Определение № 1726 от 02.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 42/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. В. Т. и насрещна касационна жалба на Н. К. Н. срещу решение № 140 от 21.7.2025 г., постановено по в.гр.д. № 161 по описа за 2025 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното решение е отменено решение № 479 от 27.5.2024 г. по гр. д. № 1255 по описа за 2023 г. на Бургаския окръжен съд, в частта, с която В. В. Ш. е осъдена да заплати на Н. К. Н. 1/4 от сумата 75 274,06 лв. лв. обезщетение за имуществени вреди и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен, като е оставена без разглеждане насрещната въззивна жалба на Н. К. Н..

И. В. Т. застъпва становището, че решението на Бургаския апелативен съд е недопустимо и неправилно – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи вероятна недопустимост, очевидна неправилност, както и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе в рамките на заявените с отговора на въззивната жалба искания на въззиваемия, ако същият признава въззивната жалба и въведените в жалбата основания и възражения и иска отмяна на първоинстанционното решение?

2. Задължен ли е съдът да се произнесе по искането на ищеца/ въззиваем, релевирани в отговора на въззивната жалба, както и в насрещния иск – признаване на факти, правните последици от признаване на фактите, признаване на основателността на жалбата и правното значение на това по отношение на присъединилия се към жалбата другар?

3. Задължен ли е съдът да се произнесе по отношение на определяне на отговорността на всеки наследник съгласно чл.60 от ЗН, съгласно който наследниците отговарят за задълженията на наследодателя съразмерно на наследствените си квоти?

4. Следва ли постановяването на отмяна на първоинстанционното решение и по отношение на необжалвалите другари на въззивника въз основа на възражения, релевирани в жалбата, ако същите са потвърдени от въззиваемия, а жалбата е призната за основателна от същия?

5. Следва ли съдът да кредитира по отношение на присъединилия се другар релевирани в жалбата доказателства, факти и възражения, касаещи същия, ако въззивната жалба е призната за основателна, а твърдените правни последици са потвърдени от въззиваемия?

6. Дължи ли съдът отмяна на първоинстанционното съдебно решение по отношение на присъединилото се към въззивната жалба лице, при условията на признаване на основателността на жалбата от страна на въззиваемия и искането за отмяна на съдебното решение от същия?

7. Частна жалба срещу разноски способ ли е за уточняване на въззивна жалба?

Ответникът по касационната жалба В. В. Ш. в писмен отговор поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество.

Ответникът по касационната жалба Н. К. Н. е подал отговор на жалбата, ведно с насрещна касационна жалба, с която изразява становище, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, поради което иска то да бъде изцяло обезсилено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по същество на спора, евентуално отменено и делото да бъде върнато въззивния съд за ново произнасяне. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи евентуална недопустимост и т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Отказ от наследство касае ли общи за останалите призовани към наследяване наследници последици и представлява ли факт с правно значение за приелите наследство?

2. Тези откази имат ли значение за определяне на страните и дяловете им?

3. При направен изричен отказ от наследството на общия наследодател в хода на производството пред първата инстанция, но неизвестен на последната, как следва да процедира въззивният съд с оглед на правомощията си, когато отказите са удостоверени едва пред него?

4. Въззивният съд, пред който за първи път са станали известни отказите на двама от призованите към наследяване, следва ли съобразно нормата на чл.235, ал.3 ГПК, да съобрази тези факти и съобразно основен принцип при определяне на наследниците по закон, да изключи от кръга на наследниците на първоначалния ответник тези направили изричен отказ от наследството?

5. По отношение на тях – отказалите се от наследство – постановеното първоинстанционно решение неоснователно ли е – както е приел БАС – или е недопустимо?

6. В този случай какви са правомощията на въззивния съд, ако установи, че и за него и за ищцовата страна едва пред въззивната инстанция става известно, че производството се е развило срещу ненадлежни страни?

7. Въззивният съд с оглед правомощията си по закон – разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК – предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, не следва ли след като е установил наличие на откази от наследство – неизвестни и за ищеца – да се произнесе на първо място по допустимостта на атакуваното пред него решение във връзка с извършените откази от наследство, като обезсили първоинстанционното решение изцяло и давайки съответните указания върне делото на първоинстанционния съд за разглеждането на спора срещу надлежните страни и съответстващите им по чл.53 ЗН дялове?

8. Какви са процесуалните възможности на ищец по делото в хипотеза, в която едва след постановяване на първоинстанционното решение, му станат известни откази от наследство на част от конституираните вместо починал в хода на производството ответник, при вече уточнена претенция на разделност съобразно дяловете им в наследството и след констатиране на обстоятелството, че решението е постановено срещу ненадлежни страни?

9. При вече постановено първоинстанционно осъдително решение при дялове – несъответстващи на тези по чл.53 ЗН – поради извършените преди постановяване на решението на първоинстанционния съд откази от наследство, въззивният съд не следва ли да обезсили първоинстанционното решение и да даде възможност на ищеца да уточни претенцията си съобразно извършените откази?

В. В. Ш. в писмен отговор поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, като оспорва насрещната жалба и по същество.

Касационната жалба на И. В. Т. и насрещната касационна жалба на Н. К. Н. са подадени в срок от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Производството по гр. дело № 1255/2023 г. по описа на Бургаския окръжен съд е образувано по предявения от Н. К. Н. против В. И. Т. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 75 274,06 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на липсващи трайно закрепени движими вещи и подобрения и цена за труд за възстановяване на липсващите части в недвижим имот с идентификатор № ....................., представляващ семеен хотел с ресторант, закупен от ищеца на публична продан, проведена по изп. дело № 1497/2013 г. на ЧСИ С. Н., който имот е оставен за управление на ответника – длъжник по изпълнителното дело, по реда на чл.486, ал.1 ГПК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното заплащане. В. И. Т. е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска като недопустим и неоснователен. В хода на първоинстанционното производство ответникът е починал и на негово място като ответници на основание чл. 227 ГПК са конституирани неговите наследници по закон – децата му И. В. Т., В. В. Ш., В. В. Т., действаща със съгласието на майка си С. Д. П., и С. В. Т., представлявана от майка си С. Д. П.. С решение № 479/27.05.2024 г. Бургаският окръжен съд е уважил предявения иск, като е осъдил ответниците да заплатят на ищеца в условията на разделност /всеки по 1/4 от дълга на техния наследодател/ претендираната сума. Така постановеното решение е обжалвано от В. Ш., която е заявила във въззивната си жалба, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че тя и нейният брат И. Т. са наследници на баща им В. Т., предвид направените от двамата откази от наследството, вписани в нарочната книга на Несебърския районен съд под номера 13 и 14 от 05.04.2024 г. съгласно издадените по ч.гр.дело № 354/2024 г. на РС – Несебър удостоверения. Посочила е, че съдът не е изпълнил задължението си по чл.48 ЗН да провери дали ответниците са приели наследството в публичния регистър, като вписаните в този регистър обстоятелства, според нея, по аргумент от разпоредбата на чл.155 ГПК не подлежат на доказване. Предвид смъртта на първоначалния ответник, съдът е бил длъжен на основание чл.51, ал.1, изр. второ от ЗН да определи срок на наследниците да заявят дали приемат наследството. Посочила е, че съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства, настъпили след подаването на исковата молба. Според ответницата неизпълнението на това задължение и нарушенията на разпоредбите на чл.155 ГПК, вр. с чл.49 ЗН са основание за отмяна на обжалваното решение. Към въззивната жалба е представила и доказателства - удостоверения за вписан отказ от наследство. Ищецът Н. Н. е подал отговор на въззивната жалба, ведно с насрещна въззивна жалба, като е изложил, че не оспорва правните последици от отказа от наследство, но сочи, че нито съдът, нито той като ищец са имали задължението да предполагат за съществуването му. Заявил е, че счита въззивната жалба по отношение на В. Ш. и И. Т. за основателна, въпреки несвоевременно представяне на доказателствата за отказа от наследство и е поискал решението да бъде отменено в частта, с която двамата са осъдени, но предвид изключването им от кръга на наследниците по закон, останалите двама наследници В. В. Т. и С. В. Т. да бъдат осъдени и за остатъка от цялата претендирана сума, при квоти от по 1⁄2 за всяка. В срока по чл.265, ал.1 ГПК ответникът И. Т. се е присъединил към въззивната жалба на В. Ш.. Въззивният съд е приел за установено, че В. Ш. е направила отказ от наследството на В. Т., вписан в нарочната книга на Несебърския районен съд под №14/05.04.2024 г. Посочил е, че, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството. При направен отказ от наследство по реда на чл.52 ЗН настъпват правни последици, изразени в заличаване на наследственото правоприемство, като наследникът се лишава от включените в наследството права и не приема включените в него задължения. Прието е, че от твърденията на ищеца се определя дали конституираните след смъртта на ответника наследници са надлежните страни в процеса, като в случая той е поискал да бъдат конституирани наследниците като ответници на мястото на починалото лице. Съдът е посочил, че съответствието между процесуалната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението си и който обосновава основателността на иска. В случая първоинстанционният съд не е указал на ищеца да представи доказателства за приемането на наследството от наследниците, няма и постъпило искане от него, като заинтересовано лице, за провеждане на производство по чл.51 ЗН, не е указано на ответниците да заявят дали приемат или отказват от наследството, останало от техния наследодател, поради което е направен извод, че не е настъпила преклузията по чл. 266 ГПК за представяне на доказателства за направения отказ от наследство от страна на В. Ш.. С тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в осъдителната спрямо ответницата В. Ш. част и искът срещу нея да бъде отхвърлен. Прието e, че решението по отношение на присъединилия се към нейната въззивна жалба И. Т. не може да бъде отменено, доколкото въззивният съд не е формирал различен извод по отношение на общите факти, какъвто в случая е извършения от наследодателя им деликт. Изложени са мотиви, че отмяна на първоинстанционното решение и по отношение на необжалвалите другари на въззивника може да стане на основание общите за тях факти, тъй като принципът на дирене на истината изисква общите факти да бъдат установени еднакво спрямо другарите. Направеният от В. Ш. отказ от наследство е факт, който има значение за правоотношението между ищеца и нея и нито ползва, нито вреди на другите наследници. Законът дава право на другарите да се ползват от подадената от някой от тях въззивна жалба, но само доколкото това е необходимо, за да се избегне постановяване на противоречиви решения по отношение на обикновените другарите, когато поради еднакво установяване на общите факти, решението трябва да бъде еднакво за тях. Изтъкнато е, че макар В. Ш. е да посочила, че освен нея и брат й И. Т. е направил отказ от наследство, следва да се съобрази императивната забрана на чл.26, ал.2 ГПК, съгласно която освен в предвидените от закон случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда.

За да приеме, че насрещната въззивна жалба на Н. Н. следва да се остави без разглеждане, въззивният съд е посочил, че с нея се иска да се отмени първоинстанционното решение в частта, в която са осъдени двамата ответници В. Ш. и И. Т. и вместо това да бъдат осъдени останалите двама ответника- непълнолетно и малолетно дете да заплатят цялата искова сума поравно - всеки по Ѕ част от нея. Насрещната жалба е допълнителна процесуална възможност, предоставена на страните по делото, насрещни субекти по едно спорно материално правоотношение, въведено като предмет на делото, с която те разполагат едва след като правото им на самостоятелна въззивна жалба се е погасило поради неупражняването му в посочения от закона преклузивен срок. Тя не може да има за предмет произнасяне по правоотношения, които, макар и част от целия общ предмет на делото, имат за насрещна страна други, различни лица, които не са подали въззивна жалба срещу решението в съответната част. По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която В. В. Ш. да заплати на Н. К. Н. една четвърт от сумата 75 274,06 лв. и е отхвърлил иска срещу нея, а насрещната въззивна жалба на Н. К. Н. е оставил без разглеждане.

Настоящата инстанция констатира, че въззивното решение не е недопустимо, тъй като не се касае за делбено производство, в което участието на всички съособственици е процесуална предпоставка за допустимост. Спорът се отнася до наследяването на задълженията на наследодателя и техния размер, поради което е от значение за правилността на обжалваното въззивно решение.

От мотивите на решението е видно, че въззивният съд е оставил без уважение жалбата на И. В. Т. и е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е осъден да заплати обезщетението съразмерно наследената от него част от имуществото на В. И. Т., макар той да се е отказал от наследството. Съображението на въззивния съд е, че той само се е присъединил към жалбата на В. Ш. и тъй като с нея са обикновени, а не задължителни другари, може да се позове единствено на общите факти, за да иска отмяна на решението. Неговият отказ от наследството не е такъв общ факт, касае само него и той вече не може да го изтъква посредством присъединяване към жалбата. Във връзка с това съображение И. Т. е формулирал своите 4, 5 и 6 въпрос, които се свеждат до това какъв е обхватът на защитата на присъединилия се към въззивната жалба обикновен другар. Въззивният съд е стеснил обхвата на тази защита, свеждайки я само до възможност присъединилият се към жалбата да се позове на общите факти, но не и на фактите, от които черпи своите лични възражения. Това разрешение противоречи на практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 126 от 18.06.2012 г. по гр. д. № 1198/2011 г. на IV ГО, според което обикновеният другар разполага с възможността да се присъедини към жалбата и да иска решението да бъде отменено и в негова полза съгласно чл.265, ал.1 от ГПК. В тази разпоредба защитата на присъединилия се другар не се ограничава по никакъв начин и не се стеснява само до позоваване на общите факти. Ето защо по този обобщен проблем следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по отношение на касатора И. Т.. По останалите въпроси на И. Т. касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като въззивният съд не ги е разрешавал и те не са обусловили изхода на спора спрямо него.

По насрещната жалба на Н. К. Н. също следва да се допусне касационно обжалване поради очевидната неправилност на въззивното решение в частта, с която неговата насрещна въззивна жалба е оставена без разглеждане. От съдържанието на въззивното решение е видно, че предявеният от Н. Н. иск за 1/4 идеална част от цялото вземане е отхвърлена и поне това обстоятелство очевидно обуславя правния интерес на ищеца от разглеждане по същество на неговата насрещна въззивна жалба.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение