Определение № 390 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 219/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 12261/06.11.2020 г. по гр. д. № 1023/2020 г. (допусната е техническа грешка в изписване на годината, по описа на която е образувано делото – 2016 г., вместо 2020 г.) на Апелативен съд – София, ГК, 12 - ти състав.

Ответникът И. К. Й., чрез адв. М. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол. Претендира разноски.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Неин предмет е горното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решението от 06.01.2020 г. по гр. д. № 129/2019 г. на Окръжен съд - Монтана в уважената част на предявения от И. К. Й. против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата от 2 500 лв. до 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 302, т. 2, б. А вр. с чл. 301, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК и е присъдена законната лихва върху сумата от 15 000 лв. (след отмяна на първоинстанционното решение в частта относно определения начален момент на законната лихва върху обезщетението), считано от 24.08.2018 г. до окончателното изплащане.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищцата (в качеството й на длъжностно лице - началник отдел „Закрила на детето“ при ДСП – Б.) незаконно обвинение в престъпление по чл. 302, т. 2, б. А вр. с чл.301, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК, което е прекратено с постановление от 18.08.2018г. на прокурор при Окръжна прокуратура – Монтана, на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Установил е, че същото е връчено на ищцата на 24.08.2018 г. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищцата наказателно производство – две години в досъдебна фаза (за времето от 13.07.2016 г. до 24.08.2018 г.); факта, че обвинението е за тежко умишлено престъпление, извършено по служба от ищцата в качеството й на длъжностно лице, както и взетата спрямо нея най - лека мярка за процесуална принуда „подписка“ за срок от година и половина. Решаващият състав на въззивната инстанция е приел, че незаконното обвинение е имало силно негативно отражение върху личността и начина на живот на ищцата. Накърнено е било доброто й име и професионалното й достойнство, градени в продължение на много години и това е създало за нея трайни неблагоприятни последици в професионален и личен план (напуснала е [населено място] бара, преместила е сина си в училище в друг град, а тя е потърсила препитание в [населено място]). С оглед на интензитета на търпените неимуществени вреди от незаконното обвинение е съобразен фактът, че последното е добило публичност не само в регионален мащаб (в населеното място на ищцата – [населено място] бара), но и национален – предвид излъчваните репортажи по темата в национален ефир (по „Нова телевизия“ от 10.11.2016 г. и 07.12.2016 г.) и публикации в електронни медии („Новините.бг“ на 05.12.2016 г.). Изтъкнато е, че тревожността и потиснатостта на незаконно обвиненото лице са били интензивни през цялото времетраене на наказателното производство. Споделено е разбирането, че когато обвинението е за престъпление във връзка със службата на лицето, негативното отражение върху неимуществената му сфера е по – силно. Това произтича от обстоятелството, че очакванията и изискванията на обществото за почтеност на лицата, заемащи длъжност, подобна на тази, заемана от ищцата, са завишени. Като е съобразил горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищцата обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 15 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

• за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди и

• за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 232 от 27.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2016 г., IV г. о., решение № 53/07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III г.о. и решение № 308/14.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 2244/2015 г., IV г. о. (по третото питане).

Повдигнатите три въпроса (първият и третият от тях касаят начина на определяне на обезвредата на засегнатите нематериални блага, припокриват се като съдържание и се отнасят до елементите на понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД) осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело и са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях.

По въпроса за съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на обезщетението на неимуществени вреди (т.е. обобщеното питане по поставените първи и трети въпрос в изложението) е налице последователна и безпротиворечива практика на ВКС, вкл. установена по задължителен за съдилищата начин – със соченото ППВС № 4/23.12.1968 г. С разясненията по т. ІІ от последното се определят критериите за понятието „справедливост“. Даденото там обвързващо тълкуване е в смисъл, че това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения и решението му изцяло съответства на цитираната задължителна съдебна практика. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение и неговата специфика – извършено във връзка със службата на лицето; накърняването на доброто му име и професионално достойнство, градени в продължение на много години и създадените от това трайни неблагоприятни последици в професионален и личен план; високият интензитет на търпените вреди, предвид факта на огласяване на случая в регионален и национален мащаб. Втората инстанция е присъдила обезщетението като е приложила принципа за справедливостта - определила е адекватен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице като е съобразила особеностите на конкретиката на случая, а не е изхождала от преценка по общи критерии, поради което пострадалото лице е обезщетено в пълен и справедлив размер. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен, е въпрос по съществото на делото и касае правилността на въззивното решение, чиято проверка се извършва в производството по чл. 290 ГПК, но е без значение в производството по чл. 288 ГПК. След като атакуваното решение е постановено в съгласие с разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, отсъства основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения обобщаващ въпрос.

По последното (второ по ред) питане.

В обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищцата. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Налага се извод, че даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускането на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част е неоснователно.

Предвид изхода на делото са налице предпоставки за ангажиране отговорността на касационния жалбоподател за разноски в настоящото производство. Такива се претендират от ответника по жалба, но не са представени доказателства, които удостоверяват извършването на такъв разход от страната за касационната инстанция. Затова разноски в нейна полза не следва да се присъждат.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, III г. о.,