Определение № 60816 от 24.11.2021 г. на ВКС по д. № 1925/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №2301/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е уважен до размер от 7000 лв. предявеният от М. П. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.201, ал.1,вр.с чл.26, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. В частта до пълния предявен размер от 11 000 лв. искът е отхвърлен с влязлата в сила част от решението по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС / ППВС №4/68 г., т.ІІ и ТР №3/2005 г., т.11/ по въпроса за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди – въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства по делото /необсъдените са посочени в касационната жалба/, както изисква съдебната практика, разясняваща прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера но обезщетението. Въззивното решение противоречи на практиката на ВКС /р. по гр.д. №3815/17 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №4378/18 г. на трето г.о., р. по гр.д. №697/10 г. на трето г.о., р. по гр.д. №1065/11 г. на трето г.о./ по въпроса: Как се прилага общественият критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено – икономически условия на живот през периода, в който са търпени вредите? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 8.05.17 г. е образувано производство срещу неизвестен извършител по повод съобщение за извършена в обекта, в който работил ищецът, кражба на пари в размер на 1000 лв. По образуваното производство ищецът бил задържан за 24 часа. Ищецът е привлечен като обвиняем на 13.08.18 г. за престъпление по чл.195, вр. с чл.194 НК. На 19.10.18 г. отново е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.201, вр. с чл.26 НК. Наказателното производство спрямо него е приключило с присъда от 14.10.19 г. / вл. в сила на 30.10.19 г./ – развило се е пред една инстанция, поради което двугодишният срок на приключването му не може да се приеме за разумен. Обвинението е в тежко престъпление, а взетата мярка за неотклонение - „подписка”. От незаконното обвинение ищецът, като млад човек с чисто съдебно минало, претърпял неимуществени вреди – накърнено било доброто му име и достойнството му, изживял притеснения и тревожност; повдигнатото му обвинение в по-тежко престъпление довело до несигурност за изхода на делото у ищеца, той се чувствал неспокоен и унизен. Същевременно е отчетено и това, че спрямо ищеца е взета най- леката мярка за неотклонение и не се установява воденото наказателно производство да е причинило влошаването на отношенията с майката на детето му, която се дистанцирала от него. При така установените и обсъдени обстоятелства на случая въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 7 000 лв., в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед на изтъкнатите особености на случая. ВКС, като се запозна с данните по делото, намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора въпроси, поради твърдяното от касатора противоречие на изводите на въззивния съд с цитираната задължителна и трайна практика на ВКС. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.