Определение № 781 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3675/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Т. Б., чрез процесуален представител адв. Д. Л. Ф. от САК срещу решение № 103/23.06.2022 г. по в.гр.д. № 217/2022 г. на Апелативен съд- Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 260001/28.01.2022 г., по гр. д. № 189/2020 г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик са отхвърлени предявените от С. Т. Б., искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] да му заплати: сумата от 4564,78 лв., представляваща платена без основание за периода от 09.03.2015 г. до 04.04.2017 г. сума по договор за ипотечен кредит №1650 от 26.03.2007 г., формирана в резултат на курсовата разлика швейцарски франк /лев, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 04.03.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 35195,49 лв., представляваща платена без основание сума по договор за ипотечен кредит №1650 от 26.03.2007 г. при предсрочното погасяване на задължението на 05.04.2016 г. /осчетоводено на 05 и 07.04.2016 г./, формирана в резултат на курсовата разлика швейцарски франк/лев, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 04.03.2020 г. до окончателното й изплащане, като неоснователни и недоказани. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Неравноправна ли е но смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя? и 2. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза от договор за кредит, предвиждаща усвояването на чуждестранна валута и изискваща месечните вноски за погасяването на кредита да се извършват в същата валута, ако на потребителя не са разяснени икономическите последици от поетия от него курсов риск?. Сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по поставените въпроси въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: II т.о., решение № 147/15.06.2021 г. по т.д. № 1695/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/ 2019 г. на ВКС, решение № 136/20.01.2021 г. по т.д. № 1467/19г. на ВКС, II т.о., решение № 295 от 22.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3539/2015 г., II т.о. и решение № 170/16.02.2021 г. по т.д. № 1901/2019г. на ВКС, II т.о. По отношение на поставените въпроси се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК- противоречие с решение по дело С-186/16 на СЕС. Твърди, че формирания от въззивния съд извод, че ищецът не е понесъл валутен риск е в пряко противоречие със смисъла и съдържанието на Директива 93/13, изяснен с решението по дело С-186/16 на СЕС, тъй като вместо да преценява релевантните обстоятелства дали ищецът е бил информиран достатъчно и пълно от банката- кредитор за последиците върху финансовите му задължения от поемането на дълг в чужда валута, в която той не получава доходите си, съдът ценил неотносимите обстоятелства дали ищецът е купувал CHF от банката и в каква валута е погасявал кредита. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата е подал писмен отговор, в който изразаява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, трето гражданско отделение при данните по делото намира следното: Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за ипотечен кредит №1650 от 26.03.2007 г. По силата на процесния договор за кредит Банка „Хеброс “ АД /чийто правоприемник е „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД/ е предоставила на С. Т. Б. в качеството му на кредитополучател ипотечен кредит в размер на 77500 швейцарски франка /СНF/, от които 44790,68 СНF за лично и семейно ползване и 32709,32 СНF за погасяване на потребителски банков кредит, отпуснат на кредитополучателя от Банка ДСК ЕАД по договор от 29.12.2006 г. Кредитът бил изцяло усвоен от кредитополучателя във валутата, в която е отпуснат - швейцарски франкове. Кредитополучателят се задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора, чрез 264 месечни погасителни вноски /главница и лихви/, първата вноска с падеж- 30.04.2007 г., а последната – 30.03.2029 г. Първите 12 вноски били в размер на по 397,44 СНF и включвали главница и лихва при фиксиран лихвен процент, а останалите 252 броя вноски се формирали от сбора на главницата плюс лихва, определена на база плаващ лихвен процент, съгласно чл.9 ал.2 от договора, като към момента на подписване на договора, размерът на тези погасителни вноски е определен на 534,24 СНF. По молба от 22.04.2008 г. на Б., бил подписан Анекс № 1/14.05.2008 г. към договор за банков кредит, като по искане на кредитополучателя е била променена обслужващата сметка по процесния кредит, от сметка в BGN на сметка в CHF. Въззивният съд е обсъдил допълнителното заключение на съдебно- икономическата експертиза и въз основа на същото е констатирал, че през периода 14.05.2008 г. - 07.04.2016 г. всички вноски по кредита направени от ищеца са в швейцарски франкове, които ищецът предоставял на каса в банката за захранване на обслужващата процесния кредит разплащателна сметка. Съдът не е кредитирал отговорът на въпрос №3 по първоначалното заключение, че постъпилите на 05.04.2016 г. по сметката на ищеца общо 58866,32 CHF са с левова равностойност 107024,86 лв., обоснован от вещото лице с това, че в описанието на транзакцията било записано, че използвания курс е 1,8181 лв. за 1 CHF. Приел е, че по делото няма доказателства, а и твърдения от страна на ищеца, че тази сума е закупена от него срещу BGN, по посочения курс. По повод направеното в исковата молба твърдение за неравноправност на клаузата на чл.10, ал.9 от договора, според която кредитополучателят и солидарния длъжник декларират, че са запознати с обстоятелството, че промяната на фиксинга на БНБ за швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по смисъла на договора, може да има за последица повишаване на месечните вноски при издължаването му в български лева, в резултат на приложен по-висок лихвен процент, съгласно действащите лихви по Лихвения бюлетин на Банката за физически лица, както и че в тази връзка декларират, че приемат напълно да носят за своя сметка валутния и лихвен риск, свързан с промяната на фиксинга или превалутирането, както и че се съгласяват да поемат всички евентуални вреди и пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и лихвите след превалутирането, въззивният съд е посочил, че при положение, че кредитът е погасяван в CHF и не се доказало, че валутата (CHF), в която били извършени плащанията в периода 09.03.2015 г. - 07.04.2016 г. и окончателното погасяване на кредита, е закупена срещу платени от ищеца BGN и по обменен курс, по-висок от този към датата на сключване на договора, то нито ищецът е понесъл визирания в договора валутен риск от промяната на фиксинга на БНБ за швейцарския франк към българския лев по време на действието на договора, нито пък банката е получила без основание платените й през този период от ищеца погасителни вноски. Посочено е, че изследването на въпроса дали клаузата на чл.10, ал.9 от договора е неравноправна, респ. нищожна, не е необходимо, тъй като според въззивния съд този въпрос е без значение за правилното разрешаване на спора. Изводът на въззивната инстанция е, че касаторът не е понесъл валутен риск от промяна на курса за швейцарски франк към български лев /поскъпването на CHF към BGN е установено от заключението на СИЕ: курс СHF-BGN около 1,20 лв. за 1 CHF към датата на сключване на договора и около 1,82 лв. за 1 CHF към датата на предсрочно погасяване/, тъй като е усвоил CHF и е погасявал с CHF, съобразно параметрите на договора, поради което не бил платил повече от уговореното. Според приетото във въззивното решение, аргументите, че банката е получила по-скъп ресурс или стока биха били от значение само ако, според конкретните уговорки в договора, връщането на кредита било обвързано със задължението на кредитополучателя да го погасява при условия, обвързани с обменния курс CHF-BGN на банката или на БНБ към датата на съответната месечна вноска или при предсрочното погасяване, каквито уговорки в процесния договор липсвали. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на предявените от С. Б. искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Отговорът на въпросите произтича от решение № 295 от 22.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3539/2015 г., II т.о., според което неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираните от касатора в писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решения- последните са постановени при друга доказателствена съвкупност. Там са разгледани хипотези, в които клаузата от договора за кредит обявена за неравноправна е тълкувана ведно с останалите клаузи от договора, като е било установено: че кредитът се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове на съоттветните суми в националната валута, съответно в резервната валута на страна - евро; че независимо, че е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка кредитополучателят няма, тъй като същата е блокирана; швейцарските франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в евро преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно в евро по негова сметка в тази валута; реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице. Именно в тази хипотеза са изследвани критериите за неравноправност на договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя – кредитополучател. По настоящото дело кредитът е изцяло усвоен от кредитополучателя във валутата, в която е отпуснат - швейцарски франкове, а всички вноски от ищеца са били направени в швейцарски франкове, внасяни на каса в банката по разплащателната сметка обслужващата кредита. Прието е, че платените главница и лихви са в размер, изцяло съобразно параметрите на договора, т.е. не се установява ищеца да е платил повече от договореното. Въззивният съд в случая е приел за неустановено от доказателствата по делото /при липса и на твърдения от страна на ищеца в ИМ/, че валутата швейцарски франкове, в която през процесния период 09.03.2015 г. - 07.04.2016 г. са извършени платените от ищеца погасителни вноски, вкл. и с която е било извършено предсрочното погасяване на кредита, е била закупена срещу платени от него български левове и по обменен курс, по-висок от този към датата на сключване на договора, респ. че ищецът е понесъл визирания в договора валутен риск от промяната на фиксинга на БНБ за швейцарския франк към българския лев. По тази причина не са излагани и аргументи дали клаузата на чл.10, ал.9 от договора е неравноправна, нито същата е тълкувана в противоречие с тълкуването дадено с решение № 295 от 22.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3539/2015 г., II т.о., и с практиката на СЕС обективирана в решение по дело С-186/16. Несъгласието с правните изводи на съда за неоснователността на исковете не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а единствено може да обоснове касационно оплакване за неправилност на въззивното решение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 2280 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение