Определение № 5826 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 870/29.01.2024 г., подадена от А. М. К., действаща чрез своята майка и законен представител Д. Д. П., чрез адвокат А. М., срещу решение № 548 от 22.11.2023 г. по гр. д. № 20231800500171/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 98 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 484/2021 г. на Районен съд – Своге за отхвърляне на предявения от Б. Ж. К., починал в хода на въззивното производство, с наследник по завещание А. М. К., срещу И. Г. К., Л. Л. Р. и Л. Лупу Р. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ищецът е носител, на основание придобивна давност, изтекла в периода 30.06.2010 г. - 30.06.2020 г., на 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху УПИ *-* от кв. 7 по подробния устройствен план на [населено място], общ. С., с площ от 1043 кв.м, заедно с построената в имота през 1975 г. масивна жилищна сграда - строена върху приземен етаж, състоящ се от мазета и гараж, два стажа и тавански полуетаж, със застроена площ от 145 кв.м и разгъната застроена площ от 560 кв.м.

Въззивният съд е изложил, че страните не спорят, а и от представените по делото удостоверения за наследници се установява, че М. Б. К., син на ищеца Б. Ж. К., е починал на 30.06.2010 г., оставяйки за наследници по закон съпругата си И. Г. К. (сключен граждански брак на 11.01.2009 г.), и родителите си Б. Ж. К. и Л. Х. К., (починала на 21.04.2019 г., оставила наследници по закон съпруга си Б. Ж. К. и децата си Л. Л. Р. и Л. Л. Р.). С договор за дарение от 05.03.2001 г., оформен с нот. акт № 50/2001 г. на нотариус при PC - Своге, Б. Ж. К. и съпругата му Л. Х. К. са прехвърлили на своя син М. Б. К. правото на собственост върху дворно място, съставляващо УПИ *-* от кв. 7 по подробния устройствен план на [населено място], общ. С., с площ от 1043 кв.м, заедно с построената в имота през 1975 г. масивна жилищна сграда (описана по-горе), като дарителите са си запазили правото на ползване върху процесния имот безвъзмездно и до края на живота си.

Съдът е приел, че от показанията на свидетеля Д. П., внучка на ищеца и майка на А. М. К., както и от показанията на свидетелите Л. П. Л. и И. Б. Г., които е кредитирал изцяло като безпротиворечиви, се установява, че след смъртта на М. К. единствено Б. К. е полагал грижи за процесния имот, който ползвал основно като лятна вила. След като М. починал, в имота идвали и майка му Л., и преживялата му съпруга И. К.. Преди около три години ответницата И. К. посетила Б. К., за да поиска ключ от имота в [населено място], тъй като след смъртта на Л. К., съпругата на ищеца, никой друг освен него нямал достъп до къщата и дворното място.

Б. Ж. К. е починал на 09.03.2023 г., оставяйки за единствен наследник по закон дъщеря си А. Б. К., а по завещание – своята правнучка А. М. К., на която завещал цялото свое движимо и недвижимо имущество, пари, парични влогове и суми по банкови сметки, и всички свои вземания. Въззивният съдебен състав е заключил, че принадлежността на правото по чл. 227 ГПК, след смъртта на първоначалния ищец, в случая е на наследника по завещание. В тази връзка е разгледал и намерил за неоснователно възражението за нищожност на завещанието, наведено от И. К..

Софийски окръжен съд е визирал, че по съществото на спора основният по делото въпрос е дали ищецът е придобил 2/3 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот след смъртта на сина си М. К., настъпила на 30.06.2010 г., от който момент се твърди да е установил владение, т.е. дали е придобил идеалните части на останалите съсобственици - И. К., преживяла съпруга (1/2 ид. ч.) и Л. К., майка на М. К. и съпруга на Б. К., починал в хода на производството, продължило с участие на наследника му по завещание А. М. К., действаща чрез своята майка и законен представител Д. Д. П., а след смъртта на Л. К. - идеалните части на ответниците Л. Л. Р. (1/12 ид. ч.) и Л. Л. Р. (1/12 ид. ч.). Изложил е, че съгласно чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, приложима и за придобивната давност (чл. 84 ЗС), давност не тече между съпрузи. Ето защо ищецът не е могъл да придобие по давност идеалната част от правото на собственост на своята съпруга Л. К., придобита от нея по наследство, и до смъртта на Л. К. през 2019 г. придобивна давност за тази част (1/4 ид. ч.) не е текла. Тъй като имотът е бил съсобствен от смъртта на общия наследодател и давността е спряла да тече между Б. К. и съпругата му до прекратяване на брака им на 21.04.2019 г., за да започне да тече придобивна давност по отношение на Л. Р. и Л. Р., е следвало намерението за своене да е демонстрирано пред тях с недвусмислени действия в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, който към 2020 г., а дори и по-късно не е изтекъл. Според въззивния съд недоказано е ищецът да е придобил по силата на давностно владение в периода 30.06.2010 г. - 30.06.2020 г. и притежаваната от ответницата И. К. 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот. Посочил е, че е безспорно между страните, че Б. К. (а приживе и съпругата му Л. К.), е бил носител на правото на ползване върху процесния имот. При учредено право на ползване собственикът не упражнява лично фактическа власт върху вещта, а чрез ползвателя, като в отношенията носител на голата собственост - вещен ползвател последният има качеството държател, а не владелец. Според разясненията в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост (чуждите идеални части от правото), е било необходимо ищецът да предприеме едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да демонстрира намерението да придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика - в случая съсобственика И. К.. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС. Доказателства за „преобръщане“ на държането на имота във владение не са ангажирани. Събраните гласни доказателства установяват единствено ползването на имота от ищеца, който полагал грижи за него и поддържал имота в състояние, годно за живеене. Фактът на едноличното ползване на имота от ищеца не е достатъчен за доказване на възражението за придобивна давност. Нещо повече – съгласно показанията на свидетелката Г., след смъртта на общия наследодател ищецът е допускал в имота нееднократно съсобственика И. К..

При така изложените съображения въззивният съд е направил извод, че Б. К. не е придобил по давност спорното имуществено право, поради което не може да се признае съществуването му в отношенията му с ответниците.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК.

Твърди, че атакуваното пред ВКС решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е тълкувал фактическата обстановка противно на приетия доказателствен материал, в неговата съвкупност, което води до неубедителна аргументация и до очевидна неправилност.

Формулира следните въпроси, по които се е произнесъл Софийски окръжен съд:

1. Дължи ли съдът при постановяване на въззивното решение да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства;

2. Води ли до необоснованост на решението обстоятелството, че в мотивите на въззивното решение не се коментира изобщо становището на въззивника пред съответния съд, нито се вземат предвид свидетелските показания, като не се излагат самостоятелни мотиви по същността на спора.

Жалбоподателката твърди, че по горните въпроси въззивното решение противоречи на приетото в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС, II т. о., както и че те са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, като по втория въпрос е налице и празнота.

Сочи, че въззивната инстанция не е коментирала защо не кредитира свидетелските показания на Д. П. и на отец Л. Л.; не е обсъдила и съпоставила доводите във въззивната жалба и отговора; не е подкрепила акта си с практика; налице е липса на мотиви.

Постъпил е отговор от И. Г. К., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Съдът намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от жалбоподателката доводи за очевидна неправилност в действителност попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на разглеждане едва след допускане на касационното обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.

По двата свързани въпроса от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

Настоящият съд намира, че в случая Софийски окръжен съд не се е отклонил от цитираната практика, респ. от задълженията си на въззивна инстанция. Същият е взел предвид становищата и доводите на страните, обсъдил е всички доказателства, имащи значение за крайния изход на спора, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е аргументирал правните си изводи. Постановеното решение е мотивирано съгласно изискванията на закона.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

И. К. има право на направените по делото пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1300 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,