Определение № 4966 от 31.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2265/2025 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от М. В. М., чрез адв. П. С., срещу определение № 6332 от 31.03.2025 г. по въззивно гр.д. № 7425/2023 на Софийския градски съд, с което съдът е отказал да увеличи размера на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата, за осъществено безплатно процесуално представителство от адв. С.. Легитимиран да иска определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв е адвокатът, а не страната, която представлява; съдът се произнася досежно права на процесуалния представител; при присъждане на адвокатско възнаграждение, то е в полза не на страната, а лично на адвоката, като последният е легитимиран и да иска издаване на изпълнителен лист за принудително събиране на вземането. Надлежна страна да иска изменение на съдебния акт в частта по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, съответно да го обжалва, е отново носителят на материалното право – процесуалният представител, а не страната, която представлява. Съставът на Върховния касационен съд приема, че настоящата молба изхожда направо от адвокат С., в качеството му на процесуален представител на М. М. по настоящото дело. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което не се извършва предварителна селекция за допускане на обжалването по реда на чл. 288 ГПК. Съдът няма да се произнася по приложеното към частната жалба изложение от адв. С., с поставените в него правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност – счита, че съдът трябва да определи размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на база уважен размер на иска, като не може да слезе под минимума по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, както и, че нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК не намира приложение. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страна, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на ВКС взе предвид следното: Въззивният съд определил възнаграждение на адв. С. за положената по делото работа като процесуален представител на М. В., на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. След това, възложил на насрещната страна да заплати на адвоката сума, съразмерна на уважената част от иска, както разпорежда чл. 78, ал. 1 ГПК. С обжалваното определение съставът на СГС отказал да измени решението в тази част. Намерил искането за съобразяване на присъденото възнаграждение с минималните размери, предвидени в издадена от Висшия адвокатски съвет наредба, за неоснователно, като се е позовал на решение по дело С-438/22 на Съда на ЕС. Изложил съображения, че в конкретния случай присъденото възнаграждение се явява разумно, пропорционално и справедливо за оказаната адвокатска услуга. Посочил още, че задължението на насрещната страна по делото да заплати на адвоката, представлявал другата безплатно, се регулира от чл. 78, ал. 1 – 4 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Определението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на ВКС също намира за неоснователно искането в разглежданата понастоящем частна жалба адвокатското възнаграждение в полза на адв. С. да бъде определено в размер не по-нисък от минималния за съответната адвокатска услуга по Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения на Висшия адвокатски съвет Съдът не може да бъде обвързан от минимално определен размер на адвокатския хонорар в нормативен акт, изготвен от съсловна организация на адвокатите, което трябва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по см. на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, (решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22). Подобен нормативен акт не може да служи и като информация за пазара на адвокатските услуги в страната. Въззивният съд трябва да изхожда от предмета на спора пред себе си – вида и броя на претенциите, фактическата и правна сложност на казуса, пренесен пред съответната инстанция, спецификите на същата, положеното време за подготовка и защита, участие в открити съдебни заседания, времето и труда на адвоката. Цената на иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликт и от трудова и професионална злополука, следва да се отчете с оглед значението й за отговорността на процесуалния представител, но обичайно, а и конкретно в случая, тя не е определяща за правната и фактическа сложност на делото, нито за реално положените труд, усилие и време от пълномощника. Уважената част от иска, респективно отхвърлената част от иска, са от значение за това дали насрещната страна дължи заплащане и до какъв размер от вече определеното от съда адвокатско възнаграждение, което е за изцяло свършената по делото работа. Адвокатът, който осъществява безплатна правна помощ не може да се поставя в различни условия от този, който е уговорил и получил адвокатско възнаграждение. Различното третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки нормата на чл. 38, ал. 1 ЗА да се използва за получаване на по-високи хонорари в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство; в едно и също производство би се стигнало до положение минималните размери на адвокатско възнаграждение, съответно дължимите на възстановяване суми според уважената или отхвърлена част от иска, да се определят при различна база. Страните по делото, които дължат възстановяване на разноските, сторени за адвокатско възнаграждение, също не бива да са поставени в неравнопоставено положение, в засивисимост от това, дали дължат суми, съразмерно на уважената/отхвърлена част от иска, когато насрещната страна е заплатила адвокатско възнаграждение или, когато е била представлявана безплатно. И в двата случая – при уговорен с доверителя хонорар и при договорено безплатно за доверителя представителство, адвокатското възнаграждение е справедливият и обоснован размер за съответния вид работа. Особеното при предоставяне безплатно на адвокатска услуга по реда на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда, като се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК, срещу която може да се снабди с изпълнителен лист. В заключение, определението на въззивния съд е правилно и следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът