне на размер на обезщетение за търпени неимуществени вреди съдилищата трябва да посочват конкретно кои обстоятелства са взели предвид и какво значение им отдават. Възприета е практиката на ВС, изразена в ППВС № 4/ 1968 г., в което са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата, като извън тях може да съществуват и други обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. Правният въпрос е разрешен в отклонение от тази практика на ВС и ВКС. Основателни са доводите на жалбоподателя – Прокуратура на РБългария за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС е прието, че съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. В случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства: броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда; тежестта на извършените дейния, за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен и причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В тези случаи обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан. Правният въпрос е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Поради което касационно обжалване следва да се допусне по този правен въпрос на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща. По поставените правни въпроси от жалбоподателя ищец: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част от ищеца К. М.. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част от ищеца, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Съдът намира, че по първия правен въпрос следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение на Благоевградския окръжен съд в отхвърлената част на предявения иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ, с който се претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния размер от сумата 150 316.67 лв. срещу Прокуратура на РБългария. Поставеният правен въпрос касае решаващите правни изводи на въззивния съд по предявения иск по чл.2б,ал.1 ЗОДОВ в посочената част срещу Прокуратура на РБългария. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правният въпрос е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос от изложението. С решение № 66/02.04.2015 г. по гр.дело № 5813/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК съдебният състав е възприел практиката на ЕСПЧ, според която прекратяването на производството и връщане на делото на прокуратурата, наложено от допуснато в съдебното производство отстранимо процесуално нарушение, което съдът е могъл да констатира при насрочване на делото, бавения в хода на делото/допуснати поради невръчване на обвинителен акт и заради събиране на поискани от прокуратурата доказателства/, както и големи интервали от време между насрочването на отделни заседания по делото и до изготвяне на съдебния акт съставляват причини за забавяне на делото по вина на властите. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Въззивният съд е формирал изводи, че с действията си Окръжен съд гр.Кюстендил не е допринесъл за разглеждане на делото в неразумен срок. Изводът е обоснован с установените обстоятелства, че съдебните заседания са били насрочвани и провеждани ритмично, че са извършвани множество процесуални действия, че процесното НОХД е било с фактическа и правна сложност. Формирани са и изводи, че постановената оправдателна присъда от Софийски апелативен съд като въззивна инстанция е не поради поведението на първоинстанционния окръжен съд, а поради проведено въззивно съдебно следствие със събрани множество нови доказателства, които са променили изхода в производството. Отчетено е, че в мотивите на въззивната оправдателна присъда се съдържат някои критики към КОС и качеството на внесения от Прокуратурата обвинителен акт, като съдът е приел, че те не рефлектират върху крайния резултат в производството, който е бил оправдателна присъда за двамата подсъдими, че причината за това оправдаване е не толкова обвинителния акт и неговите недостатъци, колкото недоказването от Прокуратурата на това, че подсъдимите са извършили престъпрото деяние, в което е обвинила лицата Ш. и К.. Крайният извод на въззивния съд е, че с действията и бездействията Кюстендилския окръжен съд не е допринесъл за неразумно дългия срок на наказателното производство, поради което предявеният иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ срещу този ответник е неоснователен. Решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната практика на ВКС и поради това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение в обжалваната част от ищеца. В изложенията към касационната жалба и към насрещната жалба са изложени множество доводи от ищеца, които касаят правилността на въззивното решение и поради това същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК с определението по чл.288 ГПК Касационният съд преценява, дали разрешеният от въззивния съд правен въпрос е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора, но не и дали изводите са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба. Твърдението на жалбоподателя, че конкретният казус е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото също не представлява формулиран ясно и точно правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и съответно е обусловил решаващите правни изводи по спорния предмет. С оглед на посоченото съдът намира, че доводите в изложенията на жалбоподателя, касаещи правилността на въззивното решение не са правни въпроси, което е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. В обжалваната част на въззивното решение от ищеца – в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в уважената част на иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по отношение на Окръжен съд гр.Кюстендил и вместо отменената част искът е отхвърлен, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлената част на иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по отношение на Кюстендилския окръжен съд, както и в отхвърлената част на иска за имуществени вреди срещу посочения ответник и Прокуратура на РБългария касационно обжалване не следва да се допусне по касационната жалба на ищеца. В тази насока съдът взема предвид липсата на установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК в частта на въззивното решение по иска с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ срещу Окръжен съд гр.Кюстендил за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по съображенията, изложени по-горе. Освен посочените по-горе правни въпроси жалбоподателят не е формулирал ясно правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, които да са относими към решаващите правни изводи на въззивния съд в частта на решението по предявения иск с правно основание чл.2б,ал.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от ищеца. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение