Определение № 50178 от 17.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 899/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. С. срещу решение № 230/07.12.2021 г. по в.т.д. № 451/2021 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 26012/23.03.2021 г. по т.д. № 636/2019 г. на Пловдивски окръжен съд като краен резултат е отхвърлен искът на касатора срещу ЗАД„ОЗК-Застраховане“АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на баща му С. С. С. при ПТП на 27.03.2019 г. за разликата над 130 000 лв. до 200 000 лв., както и за разликата над 3 322,22 лв. до 5 166,67 лв. по чл.86 ЗЗД и в частта на разноските. Касаторът поддържа, че решението на ПАС е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията ЗАД„ОЗК-Застраховане“АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП, причинено виновно от водач на МПС със сключена към момента на деликта задължителна застраховка “Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество, е починал на 27.03.2019г. бащата на касатора. Отчел е, че спорът пред въззивната инстанция се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД и определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. ПАС е преценил възрастта на починалото лице и тази на сина му; самостоятелния живот, който последният е водил – работил е в [населено място] и е създал семейство, като е имал и две дъщери; отговорността, която е поел за майка си след загубата на баща си; заключението на СПЕ, което е в смисъл, че синът е предолял посредством трудова терапия първоначалния силен стрес от внезапната загуба, няма постравматично разстройство, мобилизирал се е психически и физически и не е прекъснал социалните си контакти след инцидента. Изследвал е естеството на сложилите си приживе взаимоотношения и е разгледал отражението на смъртта на бащата върху сина. Съобразил е и моментата на настъпване на вредите и оттук обществено-икономическите условия в страната към него. При така установените обстоятелства е определил и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 130 000 лв. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС №4/1968г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 2/Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователно обезщетение да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическа конюнктура в страната? По всички вапроси е въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първи въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решения, посатновени по реда на чл.290 ГПК: решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о. и др. По втори въпрос се поддържа, че е налице противоречие на обжалавния съдебен акт с практика на ВКС по: решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 217/20.12.2017 г. по т.д. № 990/2017 г. на ВКС, II т.о. и др. Настоящият състав на ВКС намира, че по първия правен въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като ПАС се е съобразил с цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Оплакванията, че не обсъдил всички релевантни според ППВС № 4/1968 г. критерии не съответстват на произнасянето на съда. Подробно са изследвани взаимоотношенията между баща и син, интензитетът и продължителността на търпените от касатора страдания по загубата на близък човек. Детайлите в свидетелските показания, на които се акцентира в изложението, са в подкрепа на направените вече изводи от ПАС за привързаност на касатора към починалия родител, който е бил негова опора и безсъмнено изпитани интензивни болки и страдания по загубата му. По отношение на втори въпрос се установява, че въззивният съд е отнесъл констатираните от него проявления на претърпените като вид и интензитет вреди, определени съобразно посочените вече критерии, към момента на настъпването им, т.е. в контекста на конкретните социално-икономически условия в страната през 2019 г. и общественото разбиране за справедливо обезщетяване на вредите. В тази връзка е съобразил и основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – този на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Подадената на 26.01.2023г. молба пред касационната инстанция от касатора е извън срока за депозиране на касационна жалба. Съдържа нови доводи и обосновава нови оплаквания срещу възизвното решение – относно несъобразяване на практика по аналогични случаи, какъвто правен въпрос не е бил формулиран в основната касационна жалба, поради което и не е допустимо да бъде обсъждан в рамките на настоящето производство. Предвид гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора в полза на застрахователното дружество следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 2 367 лв. за адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор на касационна жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд