Определение № 5030 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 97/31.01.2025 г. по гр.д. № 2144/2024 г., с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 1171/07.04.2024 г. по гр.д. № 9247/2022 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД обявява за недействителен по отношение на Л. К. К. договора по н.а. № 52/05.08.2019 г., с който „Нобъл Стор“ ЕООД е продал на Т. Я. Т. на цена 15 000 лв. едно двуетажно паркомясто в подземен паркинг в [населено място]. Решението се обжалва от ответника Т. Т. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправни въпроси, които уточнени и конкретизирани съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГК на ВКС, се свеждат до: 1 ) приложимостта на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато увреждащият кредитора възмезден договор е сключен между „свързани лица“ по § 1 ДР ТЗ, 2) значението на установимо по делото обстоятелство, че към релевантния момент – на сключването на договора, са престанали да съществуват/повече от година са били прекратени отношенията, свързвали лицата,които са сключили договора, и 3) необходимото доказване, респ. дължимото от въззивния съд аналитично обсъждане на събраните доказателства в установяване или отричане на условието по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД - знание на третото лице за увреждането. Касаторът счита въпросите включени в предмета на доказване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради съществено нарушение по чл. 154 ГПК – касаторът счита, че по предявения иск не се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД; немотивирано е – касаторът счита, че дължимият анализ на събраните доказателства, който въззивният съд не е извършил, изключват извода за знанието му/за знанието на третото лице, включително поради това, че доказателствата не опровергават достоверността на показанията на доведения от него свидетел, и като е приел обратното, въззивният съд съществено е нарушил чл. 236, ал. 2 ГПК. Претендира разноски по делото. Ответникът по касация Л. К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. „Нобъл Стор“ ЕООД - необходимият задължителен другар на касатора не взема становище по жалбата. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че: 1) лихвоносното вземане с разноски за главницата по чл. 233 ЗЗД за сумата 15 009.54 лв., с което ищецът извежда легитимацията си на носител на потестативно право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е установено със силата на пресъдено нещо на решение № 2692/17.06.2019 г. по гр.д. № 1308/2018 г. на Районен съд – Варна; 2) увреждащ кредитора е договорът по н.а. № 52/05.08.2019 г., с който първият ответник е продал на втория на цена 15 000 лв. едно двуетажно паркомясто в подземен паркинг в [населено място]; 3) към момента на сключването на договора длъжникът е знаел за увреждането/да има кредитор, и 4) купувачът също е знаел за увреждането. По материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД в състава на правото, упражнено с иска, въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: 1) договорът е сключен от пълномощника на длъжника Д. К. Д.; 2) в периодите 17.11.2003 г. – 09.03.2004 г., 14.07.2005 г. – 11.12.2006 г., 18.05.2007 г. – 01.10.2007 г., 31.03.2008 г. – 10.12.2008 г., 17.03.2009 г. – 16.12.2009 г., 17.03.2010 г. – 30.09.2011 г., 11.04.2012 г. – 16.11.2016 г. и 27.04.2017 г. – 28.05.2018 г. вторият ответник е бил в трудови правоотношения с „Вип-3“ ЕООД, „Атракта холидейс“ ЕАД и „Лилехамер“ ЕООД; 3) към съществувалите трудови правоотношения дружествата са собственост, управлявани са или са контролирани от Д. К. Д.; 4) Д. К. Д. е не само пълномощник на продавача/на длъжника по договора, но и едноличният собственик на капитала на „Бодега Холидейс – Ро“ ЕООД – Румъния – дружество, което е едноличен собственик на капитала на длъжника, и 5) до 07.09.2011 г. вторият ответник е бил представител на „Вип-3“ ЕООД. При тези съществували и установени по делото правоотношения въззивният съд е приел, че възмездният договор е сключен от „свързани лица“ по § 1 ДР на ТЗ, поради което е намерил за приложима презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Добавил е, че презюмираното знание на третото лице/на втория ответник за увреждането, не опровергават показанията доведения от него и разпитан свидетел Ч., че преди да сключат договора страните са се свързали по интернет. Намерил ги е недостоверни, приемайки за нелогично лица, които помежду си са създали установените по делото трайни връзки, да са се свързали дистанционно за конкретната сделка. Заключил е, че обратното доказване по презумпцията в чл. 135, ал. 2 ЗЗД не е проведено успешно. Настоящият състав намира, че по повдигнатите въпроси решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд – на решение № 64/07.05.2021 г. по гр.д. № 2549/2020 г., IV-то ГО; решение № 34/04.05.2022 г. по гр.д. № 1250/2021 г., III-то ГО; решение № 1065/11.05.2023 г. по гр.д. № 4699/2022 г., III-то ГО; решение № 189/17.01.2018 г. по т.д. № 2646/2016 г. II-ро ТО и много други. Налице са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – общата и допълнителната, за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът