Определение № 1642 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2918/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 52302 от 08.05.2024 г., подадена от Столична община чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Л. Д. срещу въззивно решение № 1637 от 20.03.2024 г., постановено по в.гр.д. № 2834/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение от 16.12.2021 год., постановено по гр.дело № 53398/2018 год. по описа на СРС по ревандикационния иск, предявен от Столична община срещу „Краф Груп“ ЕАД с ново наименование „Скай Хоум“ ЕАД. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът не е съобразил релевантните за спора доказателства, относими към основните въпроси по приложението на ЗСПЗЗ и провеждането на косвен съдебен контрол за законосъобразност на реституционната процедура в полза на ответника. Сочи се също, че делото е останало неизяснено от фактическа страна и е решено при неправилна преценка на правопораждащите факти. Моли се за отмяната му и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК се поддържа наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивият съд да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, както и представените доказателства по делото? 2/ Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционен съдебен акт при очевидно противоречие с него? 3/ Допустим ли е косвен съдебен контрол за законосъобразност на влязъл в сила административен акт по ЗСПЗЗ, когато страна по ревандикационен иск не е участвала в административното производство и възразява за липсата на предпоставки за възстановяване на собствеността? Ответникът по касация, „СКАЙ ХОУМ“ ЕАД /с предишно наименование „КРАФ ГРУП“ ЕАД/ изразява становище за допустимост, правилност и мотивираност на въззивното решение. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Делото е по предявени от Столична община срещу „Краф Груп“ ЕАД /с ново наименование „Скай Хоум“ ЕАД/ ревандикационни искове по чл. 108 ЗС по отношение на следните недвижими имоти: Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], местност *, с площ 2 306 кв.м., и Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], местност *, с площ 2 310 кв.м. Първоинстанционният съд отхвърлил исковете с основния довод, че имотите били реституирани на наследниците на К. С. П. и Н. С. П. и наследниците на М. И. К.. За да потвърди крайния резултат, въззивният съд приел от фактическа страна, че процесните недвижими имоти първоначално били възстановени на Кметство Ж., въз основа на което впоследствие били и актувани като общински. След последващи съдебни спорове и няколко решения на ОСЗ- П. имотите били възстановени и на наследниците на К. С. П. и Н. С. П., и наследниците на М. И. К.. Въззивният съд констатирал, че наследниците на К. С. П. и Н. С. П. и наследниците на М. И. К. са се разпоредили с възстановените им недвижими имоти като след поредица от правни сделки същите са били придобити от ответното дружество. Въз основа на съвкупната преценка на приетите доказателства и данните от приетата пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза установил, че процесните имоти са съседни един на друг и се намират извън границите на регулацията на около 2 км. източно от центъра на [населено място]. В западния имот с идентификатор *** била налична едноетажна каменна постройка – баня. Съгласно заключението на приетата във въззивното производство хидротехническа експертиза, процесните поземлени имоти с № * и № * попадали в санитарно-охранителна зона около находището на минерални води „С.–Ж.. Съобразявайки характеристиката на имотите, въззивният съд достигнал до правния извод, че процесните недвижими имоти не са подлежали на реституция по реда на ЗСПЗЗ, тъй като не са имали земеделски характер. По тази причина ищецът не се легитимира като титуляр на правото на собственост на соченото от него придобивно основание, поради което и само на това основание релевираните ревандикационни претенции по чл. 108 ЗС са неоснователни и подлежат на отхвърляне, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд макар и при различни правни съображения. При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос е общозначим и е обща предпоставка за допускане до касация по всяко дело. В случая той не удовлетворява допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по него е налице практика на касационната инстанция. В нея се приема, че съдът при решаване на спора, е длъжен да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви във възка с тях като въз основа на тази комплексна преценка обоснове изводите си. Възприемането на извод, че определен правнорелевантен факт е недоказан, без да са взети предвид всички събрани доказателства, касаещи този факт, обуславя неправилност на съдебния акт поради нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е съобразил е обсъдил всички правнорелевантни факти и твърдения, имащи отношение към фактическия състав на иска по чл. 108 от ЗС. Произнасянето му е в съответствие с практиката на ВКС, включително и с цитираното от касатора решение по гр.д. № 3394/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е посочено, че предмета на делото по иск с правно основание чл.108 ЗС и съответно силата на пресъдено нещо на съдебното решение е претендираното от ищеца вещно право. Това означава, че съдът ще пристъпи съм обсъждане на защитните възражения за насрещни права на ответника само ако констатира, че такива са възникнали в полза на ищеца. В случая въззивният съд е констатирал, че в полза на ищеца не се е осъществило придобивното основание, на което той основава твърдяното си право на собственост и по тази причина е намерил ревандикационния иск за неоснователен. Вторият въпрос също не може да послужи за допускане на касационното обжалване. Доколкото е несъмнено, че при настоящата уредба на процесуалния закон въззивната инстанция е такава по същество (не контролно-отменителна) и постановява решението си след собствен анализ на установените обстоятелства във връзка с доводите на страните и приложимите правни норми, очевидно въззивният съд може да потвърди крайният резултат на първоинстанционното решение при различни от неговите мотиви. Както е разяснено в мотивите към т.19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, прието след въвеждането с измененията на ГПК от 1952 г., отм., на въззивното производство, то има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като излага собствени мотиви, които са резултат на осъществена от него решаваща, а не контролна дейност. Постановеният от въззивния съд диспозитив отразява непрекия резултат от дейността му по проверка на обжалваното решение. Това означава, че когато собствените му фактически и правни изводи водят до констатацията за пълно съвпадение с резултата от дейността на първата инстанция, той ще потвърди нейното решение, независимо от различните съображения, довели до този резултат. Третият въпрос няма отношение към мотивите на въззивното решение. Въпросът е поставен във връзка с касационното оплакване, че съдът не извършил косвен съдебен контрол върху административния акт, от който ответникът черпи права, но този въпрос не е обсъждан от съда, защото е прието, че ревандикационният иск е неоснователен поради липса на възникване право на собственост за ищеца на твърдяното от него придобивно основание – земеделска реституция, предвид приетото от съда, че имотите не са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. По изложените съображения съдът