Определение № 1724 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3338/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6823 от 11.07.2024 г., подадена от „ВАС ОЙЛ КЪМПЪНИ“ ЕООД чрез процесуалния представител адв. Г. Ц. от САК срещу решение № 211 от 10.06.2024 г., постановено по в.гр. д. № 146/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, с е потвърдено решение № 2 от 08.01.2024 г., постановено по гр.д. № 278/2022 г. на Пирдопския районен съд, за осъждане на касатора да заплати на М. Д. Т. сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, стрес и уплаха, настъпили вследствие на извършено на 06.05.2022 г. в [населено място], [улица], на бензиностанция „Шел“ – собственост на ответника, ухапване от куче, което е под надзор на „Вас Ойл Къмпани“ ЕООД, както и сумата от 50,00 лв – имуществени вреди, настъпили влседствие на същото вредоносно събитие. В жалбата се навеждат доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Сочи се, че изводите на въззивния съд за наличие на всички елементи от фактическия състав на чл. 50 ЗЗД противоречат на събрания по делото доказателствен материал. Поддържа се, че основният порок на обжалваното решение е липсата на мотиви, както и на пълен и всестранен анализ на свидетелските показания, част от които били напълно игнорирани без посочване на причините за това. Моли се за отмяна на решението и цялостно отхвърляне на исковата претенция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационна проверка в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по въпроса за това кой е материалноправно легитимиран да отговаря по иск за неимуществени вреди по чл. 50 от ЗЗД. Ответникът по касация М. Д. Т. изразява чрез пълномощника си адв. Г. Г. становище за неоснователност на жалбата и липса на предпоставки за допускане на решението до касационен контрол. Касационната жалба е процесуално допустима единствено в частта по иска за неимуществени вреди. В останалата си част по отношение иска за имуществени вреди е недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като размерът на иска, предявен за 170 лева, не надхвърля имуществения праг от 5000 лв. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от М. Д. Т. срещу „ВАС ОЙЛ КЪМПЪНИ“ ЕООД с която е заявен иск по чл. 50 ЗЗД за репариране на имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие ухапване от куче, намиращо се под надзора на ответника. И от двете инстанции по същество след съвкупен анализ на приетите писмени и гласни доказателства е прието от фактическа страна следното: На 06.05.2022 г. към 23.00 часа вечерта на бензиностанция „ШЕЛ“, с адрес: ул. "Цар Освободител" в гр. Пирдоп, собственост на ответника „ВАС ОЙЛ КЪМПАНИ“ ЕООД, М. Д. Т. е бил ухапан от куче, в резултат на което е получил следните травматични увреждания: рана от ухапване от куче и оток в областта на дясната ръка, като на пострадалия е причинено временно разстройство на здравето неопасно за живота, при нормално протичане на оздравителния процес. По първоначални данни от служителите на бензиностанцията и от свидетелските показания по делото се установявало, че в един дълъг период от време около година преди инцидента и около година след инцидента въпросно куче постоянно е било на бензиностанцията, седяло около колоните за зареждане, влизало и вътре в бензиностанцията, отглеждано е там и е хранено ежедневно от служители на бензиностанцията, която е собственост на юридическото лице – ответник. Имало изградена къщичка със зелена площ, но било много агресивно. При тези данни от правна страна, първоинстанционният съд намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца е в размер на 5000 лв. За да постанови частична отмяна на решението и краен размер на обезщетение от 2000 лева, въззивният съд счел за неоснователни възраженията на „ВАС ОЙЛ КЪМПЪНИ“ ЕООД, че ищецът следвало да насочи иска си срещу общината или срещу организация за защита на животните, доколкото кучето било бездомно. Приел, че въпросното куче не попада в категорията „безстопанствено“ по смисъла разпоредбата на § 1, т. 1 от Наредба № 4 от 1.02.2021 г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност, тъй като не е изоставено, изгубено, родено на улицата или домашно куче, оставено на обществено място без надзор, а тъкмо обратното - намирало се под надзора на служителите на бензиностанцията, пребивавайки в и около нея трайно, били полагани грижи за него, а и липсвали данни същото да е било маркирано, в който случай евентуално би могло да е налице хипотеза по чл. 47, ал. 3 от Закона за защита на животните. Във връзка с размера на обезщетението въззивният съд заключил, че с оглед данните за липса на трайни и тежки травматични увреждания, присъденото от районния съд обезщетение е несъразмерно високо. Позовавайки се на практика на касационната инстанция и промяната в икономическите условия в страната приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в процесния казус е 2000 лв. В този смисъл и постановил решението си. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поставеният въпрос, макар и обуславящ правораздавателната воля на съда, е разрешен при правилно приложение на закона и в унисон с практиката на касационната инстанция. Правната уредба на деликтната отговорност се съдържа в чл. 45-54 ЗЗД. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е обективна - каквато и грижа да е положил собственикът или лицето под чийто надзор се намира вещта, причинена ли е вреда, той дължи обезщетение. В решение № 142 от 14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о. е дадено разяснение, че при вещите и при животните, за които не съществува публичен регистър, установяващ правото на собственост и сделките с тях за правото на собственост следва да се съди по упражняваното владение. Въз основа на същото обаче може да бъде преценявано и упражняването на надзор. Затова за да бъде уважен искът по чл. 50 ЗЗД е достатъчно да бъде доказано, че ответникът владее вещта или животното. Ответникът може да се освободи от тази отговорност ако докаже, че са налице факти, изключващи правото му на собственост. В случай, че ответникът докаже тези факти, но осъществява владение върху вещта или животното, за да се освободи от отговорност, той трябва да установи и това, че не упражнява надзор. В конкретния случай въззивният съд е извършил преценка, че действията на служителите на ответното дружество: полаганата грижа за прехраната и подслона на животното манифестират едно специфично субективно отношение към него, което може да се приравни на владение и от което може да се изведе извод за това, че кучето или е собственост на дружеството или се намира под негов надзор, упражняван именно чрез съответните служители. Доколкото липсват факти и доказателства, разколебаващи тази преценка, въззивният съд е достигнал до своите изводи за това кое лице е материалноправно легитимирано да отговаря по иск по чл. 50 ЗЗД в съответствие с посочената съдебна практика. Следователно не е налице специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение