Определение № 37 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 596/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Н. от [населено място] срещу определение № ІІ-261048 от 18.12.2020 г. по ч.гр.д. № 2740/2020 г. на Бургаския окръжен съд. Касаторът счита определението за неправилно, поради което иска отмяната му. Ответниците по жалбата не вземат становище по нея. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение № 262186 от 06.11.2020г. по гр.д.№ 4312/2020г. на Бургаския районен съд, с което производството по делото е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на гр.д.№ 2063/2020г. по описа на РС-Бургас с влязъл в сила съдебен акт. Производството по настоящото дело е образувано по искова молба на частния жалбоподател, с която е предявен иск по чл.108 ЗС против С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П. за приемане за установено, че ищецът е собственик на 17159892,2/60356929,6 ид.ч. от НИВА с площ 24,248 дка, в м. „Дебелата кория“, имот № 078037 по плана за земеразделяне, а понастоящем ПИ с идентификатор 80916.78.37 по КККР на [населено място] връх, [община] /п.1 от петитума на исковата молба/, както и на 0,1176400784 ид.ч. от описаните в молбата други шест земеделски имота /п.2,3,4,5,6 и 7/, находящи се в землището на същото село, както и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху собствените му идеални части от имотите. Ищецът е обосновал претенцията си с наследствено правоприемство от общите на страните наследодатели Т. П. Д., починал на 19.01.1973 г. и И. Г. Д., починала на 25.01.1990 г., на чиито наследници процесните земеделски имоти са възстановени по реда на ЗСПЗЗ с решение № 12095 от 02.02.1998 г. на ПК-Камено. Изложени са твърдения, че общите наследодатели са имали трима синове, като ищецът е наследник на починалия син С. Т. П., който го е осиновил при условията на пълно осиновяване, съгласно решение по гр.д.№ 1907/1983г. на РС-Варна, а ответниците са наследници на другите двама синове Г. Т. П. и П. Т. П.. С решение № ІІІ-145 от 14.11.2019 г. по в.гр.д.№ 1235/2019 г. на ОС-Бургас, понастоящем обжалвано пред ВКС, е прието за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на 1/6 ид.ч. от процесните имоти по п.2,3,4,5,6 и 7 и същите са осъдени да му предадат владението върху тези идеални части от имотите. Сочи се, че в мотивите на решението на БОС е прието, че по наследяване чрез баща си от общото наследство и по право на заместване от своята баба по бащина линия ищецът притежава по наследство от общите наследодатели правото на собственост върху 17159882,2/60356929,6 ид.ч. от имотите, но исковата му претенция е уважена за поисканите 1/6 идеални части. Поради това се твърди, че за ищеца се поражда правен интерес от образуване на настоящото производство, по което съдът да признае за установено, че той е собственик на останалите 0,1176400784 ид.части от описаните в петитума на исковата молба имоти по т.2, 3, 4, 5, 6 и 7, както и на 17159882,2/60356929,6 ид.части от описания в петитума имот по т.1. Претенциите му са породени от факта, че на 26.11.2016 г. посетил ОСЗ-Камено, за да провери защо вече не получава рента за имотите и тогава разбрал, че ответниците са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост, съставени въз основа на договор за доброволна делба от 29.12.2005 г. и удостоверение за наследници на общия наследодател Т. П. Д., поради което е направено и възражение по чл.75, ал.2 ЗН за нищожност на доброволната делба, тъй като ищецът не е участвал в нея като наследник на своя баща. В срока за отговор ответниците по иска са депозирали молба, в която са изложили съображения, че процесните имоти са предмет на спор между страните по отношение размера на правата на ищеца, за което е образувано гр.д.№ 2063/2017 г. на БРС, респ. в.гр.д.№ 1235/2019 г. на БОС, решението по което е обжалвано от тях пред ВКС. Поради това ответниците са направили искане за връщане на исковата молба, като преждевременно заведена, или да се спре производството по делото до влизане в сила на решението по гр.д.№ 2063/2017 г. на БРС. По делото е установено, че решение № ІІІ-145 от 14.11.2019 г. по в.гр.д.№ 1235/2019 г. на БОС е потвърдено решението по гр.д.№ 2063/2017 г. на БРС в частта, с която като е уважен предявеният от А. Н. Н. иск по чл.108 ЗС, като е прието за установено спрямо ответниците С. П. П., Т. П. П. и Т. Г. П., че ищецът е собственик на 1/6 ид.част от имотите, предмет и на настоящото дело, с изключение на имота по п.1 от петитума на исковата молба, придобити по наследяване от Т. П. Д. и неговата съпруга И. Г. Д., възстановени с решение № 12095/02.02.1998 г. на ПК-Камено, и ответниците са осъдени да му предадат владението върху 1/6 ид.част от тези имоти. Основният спор между страните по това дело е бил относно качеството наследник на ищеца. Това решение е обжалвано от ответниците пред ВКС, като с определение № 63 от 08.07.2020г. по гр.д.№ 1346/2020г. на ВКС, І г.о., производството по делото е спряно на основание чл.229, ал.1, т.7, вр. с чл.292 ГПК, до приключване на производството по тълкувателно дело №3/2020г. на ОСГК на ВКС. За да потвърди определението на районния съд въззивният съд е споделил изложените в него съображения за наличие на връзка на преюдициалност между гр.д.№ 2063/2017 г. по описа на БРС и настоящото дело, тъй като, ако с решението по гр.д.№ 2063/2017 г. правата на ищеца върху спорните там идеални части от седем от процесните и в настоящото дело имоти бъдат отречени изцяло, то това решение би имало значение за правилното решаване на спора по настоящото дело. Изложени са и допълнителни съображения, че въпросът за наличието на предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е разрешен със задължителна за съдилищата тълкувателна практика на ВКС - ТР № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК има предвид обусловеност, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения, както и ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Въззивният съд се е позовал и на мотивите към т.1 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.д.№ 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които е прието, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. С оглед на посочените разрешения, въззивният съд е приел, че в случая е налице основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като между гр.д.№ 2063/2017 г. и гр.д.№ 4312/2020 г., двете по описа на БРС, съществува обусловеност и връзка между тях, основана на субективните права на страните и правопораждащите ги факти, която пряко касае основателността на иска по настоящото обусловено дело и изключва различие в преценките на съда по двете дела. Посочено е, че двете дела са между същите страни, по отношение на същите имоти и претенциите на ищеца по тях се основават на едно и също придобивно основание, а разликата е единствено в заявения в настоящото производство обем на правата на ищеца. С оглед на това е направен извод, че съществува обусловеност и връзка между двете дела, основана на субективните права на страните и правопораждащите ги факти, която пряко касае основателността на иска по настоящото дело и изключва различие в преценките на съда относно тези факти по двете дела, като и че изясняването по гр.д.№ 2063/2017 г. на БРС на спора относно качеството на ищеца на наследник на общите праводатели, на което се основат собственическите му претенции, е от значение и за настоящия иск, тъй като страните него ще могат да могат да се позовават на правоустановяващото действие на силата на присъдено нещо по обуславящото гр.д.№ 2063/2017 г. на БРС. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл.274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Може ли да бъде спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК, когато съдът приема, че е налице друго производство, което е преюдициално, което също е спряно” и 2. „Съществува ли връзка на обусловеност между две дела с едни и същи страни, с едно и също основание – чл.108 от Закона за собствеността, но за различни идеални части от едни и същи имоти, които не са включени в предмета на правния спор по първоначално заведеното дело и може ли да се каже, че в този случай предметът на това дело се инкорпорира в този на последващото, за да е налице преюдициалност, когато ищецът извежда правото си на собственост, като се позовава на право на наследяване по заместване на общ наследодател, на каквото не се е позовал по първоначалното дело”. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – чл.280, ал.2 ГПК. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане, който следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора правен въпрос не е бил повдиган до сега и по него въззивният съд не е изложил мотиви, а освен това не е налице никакво противоречие по този въпрос с посоченото от касатора определение № 564 от 29.07.2013г. по ч.т.д.№ 2540/2013г. на ВКС, І т.о., което не се отнася за настоящата хипотеза. С това определение е прието, че не може да бъде спряно производството по спор с правна квалификация чл.124 ГПК на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на производството по административно дело, което от своя страна е било спряно на същото основание до приключване на спора по чл.124 ГПК. В случая, както се посочи по-горе, образуваното пред ВКС касационно производство е спряно до приключване на производството по тълкувателно дело. Вторият поставен въпрос не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното определение, а освен това не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени, съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, които предпоставки не са налице. Разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК не е непълна, неясна или противоречива, и по нейното приложение съществува многобройна съдебна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Не са налице и предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. По направените в изложението общи оплаквания за неправилност на определението, идентични с направените в частната касационна жалба, ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селекция на жалбата. По изложените съображения касационно обжалване на обжалваното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІ г.о.,