Определение № 1734 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 137/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ч. П. и М. Р. П., подадена чрез процесуален представител адв. С. Л. против решение № 180/14.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 369/2024г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 719/04.06.2024г. постановено по гр.д. № 2244/2023г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД са отхвърлени предявените от П. Ч. П. с ЕГН [ЕГН] и М. Р. П. с ЕГН [ЕГН] срещу Р. П. П. с ЕГН [ЕГН], А. К. В. с ЕГН [ЕГН] и Д. А. В. с ЕГН [ЕГН] искове за прогласяване нищожността на договор за покупко продажба на недвижим имот – апартамент В, представляващ самостоятелен обект в сграда с ид. ....................... по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], ет. .., с площ от 103.11 кв.м., при запазено право на пожизнено и безвъзмездно ползване на продавачите върху имота, оформен с Нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № ....., д. № .............................г. на нотариус С. К., рег. № .............., поради накърняване на добрите нрави. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационните жалбоподатели поддържат неправилност на изводите на въззивния съд, че от значение за валидността на договора за покупко продажба не е обективното съотношение на имуществената стойност на насрещните престации, а интересът на страната намерил израз в изразената воля за сключване на договора, както и че дори насрещната престация да е практически нулева, следва да се държи сметка за интереса и волята на страната да се задължи при тези условия. Считат, че предвид занижаване на продажната цена почти 10 пъти от данъчната оценка на имота и независимо от предмета на продажбата – голата собственост на имота, в случая е налице явна нееквивалентност на престациите. Мотивът за сключване на договора в гражданското право считат за ирелевантен, а по делото не са били събрани доказателства за това какви са били отношенията между страните, предхождащи сключването на договора. Поддържат също неправилност на извода на въззивния съд, че щом страните по сделката са родители и деца, то между тях са царели топли и сърдечни взаимоотношения. Отделно се позовават на обстоятелството, че по делото не са били събрани доказателства за оценката на правото на ползване върху имота, поради което неправилно съдът е взел предвид това право при постановяване на решението си. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация А. К. В. и Д. А. В., чрез процесуален представител адв. Н. Г. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Р. П. П. не изразява становище по касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: с договор за покупко продажба, оформен с Нотариален акт № ......, т. ....., рег. № ......., д. № ..... на нотариус С. К., ищците П. и М. П. прехвърлили на Р. П. П. и Х. Я. В. правото си на собственост върху жилище с площ от 103.11 кв.м., представляващо самостоятелен обект с ид. .............. по КККР на [населено място], находящо се в сграда едно, разположена в поземлен имот с ид. ................, находящ се в [населено място], [улица], ет. ..., апартамент В, за сумата от 9040 лева, като са си запазили правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на имота. Като безспорно по делото приел обстоятелството, че купувачите Р. П. П. и Х. Я. В. са дъщери на продавачите П. Ч. П. и М. Р. П.. Х. Я. В. е починала на 18.07.2015г., като оставила за наследници ответниците А. К. В. и Д. А. В.. От представеното Удостоверение изх. № 66090009007/31.05.2023г. приел, че данъчната оценка на имота е 78928 лева, а съгласно заключение на приета СТЕ – закръглената пазарна стойност на процесния имот към датата на покупката /14.05.2015г./ е 81600 лева. Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че предмет на разглеждане е предявен установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключената между страните покупко – продажба поради противоречието й с добрите нрави вследствие на значителното несъответствие в стойността на насрещните престации. Изложил, че добрите нрави са неписани общоприети етични ценности и правила за поведение, на които законодателят е придал правно значение при противоречието им с договора. Посочил, че като критерий за валидност на правните сделки добрите нрави се основават на общественото разбиране за почтеност, нравственост и справедливост в отношенията между хората. Като едно от проявленията на принципа на справедливост изтъкнал забраната за неоснователно обогатяване. В хипотезата на значително несъответствие между уговорената продажна цена и реалната пазарна стойност на недвижимия имот, което макар и обективно да води до обогатяване на купувача, отбелязал, че не може да се приеме, че е налице нарушаване на принципа на справедливост, тъй като посоченото отклонение е следствие на осъзнатата и свободно формирана воля на продавача. Отбелязал, че в тази връзка следва да се съобрази установения в чл. 9 от ЗЗД принцип на свободата на договаряне, който урежда възможността страните по своя воля да уговорят съдържанието на договора в рамките на предвиденото от закона ограничение – да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Сключването на договора с произтичащите от него права и задължения, изтъкнал, че е обусловено от интереса /целта/ на всяка от страните, преценката за което е субективна и е в зависимост от различни фактори – роднинска връзка, подбуди и пр. В този смисъл, от значение за валидността на договора в контекста на посоченото основание за нищожност приел, че е не обективното съотношение на имуществената стойност на насрещните престации, а интересът на страната, намерил израз в изразената воля за неговото сключване. При явна нееквивалентност на престациите дори и насрещната престация да е практически нулева, приел, че следва да се държи сметка на интереса и волята на страната да се задължи при уговорените условия. Приел, че значителното отклонение на уговорената продажна цена от реалната пазарна стойност на имота не накърнява добрите нрави, след като е следствие на свободно формирана и осъзната воля на страната. Обосновал извод, че разликата в стойността на престациите не е основание за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави. Отбелязал, че дори и да се приеме застъпената в съдебната практика теза, че накърнение на добрите нрави е налице при значителна неравностойност на престациите, когато насрещната престация е практически нулева, съобразил конкретиката на случая и данните по делото, че страните по сделката са в най – близка родствена връзка: родители – дъщери, между които са съществували топли и сърдечни отношения, при което е обичайно продажната цена да е чувствително по – ниска от пазарната, както и че прехвърлителите са си учредили право на ползване върху целия имот до края на живота си. По тези съображения обосновал решаващ извод, че продажната цена от 9040 лв. при пазарна стойност на имота в размер на 81600 лв. не представлява липса на престация, която да обоснове нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторите П. и М. П. обосновават наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, поставяйки следните правни въпроси: 1/ При преценка действителността на договор за покупко продажба, когато е налице явна нееквивалентност на престациите следва ли да се държи сметка за интереса и волята /мотивите/ на продавача да сключи договора или значителната нееквивалентност на престациите е достатъчно основание договорът за покупко продажба да се обяви за нищожен поради противоречие на добрите нрави? Въпросът се поставя като разрешен в противоречие с Решение № 615/15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009г., III ГО и Решение № 50180/24.10.2022г. по гр.д. № 3362/2020г., IV ГО. 2/ Може ли съдът да приеме за установен недоказан факт, на който да основе решението си? Въпросът се поставя като разрешение в противоречие с Решение № 5/05.02.2016г. по т.д. № 3583/2014г. на ВКС, II ТО. 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства? Въпросът е постановен като противоречиво разрешен с практиката на ВКС по Решение № 261/10.02.2020г. по гр.д. № 758/2019г., IV ГО; Решение № 60144/30.07.2021г. по гр.д. № 3081/2020г., III ГО. Очевидната неправилност на решението се обосновава с доводи, че без да е разпределена доказателствена тежест между страните относно това какви са били отношенията между страните по сделката, съдът е приел, че са били в топли и сърдечни отношения изхождайки от близката роднинска връзка между тях – родители и деца. Отчел е учреденото право на ползване и без да събере доказателства за оценката на това право, в нарушение на съдопроизводствените правила приел, че договорът не е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Първият поставен от касаторите въпрос – при основанието за нищожност накърняване на добрите нрави, преценката на съда включва ли и интереса и волята /мотивите/ на продавача да сключи договора или преценката на съда се свежда единствено до значителната нееквивалентност на престациите – е поставен във връзка с оспорването от касаторите на правните изводи в обжалваното решение, че сключването на договора е следствие на осъзнатата и свободно формирана воля на продавача; че в тази връзка следва да се съобрази установения в чл. 9 от ЗЗД принцип на свободата на договаряне; както и че значителното отклонение на уговорената продажна цена от реалната пазарна стойност на имота не накърнява добрите нрави, след като е следствие на свободно формирана и осъзната воля на страната. Въпросът е част от предмета на спора и решението по него е от значение за постановения резултат. Налице е общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обосноваващо приложно поле на касационно обжалване. По въпроса обаче не е налице допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което само в кумулативност с първото е уредено като основание за допускане на касационно обжалване. За да прецени твърдяното противоречие с практиката на ВКС, съдебният състав съобрази, че решението по гр.д. № 1208/2009г., III ГО е постановено по иск за нищожност на договор сключен при условията на чл. 40 от ЗЗД. По това дело е прието, че е налице пълна нееквивалентност на двете престации по договора за покупко-продажба, тъй като продажната цена е дванадесет пъти по-ниска от действителната цена на имотите, както и че като се е разпоредил с двата поземлени имота при условията на договаряне сам със себе си, ответникът е сключил сделката във вреда на представлявания, с което е нарушил добрите нрави, макар и да е имал пълномощно да извърши продажбата „на купувач и при цена, каквато сметне за добре”. Прието е още, че след като е продал на себе си имотите на дванадесет пъти по-ниска цена от действителната, представителят не е оправдал оказаното му от упълномощителя доверие, с което е накърнил добрите нрави. Решението по гр.д. № 3362/2020г., IV ГО е постановено по въпроса отнася ли се забраната по чл. 152 от ЗЗД до договор за продажба, който е сключен не предварително, а след възникване на друго главно задължение. Даденото разрешение е съобразено с практиката на ВКС, в която се приема, че ако прехвърлянето на недвижим имот е извършено след възникване и на други облигационни отношения между страните, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл. 152 от ЗЗД, тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на друг договор /договор за заем, договора за ипотека и др./, а е постигнато след възникване на други задължения. С оглед предмета на цитираните от касаторите решения, даденото с тях разрешение е извън предмета на настоящото дело, неотносимо е към разрешения с въззивното решение спор, поради което наличието на съгласие или противоречие между обжалваното въззивно решение и цитираната практика на ВКС е изключено. Такава съпоставка не може да бъде направена поради различния предмет на всяко от делата, разгледаните искове и дадените по тях правни разрешения. Липсата на установено противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК изключва приложното поле на касационното обжалване и такова не следва да бъде допуснато. Вторият и трети въпрос са поставени във връзка с оплакването в жалбата, че въззивният съд е основал решението си на близката роднинска връзка между страните без да е събрал доказателства за отношенията между тях към момента на сключване на договора, както и че е отчел запазеното право на ползване на продавачите, без да е събрал доказателства за оценката на това право. Въпросите не са обусловили пряко решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. Водещият мотив на въззивния съд, обусловил и изхода на делото е, че значителното отклонение на уговорената между страните продажна цена от реалната пазарна такава на имота не накърнява добрите нрави, след като е следствие от свободно формирана и осъзната воля на страните. След него, в решението са изложени допълнителни аргументи, а след тях и споделените съображения на първоинстанционния съд, а именно: че страните по договора са в най-близка родствена връзка родители – дъщери, между които е обичайно уговаряне на чувствително по-ниска цена от пазарната, както и е съобразено обстоятелството, че продавачите са запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота, с оглед на което съотношението продажна – пазарна цена /9040 – 81600 лева/ е прието, че не сочи на липса на престация. Същевременно в исковата молба, нито във въззивната жалба въззивниците /сега касатори/ не са навели конкретни твърдения в предмета на делото за отношенията между страните към момента на сключване на договора, не са обективирали доказателствени искания в подкрепа на поддържани от тях доводи, нито са се позовали на порок при разпределение на доказателствената тежест в процеса от първоинстанционния съд. Въззивният съд е изпълнил задължението си да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ал. 2 и 3 и чл. 12 от ГПК. Ето защо по въпросите не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съставляващи основание за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС въпросът кога договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави е разрешен /Решение № 24 от 09.02.2016г. по гр.д. № 2419/2015г. на ВКС, III ГО; Решение № 738 от 12.12.2024г. по гр.д. № 3516/2023г., III ГО; Решение № 119 от 22.03.2011г. по гр.д. № 485/2011г., I ГО; Решение № 452 от 25.06.2010г. по гр.д. № 4277/2008г., I ГО; Решение № 465 от 09.07.2024г. по гр.д. № 3894/2023г., IV ГО/. Разяснено е, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, когато противоречи на основни морални принципи и ценности, които са в основата на обществения ред. Противоречието трябва да е до степен договорът да ги отрича. Същевременно, предвид разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва да се отчита действителната обща воля на страните. В практиката нееквивалентността на престациите се разглежда като неравностойност, която да е сведена до липса на престация. Липсата на еквивалентност е недостатъчна за осъществяване на основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, а е необходимо да е явна, значителна. Извършен е анализ на практиката на ВКС до този момент, в която тази неравностойност е намерила конкретни стойностни изражения – в решение № 615/15.10.2010г. по гр.д. № 1208/2009г., III ГО – дванадесет пъти; в решение № 119/22.03.2011г. по гр.д. № 485/2010г., III ГО – двадесет и осем пъти. Прието е, че цифровите изражения не следва да се отчитат механично без съобразяване на други, също релевантни за правоотношението факти. Отчетено е, че в противен случай би се стигнало до подмяна на волята на страните и би се накърнил принципът за свобода на договаряне /чл. 9 от ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. В решението се приема още, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчна, за да стигне до извода, че сделката е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Известна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от съда с оглед техния интерес. В решение № 156/10.02.2021г. по гр.д. № 2451/2019г., III ГО е прието, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице винаги когато се накърнява правен принцип като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. При преценка дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота, предмет на сделката. Продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. За да се стигне до заключение дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. В преценката по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, съдът не е ограничен до формалното сравнение на уговорените насрещни престации, а поради естеството на порока – нищожност поради накърняване на добрите нрави – е необходимо да съобрази съпътстващите сключването й обстоятелства и преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим, допустим от закона, интерес, съвместим с приетите в обществото норми за справедливост и добросъвестност. Тогава когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и не е очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави. Въззивното решение не противоречи, а съответства на така описаната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Съдът е приел, че не е ограничен само от формалното съдържание на договора за покупко-продажба и от механичното сравнение на две стойности, а че следва да съобрази дали последиците, съответно крайният резултат от договора са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност; че договорът и съпътстващите го други обстоятелства, преценени комплексно, не водят до извода, че се е стигнало до неоправдано разместване на блага, при което продавачите /родители на купувачите/ търпят значителна загуба, която не са желали и очаквали. Съобразил конкретно, че при уговорената цена, 9 пъти по-ниска от закръглената пазарна за имота, е прехвърлена собствеността от родителите на двете им дъщери, при запазено за първите пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота. Очевидната неправилност на решението е обоснована със съображения, идентични по поставените процесуални въпроси. Изложеното по-горе се отнася и за тази част от изложението. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответниците по касация имат право на разноски, които в доказан размер и под формата на платено възнаграждение за адвокат възлизат на 2120.44 лева. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касаторите. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение