Определение № 72 от 29.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 231/2012 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат В.Я. от ПАК срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1585/12.11.2011 год., постановено по гр.дело № 1531/2011 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 3077/27.10.2010 год. по гр.дело № 7506/2009 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор срещу В. Иванова С. от [населено място] иск по чл.59 ЗЗД за сумата 1 386,02 лева, представляваща припадаща се част от дължими разходи за поддържане на общи части от търговския комплекс, в който са включени обособените обекти на ответницата, както и обективно съединения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 5 820,19 лева-неустойка за забавено плащане на посочената главница. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа се наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не изразява становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като провери данните по делото намира, че касационната жалба се явява процесуално недопустима с оглед забраната предвидена в чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба в редакцията след изменението й, обн. в ДВ, бр.100/21.12.2010 год., не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за гражданските дела и до 10 000 лева – за търговските дела. Видно от данните по делото, предмет на спора са два обективно съединени иска: по чл.59 ЗЗД за сумата 1 386,02 лева, представляваща припадаща се част от дължимите разходи за поддръжка на общи части от първия етаж на търговски комплекс, в който ответницата в качеството й на съдружник и собственик на обособени обекти в търговския комплекс дължи на дружеството, както и иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 5 820,19 лева-неустойка за забавено плащане на посочената главница. Тъй като се касае за търговско дело по смисъла на чл.286, ал.1 и чл.287 ТЗ и цената на всеки един от обективно съединените искове е под 10 000 лева, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд не подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане като процесуално недопустима, поради което съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд