Определение № 1778 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1172/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. С определение №524/27.02.2024г. по ч.гр.д.№436/24г. Софийски апелативен съд е потвърдил определение №26074/18.01.24г. по гр.д.№10332/2017г. по описа на Софийски градски съд,с което е оставена без уважение молбата на Н. В. И. и А. Е. И. за освобождаване от държавна такса за въззивно обжалване на постановеното първоинстанционно съдебно решение. Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от молителите Н. В. И. и А. Е. И., в която се твърди неправилност на оспорения съдебен акт. Твърди се,че въззивният съд се е ограничил до формална проверка на изложените аргументи и доводи, възпроизвеждайки аргументите на първата инстанция, вместо задълбочено да изследва обстоятелствата, удостоверени с писмените доказателства, имащи отношение към декларираната от тях невъзможност да заплатят дължимата държавна такса в размер на 362 лв. Правят искане за допускане на определението на въззивния съд до касационен контрол, отмяната му като неправилно и освобождаване от държавна такса по обжалваното неблагоприятно за молителите решение на СГС. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите твърдят, че „в настоящото производство е налице ситуация, когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решаван противоречиво от съдилищата, като разкрива дълбоко противоречие в съдебно установената практика, предвид задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд“, както и,че „е налице и другата предпоставка визирана в чл.280 ал.1 ГПК, тъй като става дума за въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“. Развивайки съображения,че освобождаването от държавна такса е привилегия, пряко изведена от нормите на Конституцията на РБ и от общностното европейско право, като достъпът до правосъдие е основният критерий за преценката за наличието на основанието на чл.83 ал.2 ГПК и в тази връзка следва да бъдат анализирани всички конкретни факти и обстоятелства, касаторите сочат,че „именно тук се проявява най-ярко противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса за критериите по чл.83 ал.1 т.1 ГПК и това е особено важно и за развитието на правото,предвид и останалите доводи … с оглед на това съдът да прави преценката си не само въз основа на формална справка с критериите, изброени в чл.83 ал.1 т.1- т.6 ГПК, но и с оглед на други критерии, като анализира за своята преценка не само представените със самата молба документи, но и всички релевантни данни, съдържащи се в делото“. Настоящият състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира,че частната касационна жалба е подадена в установения срок срещу подлежащ на обжалване по посочения ред съдебен акт от легитимирани да обжалват въззивното определение страни по делото, което я прави допустима. За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което е постановен отказ за освобождаване на частните касатори от заплащането на държавна такса, определена в размер на 362 лв., за обжалването на първоинстанционното решение пред въззивната инстанция, съставът на Софийски апелативен съд е съобразил установените по делото чрез служебна справка частично недекларирани от молителите обстоятелства,че И. притежава дружествени дялове в две търговски дружества, както и лек автомобил Л. и товарен автомобил Рено експрес, а двамата в съсобственост с И. – земя в [населено място] р-н П. и имот в [населено място]; И., от своя страна е собственик на апартамент в [населено място] от 117 кв.м. и на идеални части от земя в [населено място] и [населено място]. Посочил е,че въпреки твърденията на молителите, че са пенсионери и лица с призната нетрудоспособност, по делото същите не са декларирали осигурителен доход, нито са ангажирали доказателства,че разполагат със съответни решения на ТЕЛК и че обитават жилището в [населено място], поради което не биха могли да получават доходи от отдаването му под наем. Базирайки се на практика на касационната инстанция, въззивният състав е развил съображения,че от държавна такса по делата се освобождават само физически лица, които въз основа на изброените в чл.83 ал.2 т.1-т.7 ГПК обстоятелства, са доказали, че не разполагат с имущество и доходи над необходимите им средства за издръжка, като преценката на съда се извършва въз основа на декларираните обстоятелства, а доказването на липсата на достатъчно средства е изцяло в тежест на молителите. Посочил е,че когато лицето притежава значително имущество, което може да бъде осребрено и/или от него да се реализира доход или да послужи като обезпечение за отпускането на кредит, съдът не може да признае,че това лице няма достатъчно средства да заплати дължимите държавни такси и разноски, тъй като нормата на чл.83 ал.2 ГПК не е привилегия, а само задължава съда да осигури защита на физическите лица, които обективно не са в състояние да поемат разходите по воденето на делото. От данните по делото, според които по-голямата част от имуществото на молителите е запорирано/възбранено, съдът е намерил,че жалбоподателите не биха могли да го осребрят или да им послужи като обезпечение, но от него биха могли да получават рента или наем, при което, предвид размера на дължимата такса, не се обосновава извод за обективна невъзможност тя да бъде заплатена от тях. По тези мотиви постановеният от Софийски градски съд съдебен акт е намерен за законосъобразен, а частната жалба срещу него – за неоснователна. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Това изискване е основно, тъй като именно с поставените от касатора въпроси се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и да са свързани с решаващата дейност на съда, т.е. дадените от него отговори да са го мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени/ от него процесуални действия да са в причинна връзка с него. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Направените от касаторите в изложението им твърдения за наличие на предпоставки за допускане на касационния контрол не са обосновани, съгласно задължителните разяснения, посочени по горе. Липсва конкретно поставен правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд по решаващ изхода на делото начин и по който касационният състав да дължи да даде разрешение, което налага извода за необосновано общо основание за допускане на контрола по същество на обжалвания въззивен акт. Настоящата инстанция не би могла да извлича от твърденията на страните и да формулира такъв въпрос, тъй като това би било в нарушение на принципите на състезателност и диспозитивно начало в процеса. Липсва и конкретно посочен и обоснован допълнителен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. В изложението се цитират общо и бланкетно текстове от закона като „въпрос … решаван противоречиво от съдилищата“ /следва да се има предвид,че редакцията на основанието по т.2 „решаван противоречиво от съдилищата“ отпадна още през 2017г./, „противоречие в съдебно установената практика“, „въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, без да се цитира конкретна практика на ВКС или на ВС или да се излагат съображения за необходимост от произнасяне на касационната инстанция по конкретен въпрос, която да е наложена по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, атакуваното определение не следва да се допусне до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение