Определение № 304 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1845/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца В. П. Г. срещу решение № 1494 от 28.10.2020г. на Апелативен съд София по в.т.д.№ 2186/2020г. С него е потвърдено решението по т.д.№ 15/2019г. на ОС Монтана за отхвърляне на предявения срещу И. Г. Т. иск с правно основание чл.538 ТЗ във връзка с чл.79,ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000лв. - част от вземане по запис на заповед, издаден на 01.07.2016г., за сумата 60 000лв. с падеж 31.03.2017г. с издател И. Г. Т. и поемател ищецът; за отхвърляне на иска с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 5 524.99лв. - мораторна лихва за периода 01.04.2017г. до 23.01.2019г. и за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от 24.01.2019г. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, иска отмяна на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и уважаване на исковете със законните последици. Позовава се и на очевидна неправилност. Посочва, че той като ищец не е въвеждал твърдение за съществуване на каузално правоотношение, което да е във връзка с процесния запис на заповед, а ответникът не е оспорил автентичността на ценната книга, но е въвел възражение за наличие на каузално правоотношение - договор за заем от 01.07.2016г., за обезпечаването на вземането по който, Т. е издал записа. Твърди, че с оглед разпределението на доказателствената тежест, ответникът не е доказал при условията на пълно и главно доказване връзката между процесния запис на заповед и представения от него договор за заем от 01.07.2016г. Твърди, че тези обстоятелства не се установяват от показанията на разпитаната свидетелка К. -служителка на ответника, която е установила единствено съществуващите към онзи момент задължения на ответника към ищеца и неговия брат-третото лице помагач С. Г.. Според касатора от представените от ответника писмени доказателства - декларация от 26.03.2017г. на С. Г., РКО от същата дата за платени на С. Г. 30 000лв. и разписка от 31.03.2017г. за получени 30 000лв., изходяща от ищеца, се установява извършено в полза на В. Г. плащане на сумата 30 000лв., дължима по договора за заем, но не се доказва погасяване на задължението, произтичащо от записа на заповед в размер на 60 000лв. Евентуално поддържа, че ако се приеме за установена връзката между процесния запис на заповед и договора за заем от 01.07.2016г., в тази хипотеза ответникът не е доказал връщане на сума за разликата до 60 000лв., за която е издаден записът. Счита, че плащането до пълния размер на сумата по ценната книга е недоказано и посочва, че съгласно трайната практика на ВКС, записът на заповед може да служи за обезпечение на различни каузални отношения, а ищецът не е длъжен да сочи основанието на поетото от издателя задължение до пълния размер на задължението по записа на заповед и да доказва възникване и съществуване на вземане по каквото и да е каузално правоотношение. Посочва, че доколкото твърдения за обвързаност между конкретно каузално правоотношение - договор за заем се въвежда от ответника, негова е тежестта за докаже погасяването на вземането по записа на заповед. Изложени са и съображения за допуснати процесуални нарушения и немотивираност на обжалвания акт. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа довод, че е „налице основанието по чл.280,ал.2 ГПК - решението е очевидно неправилно“. Съображения не са изложени. Иска се допускане на касационното обжалване поради противоречие със задължителната практика на ВКС“ по „въпросите“: 1/„ Съгласно ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото е съществуването на вземането, основано на запис на заповед, като именно този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с цитираното ТР“; 2/ „В противоречие с практиката на ВКС - ТР №4/2013г. на ОСГТК е разрешен процесуалноправният въпрос относно разпределението на доказателствената тежест - следва ли ответникът, при въведено твърдение за каузално правоотношение, да докаже плащане на пълния размер на задължението по записа на заповед“. 3/ „В противоречие с практиката на ВКС (т.д.№ 4224/13 на 1 т.о., т.д.№ 2418/13 на 1 т.о., по т.д.№ 2913/13 на 1 т.о.) е разрешен материалноправният въпрос относно възможността записът на заповед за служи за обезпечение на различни каузални отношения или да е издаден за обезпечение на каузално правоотношение само за част от сумата по записа на заповед;“ 4/ „Решението е постановено в противоречие с решението по конституционно дело № 11/2019г. на КС относно задължителното излагане на мотиви в актовете на съда“. В писмен отговор ответникът оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на подадената касационна жалба. Отговор от третото лице помагач, привлечено от ответника не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Изводите на съдилищата са основани на: 1/ приетата за установена по категоричен и несъмнен начин обезпечителна функция на процесния запис на заповед, издаден на 01.07.2016г. за сумата 60 000 лв., с падеж 31.03.2017г. по отношение на договора за заем от същата дата за същата сума със същия падеж на задължението, по който ищецът има качеството на заемодател, но заедно с третото лице помагач, а ответникът - заемател, е поел задължение да върне на заемодателите заетата сума; 2/ приетото за установено по категоричен и несъмнен начин плащане от ответника на всеки от заемодателите на сумата от по 30 000лв. - на ищеца с разписка от 31.07.2017г. (по отношение на която ищецът не е провел успешно оспорване на авторството на изявлението си) и на третото лице помагач - с декларация от 26.03.2017г. и разходен касов ордер. Връзката между записа на заповед и договора за заем и обезпечителната функция на ценната книга е приета за установена по неопроверган начин посредством: 1/ изричното посочване в представената от ищеца ценна книга, като издадена „като обезпечение и гаранция по договора за заем от 01.07.2016г. (по делото няма спор, че добавката, сочеща на каузалното правоотношение не засяга реквизитите на менителничния ефект и не опорочава формата му); 2/ като изрично посочена и в текста на чл.3 на договора за заем - „връщането на заемната сума от заемателя ще бъде обезпечено с издаден от заемателя запис на заповед“; 3/ чрез изричното посочване в разписката, подписана от ищеца, че на 31.03.2017г. „е получил от И. Т. сумата 30 000лв. по запис на заповед, издаден на 01.07.2016г. и договор за заем от същата дата и няма претенции по договора за заем“. Неуспешно е било и оспорването от ищеца на автентичността на подписа му под договора за заем. Освен тези съображения, основани на приетото за установено погасяване на задължението по каузалното правоотношение, обезпечено с издадения запис на заповед, съдилищата са ценили и свидетелските показания на св.К., която е установила, че след предаване на сумата от 30 000лв. на ищеца, той е „върнал“ записа на заповед, но впоследствие се установило, че е върнат не оригиналът, а цветно копие на документа. При извода за неоснователност на иска е съобразявано и становището на третото лице помагач, което е потвърдило връщането не на оригинала на ценната книга, както и е заявило, че при изготвянето на записа на заповед не е обърнал внимание и не е отдал значение, че в него като поемател е вписан единствено ищецът, но не и той. Становището на третото лице помагач е било, че ответникът коректно е изпълнил задълженията си и към него и към ищеца. Поставените от касатора първи-трети въпроси дори да бъде счетено, че имат правна характеристика, а не са единствено касационни оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение поради твърдяно противоречие с ТР№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК, не обосновават възможността за осъществяване на факултативния касационен контрол. Въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната и каузална практика на ВКС и не е налице въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК. Предмет на делото действително е вземането, основано на записа на заповед, но съгласно Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и формираната въз основа на него съдебна практика, в предмета на спора е допустимо да бъдат въведени и разгледани възраженията, основани на каузалното отношение, ако някоя от страните твърди, че е налице връзка между него и ценната книга, която е издадена, за да го обезпечи. В случая съдилищата са приели, че ценната книга обезпечава единствено вземане на ищеца до размер на 30 000лв. по договора за заем и не е установено съществуване на вземане на ищеца над тази сума. В този смисъл не е налице и противоречие на изводите на САС по въпроса за разпределението на доказателствената тежест. Съгласно ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, п ри въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и самото каузално правоотношение, като съгласно правилото на чл. 154 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест, „всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В конкретния случай съдилищата са приели за доказани всички въведени от ответника възражения и оспорвания. Не са отрекли тезата на ищеца, която стои зад третия въпрос - възможността записът на заповед за служи за обезпечение на различни каузални отношения или да е издаден за обезпечение на част от вземането по каузално правоотношение. Той е и хипотетичен, тъй като в процесния запис на заповед, който самият ищец представя, изрично е отразено, че той е издаден в обезпечение единствено на договора за заем, а не и на друго негово вземане, извън вземането му по договора за заем от 01.07.2016г., което е прието за погасено. Както е посочено в решението по т.д.№ 1008/2014г. на 1 т.о. на ВКС, ако кредиторът - поемател сочи друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което, според него, е издаден записът на заповед, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията си, както и че, при релативно възражение на ответника за връщане на получената от заемополучателя сума, защитата му срещу иска по чл.538, ал.1 ТЗ ще е успешна, ако установи всички ползващи го положителни факти, на които основава възражението си: сключване на договора за заем (съгласие и предаване на сумата), връщане на заемната сума и обезпечителна функция на записа на заповед спрямо заема. Четвъртият въпрос не притежава правна характеристика, а твърдение за неправилност поради необоснованост/немотивираност на обжалвания акт. Този касационен довод е извън преценката, дължима в производството по чл.288 ГПК, а би бил релевантен само при допуснато касационно обжалване, което предпоставя формулирането на касатора на въпрос, отговарящ на характеристиката по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Доводът за очевидна неправилност не е подкрепен с нито едно съображение. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая отсъства каквото и да било основание за преценка от съобразителната част на обжалваното въззивно решение да са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на апелативния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Касаторът следва да заплати на ответника И. Т. сумата 1 430лв. разноски за производството. На третото лице помагач разноски, каквито са поискани в списъка, представен от ответника, не се дължат. По изложените съображения, съставът на ВКС, Първо т.о.