Определение № 50030 от 26.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1099/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Юг“ ЕАД, представлявано от юрк. И. К., срещу въззивно решение № 679/08.12.2021 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1275/19.10.2022 г., постановени по възз. гр. д. № 2194/2021 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение е отменено решение № 260958/ 25.03.2021 г. по гр. д. № 20402/2019 г. на Пловдивския районен съд и вместо това е прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът А. С. Ч. не дължи на жалбоподателя сумата 6 561,04 лв., представляваща стойността на допълнително начислена електрическа енергия по издадена корекционна фактура № [ЕГН]/22.10.2019 г. за периода 05.04.2019 г. – 02.10.2019 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) допустимо ли е гражданският съд да прилага косвен контрол за законосъобразност на нормативен административен акт, когато е проведен пряк контрол с влязло в сила решение на административния съд, с който актът е потвърден като валиден и законосъобразен; 2) материално легитимирани ли са операторите на електроразпределителните мрежи да претендират от клиентите си суми, начислени вследствие на преизчисляване на количеството електрическа енергия при установяване на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия по смисъла на чл.56, ал. 4 ПИКЕЕ (обн. в ДВ бр. 35 от 30.04.2010 г.), вр. чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ; 3) вземайки предвид разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК и действието на отмяната на нормативните административни актове само занапред, косвеният съдебен контрол касае ли нормативните административни актове или само общите и индивидуалните административни актове; ако се приеме, че такъв контрол следва да се прилага и за нормативните административни актове, може ли да се приеме, че ако гражданският съд установи незаконосъобразност на акта, то той следва да не го прилага и за вече възникнали въз основа на него правоотношения, или само занапред, както повелява разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от АПК; 4) допустим ли е инцидентен контрол за законосъобразност на нормативен административен акт по твърдяно противоречие с акт от по-висока степен по чл. 15, ал. 3 ЗНА, ако гражданският съд не може да приложи по-високия по степен нормативен акт, тъй като той установява нормативна дискреция на органа, който издава подзаконовия нормативен акт. Твърди, че по първите три поставени въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, (цитирана от касатора), а третият и четвъртият въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба – А. Ч., в срока за отговор не е представил такъв. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е приел, че А. Ч. е потребител на електрическа енергия за обект в [населено място], както и че с корекционна фактура № [ЕГН]/22.10.2019 г. за периода 05.04.2019 г. до 02.10.2019 г. дружеството е начислило за допълнително заплащане стойността на неотчетена електроенергия в размер на сумата 6 561,04 лв. Безспорно е, че с констативен протокол № 569033/02.10.2019 г. за техническа проверка и подмяна на средства за търговско измерване е установено, че към захранващ предпазител на електромера е присъединен кабел, който захранва част от сградата като консумираната ел. енергия по този кабел не се отчита от електромера. Окръжният съд е изтъкнал, че спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху правния въпрос, дали е налице основание цената за доставено и неотчетено количество електрическа енергия да се начислява посредством корекция на сметка като дължима в полза на ответното дружество, лицензирано за извършване на разпределяне, а не на снабдяване с електрическа енергия. Приел е, че с чл. 98а, ал. 2, т. 6, б. „а“ и „б“ ЗЕ е предвидено, че единствено в полза на крайния снабдител на електрическа енергия или клиента на потребената енергия е възможно извършването на корекция на сметката по правилата на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и съответните разпоредби от ПИКЕЕ. Правният субект, продаващ (доставящ) електрическа енергия на крайните клиенти по чл. 92 - чл. 96 ЗЕ, е крайният снабдител, като само той може да продава електрическа енергия на потребителите, поради което само този правен субект може да извършва корекция на сметката в своя полза по правилата на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Съобразно ПИКЕЕ, издадени от КЕВР (ДВ, бр. 35 от 30.04.2019 г.), титуляр на правото да извърши корекция на сметката на потребителя не са доставчиците на ел.енергия, а операторът на електроразпределителната мрежа - чл. 56, ал. 1 от ПИКЕЕ, с едно изключение за доставчика - чл. 56, ал. 4 от ПИКЕЕ. Но според ЗЕ операторът на мрежата няма право да продава електрическа енергия на потребители, тъй като той осъществява разпределението на ел.енергия по електроразпределителната мрежа и отговаря за функционирането й и нейната поддръжка, и развитието й, както и за връзката и с другите мрежи. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че е налице противоречие между разпоредбите на ЗЕ и тези на ПИКЕЕ относно това кой субект в системата на енергетиката има право да извърши корекция в сметката на потребителя на електроенергия, в случаите на неизмерена или неправилно измерена електрическа енергия. Посочено е, че на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА при противоречие между правилник и нормативен акт от по-висока степен се прилага нормативният акт от по-висока степен, за да не се допусне изменението на закон с подзаконов акт. В заключение, позовавайки се на правилото по чл. 98а, ал. 2, т. 6 ЗЕ, съдът е приел, че няма предвидено основание, на което дружеството да извърши процесната корекция на сметката на абоната, поради което последният не му дължи плащане на сумата по корекционната фактура. Поради липсата на материално-правна легитимация на ответника да претендира вземането, предявеният отрицателен установителен иск е приет за основателен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че вторият поставен в изложението правен въпрос обуславя селектирането на жалбата и касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с приложените от касатора решения на състави на ВКС, както и със служебно известните на настоящия състав - решение № 137/12.07.2022 г. по гр. д. № 2578/2021 г., IV г.о. и решение № 85/27.06.2022 г. по гр. д. № 2528/2021 г., IV г. о. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение