Определение № 819 от 02.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 500/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Уолтопия“ АД, чрез процесуални представители, срещу Определение № 3119 от 15.12.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3260/2023г. на Апелативен съд - София, с което е отменено Определение № 13394 от 07.11.2023 г. по ч. гр. д. № 12460/2023 г. на Софийски градски съд и вместо него е допуснато обезпечение на бъдещи искове на „София Тех Парк“ АД срещу „Уолтопия“ АД - по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 353 815,06 лв. с ДДС, представляваща вземане за дължими и неизплатени разходи за управление и поддръжка на Парка за 2020г., 2021г. и 2022г., сторени от „София Тех Парк“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата и по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване за сметка на „София Тех Парк“ АД със сумата от 353 815,06 лв. с ДДС, представляваща разходи за управление и поддръжка на Парка за 2020г., 2021г. и 2022г., дължими от собственика – ответник, съобразно РЗП за съответната сграда на територията на Парка, с която сума ответникът се е обогатил за сметка на молителя-ищец, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, чрез налагане на обезпечителна мярка „Запор“ върху посочените в обжалваното определение банкови сметки на „Уолтопия“ АД до размера на исковите претенции – за сумата от 353 815,06 лв. с ДДС, срещу внесена гаранция по сметка на Апелативен съд – София в размер на 35 000 лв.

Жалбоподателят сочи недопустимост и неправилност на въззивното определение. Моли същото, както и издадената въз основа на него обезпечителна заповед, да бъдат обезсилени с аргумента, че с въззивния акт Апелативен съд - София е допуснал обезпечаване на исковете като бъдещи по реда и на основание чл. 390, ал. 1 ГПК, а същите са били предявени още на 06.11.2023 г. и компетентен да се произнесе по обезпечаването им е бил съдът по чл. 389, ал. 1 ГПК по образуваното и висящо дело. В условията на евентуалност моли определението да бъде отменено като неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, по отношение на които касаторът твърди, че са формирали решаващите изводи на въззивната инстанция и по отношение на които моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК:

1. „Подлежи ли на обезпечаване нередовна искова молба и следва ли съдът, сезиран с искане за обезпечаване на бъдещи искове, да извърши проверка първо на редовността на бъдещата искова молба и конкретно проверка дали бъдещите искове са напълно индивидуализирани по основанията си с изложени по всяко от тях ясни, конкретни и безпротиворечиви факти, както и по петитумите си ?“

2. „Ако заявените от ищеца петитуми са непълни и/или неуточнени, включително ако в тях не е посочен исковия период, за който се претендира посочената от ищеца искова сума, въпреки че от наведени в обстоятелствената част твърдения, вкл. и от приложена справка по чл.366 ГПК, е видно, че вземанията, които се претендират и са включени в общата исковата сума, се твърди да са периодични, може ли съдът в определението си за допускане на исканото обезпечение да допълни вместо ищеца заявените петитуми на бъдещите искове с годините на исков период, за които ищецът претендира исковата сума, извличайки този период от обстоятелствената част или от справка по чл.366 ГПК, или при неуточнени и непълни петитуми следва да приеме бъдещата искова молба за нередовна и да откаже исканото от ищеца обезпечаване ?“

3. „Може ли съдът да приеме за индивидуализиран с основанието и петитума си бъдещ иск за неоснователно обогатяване и за редовна бъдещата искова молба, ако няма наведени от ищеца ясни, пълни и безпротиворечиви фактически твърдения по всички елементи от ФС на чл.59 ЗЗД, които се твърди да осъществяват състава на тази норма, и наред с това, не е уточнен петитумът на иска. Следва ли при проверката си за редовност на иска съдът да съпостави доколко твърденията на ищеца относно твърдяната в конкретния случай форма на неоснователно обогатяване, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, съответстват на заявените в петитума на иска, и ако не е налице съответствие между обстоятелствена част, от една страна, и заявения петитум - от друга, следва ли съдът да приеме иска за нередовен и неподлежащ на обезпечаване ?“

Допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните въпроси е обоснован с противоречие с практика на касационната инстанция, намерила израз в Определение № 363 от 31.07.2018 г. по ч.т.д. № 1224/2018 г., I т. о.; т.4 и т.5 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г.; Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017г., I т.о.; Решение № 251 от 04.04. 2017г. по т.д. 1023/2015г., II т. о.; Решение 135/2017г. по т. д. № 512/2016г., II т. о.; Решение № 398/2014 г. по гр. д. 1933/2013 г., IV г. о.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК е обосновано с довода, че Апелативен съд - София е допуснал за пръв път като възззивна инстанция по чл.390, ал.1 ГПК обезпечаване на описаните в определението му искове като бъдещи, каквито те не са били нито към датата на постановяване на определението на САС - 25.12.2023г., нито към датата на сезиране на Софийски градски съд като родово компетентен съд по седалището на ищеца с искането на ищеца от 06.11.2023 г. за обезпечаването им като бъдещи. Предвид, че на същата дата 06.11.2023 г. същите искове са били предявени с искова молба от ищеца пред Ловешкия окръжен съд, пред когото е било образувано дело по същите, жалбоподателят счита, че компетентен съгласно чл.389, ал.1 ГПК да постанови обезпечаването им е съдът, пред когото е образувано и висящо производството, а не Софийски градски съд, нито пък Апелативен съд - София като въззивна на Софийски градски съд инстанция, които ищецът е сезирал с недопустима молба по чл.390, ал.1 ГПК.

Ответникът „София Тех Парк“ АД в законоустановения срок по чл.276, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. чл.396, ал.2,изр. 3-то ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе, съобрази следното:

Производството по чл. 390 ГПК пред Софийски градски съд е инициирано от „София Тех Парк“ АД с молба за обезпечаване на бъдещи искове срещу „Уолтопия“ АД с правно основание чл. 79, ал. 1 и „алтернативно“ по чл.59 ЗЗД - за заплащане в полза на „София Тех Парк“ АД на сумата от 353 815,06 лв. с ДДС, представляваща вземане за дължими и неизплатени разходи за управление и поддръжка на Парка за 2020г., 2021г. и 2022г., сторени от „София Тех Парк“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. По съображения за нередовност на молбата по чл.390 ГПК, съставът на СГС е оставил същата без уважение.

За да стигне до противоположен на първата инстанция правен извод, Апелативен съд – София е приел, че са налице предпоставките за допускане на обезпечение на бъдещите искове - същите да са допустими и подкрепени с писмени доказателства, предпоставящи извод за тяхната вероятна основателност, наличие на обезпечителна нужда, редовна искова молба, както и посочената от ищеца обезпечителна мярка да е подходяща. В тази връзка, втората инстанция е констатирала, че по отношение на иска с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД в молбата ясно са били изложени фактите, от които произтича заявеното за защита материално право, както и неговия обем. По отношение на иска с правно основание чл. 59 ЗЗД Апелативен съд – София е установил, че също е налице яснота относно източника и размера на вземането, за събиране на което е предявен искът и е приложена справка по чл. 366 ГПК, в която детайлно по месеци е уточнен размерът на задължението, посочено в общ размер в молбата. Възприета е констатацията на Софийски градски съд, че отправеното до съда искане за обезпечаване на обективно съединените искове, които молителят възнамерява да предяви, не може да бъде при условията на алтернативност на основанията, но не е споделен изводът, че това води до нередовност на молбата за обезпечаване. В правомощията на съда е да преценява съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от квалификацията, поддържана от страните, като с оглед на това, въззивният съд е приел, че съдържащите се в исковата молба претенции следва да бъдат разгледани като евентуални. Изложени са подробни съображения в подкрепа на изводите за вероятната основателност на бъдещите искове, за допустимост и адекватност на обезпечителната мярка, както и за наличието на обезпечителна нужда, като обезпечението е допуснато при условията на парична гаранция, размерът на която е определен в съответствие с изискванията на чл. 391, ал.3 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване поради недопустимост на въззивното определение. Заявеното в тази връзка възражение в частната касационна жалба е аргументирано с довода, че съдът се е произнесъл по подадена по чл.390 ГПК молба за обезпечение на бъдещи искове след като същите са били предявени пред окръжния съд по седалището на ответника. В подкрепа на възражението касаторът се позовава на информация от ЕПЕП, от която, ведно със съдържащите се в приложените дела данни, е видно, че пред Ловешки окръжен съд са предявени описаните в обжалваното определение главен и евенуален иск за същата сума; исковата молба е подадена с електронен подпис на адв. С. Н. като пълномощник на ищеца на 6.11.2023г. в 15:29:07 часа, по която на 6.11.2023г. е образувано т.д. № 67/23г.; на същата дата в 15:46 часа в същото качество адв. Н. е входирал молба в СГС с искане за обезпечаване на същите искове като бъдещи, по която на 7.11.2023г. е образувано ч.гр.д. № 12460/23г. и на същата дата е постановено първоинстанционното определение. С частната касационна жалба касаторът представя и адресирана до Окръжен съд – Ловеч искова молба, с която са предявени искове, идентични с тези, описани в молбата по чл.390 ГПК; Определение № 219 от 06.11.2023г., постановено по т.д. № 67/23г., с което състав на Окръжен съд – Ловеч е оставил без уважение инкорпорираното в исковата молба искане по чл.389 ГПК за допускане на обезпечение на исковете чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответното дружество, поради нередовност на исковата молба - неприложени доказателства за заплатена държавна такса. Следва да се посочи също така, че в изпълнение указанията на САС за представяне на доказателства за предявяване на бъдещите искове, по които е допуснал обезпечение, молителят се е позовал на издадено от Окръжен съд – Ловеч удостоверение, удостоверяващо факта на подадена от последния искова молба с вх. № 6424 от 06.11.2023г ., по която е образувано т.д. № 67/2023г., т.е. идентична с представената от касатора.

При така установената фактическа обстановка става ясно, че към датата 7.11.2023г., когато СГС се е произнесъл по молбата по чл.390 ГПК, исковете вече са били предявени пред Ловешки окръжен съд, който на 06.11.2023г. се е произнесъл по молба по чл.389 ГПК.

В практиката на Върховния касационен съд няма спор по въпроса, че след предявяване на иска, чието обезпечение се иска, компетентен да се произнесе по искането за допускане на обезпечението е съдът, пред който е висящ правният спор. В този смисъл е и посоченото от касатора Определение № 60431 от 03.12.2021г. по ч.гр.д.№ 3366/2021г. на ВКС, III г.о. С предявяването на иска в полза на ищеца възниква правото по чл.389 ГПК във всяко положение на делото до приключване на съдебното дирене във въззивното производство да иска от съда, пред който делото е висящо, да допусне обезпечение на иска. Уредената от законодателя компетентност на съда, пред който делото е висящо, да се произнася по искането за обезпечение на иска, дерогира компетентността на друг съд да се произнася по същото искане, а на още по-голямо основание и на съда, сезиран с молба за обезпечение на същия иск, квалифициран от молителя като бъдещ. Следователно, в случая, както първоинстанционният Софийски градски съд, така и сезираният с частната жалба Софийски апелативен съд, не са били компетентни да се произнасят по молбата по чл.390 ГПК. Установената в настоящото производство процесуална пречка за произнасянето на съдилищата по молбата по чл.390 ГПК предпоставя обезсилване на постановените по същата определения и на издадената обезпечителна заповед.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение