Определение № 50681 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Д., чрез адв. В. Т., срещу решение № 7587/08.11.2019 г. по в.гр.д. № 15640/2017г. на Софийски градски съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени исковете й срещу В. С. Х. по чл. 26, ал.2, предл.1-во ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко –продажба на временна постройка, оборудване и инвентар втора употреба от 18.10.2010г. в частта за продажба на „временна постройка“, находяща се в [населено място], жк Зона Б-5, сграда 8-А, магазин Европа, ет.2; по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на В. Х. да й заплати сумата 5000 лева - платена при начална липса на основание като цена на „временна постройка“ по договор за покупко – продажба от 18.10.2010г., както и евентуалните искове по чл. 26, ал.2, предл.3-то ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко –продажба на временна постройка, оборудване и инвентар втора употреба от 18.10.2010г. в частта за продажба на „временната постройка“, поради неспазена нотариална форма за валидност на сделката; по чл. 87, ал.2, предл.1 и 2-ро ЗЗД вр. с чл. 87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договора от 18.10.2010г. и по чл. 55, ал.1, предл.3-то ЗЗД за връщане на сумата 5000 лева, като платена на отпаднало основание. Касаторът твърди, че съдът погрешно е тълкувал действителната воля на страните по договора и така е достигнал до неправилния извод, че в частта за продажба на „временна постройка“ договорът касае продажба на конкретни движими вещи, а не на помещение с характеристика на несамостоятелен недвижим имот. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Следва ли при тълкуване на договор в приложение на чл. 20 ЗЗД съдът да изследва действителната обща воля на страните, като разгледа не само отделните клаузи на текста на договора, но и общия му смисъл, включително обстоятелствата, при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му? 2/При влагане на движима вещ в постройка, извършено по траен начин и съобразно особеностите на постройката, така щото движимата вещ да няма друго предназначение освен като съставна част на постройката, губи ли тя качеството на самостоятелен обект на собственост, независимо от техническата възможност за отделяне от постройката, става ли тя част от постройката по предназначение? 3/Следва ли въззивният съд да събере служебно доказателства за приложение на императивен закон, при оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна? 4/Представлява ли пристройката към помещение, която няма самостоятелно функционално предназначение, самостоятелен обект на правото на собственост и може ли да бъде предмет на вещно право? За всички въпроси се сочи допълнителното селективно основание на чл.280, ал.1 т.1 ГПК, а за втория – и евентуалното на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – ответникът В. С. Х. не е депозирал в срок отговор по чл. 287, ал.1 ГПК. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: С обжалваното въззивно решение, като е съобразил, че между страните няма спор по фактите, съдът е извел релевантния правен въпрос – какъв е предметът на писмения договор за покупко-продажба от 18.10.2010г. и каква е действителната воля на страните по него. За да му отговори, съдът е тълкувал волеизявленията на страните в самия договор, както и съдържанието на приложението, което е неразделна част от него, неоспореното заключение на изслушаната от първата инстанция СТЕ и показанията на разпитаните по делото свидетели на страните. Съвкупният анализ на безпротиворечиво установеното от фактическа страна е позволило на съда да достигне до извод, че използваното в договора описание „временна постройка“ включва единствено конкретни движими вещи, вложени от ответника за негова сметка в зимна градина - част от стопански обект, който е бил нает от него, преди да бъде нает от ищцата. Или действителната воля на страните по договора е била ищцата, като нов наемател, да плати на стария наемател стойността на вложеното от него в наетия имот подобрение, изразяващо се в поставяне на алуминиева дограма към съществуващата метална конструкция на терасата на наетото помещение, на гипсокартон на тавана на същото и вентилационната система, а не да придобие право на собственост върху зимната градина на наетото помещение. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Предвид приетото от въззивния съд тълкуване в смисъл, че договорът от 18.10.2010г. в частта относно продажба на „временна постройка“ няма за предмет вещно право върху недвижим имот, единствено първият поставен от касатора въпрос покрива общото основание за допускане на касационно обжалване. Същият обаче е разрешен в съответствие, а не в противоречие на константната практика на ВКС за приложението на чл.20 ЗЗД, според която действителната обща воля на страните по договора се извежда от тълкуване на конкретните клаузи на договора поотделно и в тяхната взаимовръзка в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му и при преценка на обстоятелствата, при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му. Останалите поставени от касатора въпроси – от втори до четвърти включително, не касаят решаващата воля на въззивния съд, поради което и нямат претендираното от касатора значение за допускане на касационно обжалване. След като процесният договор няма за предмет вещно право върху недвижим имот, без значение за действителността на същия е характеристиката на последния – дали е самостоятелен или не; представлява ли строеж по смисъла на ЗУТ и каква е съдбата на вложените в него движими вещи. Изброените не са обсъждани от въззивния съд, защото са ирелевантни и съответно не са мотивирали крайните изводи в обжалваното решение за неоснователност на исковите претенции. При липса на общото основание за допускане на касационно обжалване не следва да се разглеждат сочените от касатора допълнителни селективни критерии. Така мотивиран, настоящият състав на Върховният касационен съд