Определение № 122 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 862/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. Г. А.- едноличен търговец под фирмата „Верал-В. А.“, чрез адв. Б. С. З. против определение № 12379 от 02.12.2022 г., пост. по ч.гр.д.№ 12177/2022 г. на Софийския градски съд, ІV „г“ състав, с което е оставена без уважение частната щ жалба срещу определение № 21861 от 28.08.2022 г. по гр.д. № 28840/21 г. по описа на Софийския районен съд, 160 състав. С първоинстанционното определение, по реда на чл. 248 от ГПК, е допълнено разпореждане № 25776 от 24.10.2021 г, постановено по същото дело, в частта за разноските, като ищцата- сега частната жалбоподателка, е осъдена да заплати на ответника „Прокредит банк България“ЕАД, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, сумата от 650 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, дължимо при прекратяване на производството по делото. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е постановено по нередовна молба, тъй като от нея не става ясно дали се претендира допълване или изменение на постановеното прекратително разпореждане, като жалбоподателката счита за недопустимо двете искания да бъдат направени с една молба по чл. 248 от ГПК. Наведени са доводи за неоснователност [sic] на молбата, като подадена след изтичане на законоустановения преклузивен срок, както и поради несвоевременно представяне от страна на ответника на списъка по чл. 80 от ГПК и на доказателства за заплащане на възнаграждението, след изтичане на срока за отговор на исковата молба, за които евентуално се твърди, че не установяват действително направени по делото разноски. Поддържа се възражението за прекомерност на размера на присъденото адвокатско възнаграждение, тъй като в случая се касае само за изготвяне на писмен отговор на исковата молба, дължимото възнаграждение за което се твърди, че възлиза на 50 лв., а не както е приел съдът - на 650 лв. Твърди се, че при осъществено процесуално представителство нормата на чл. 7 ал. 2 от ГПК се прилага само ако е било насрочено открито съдебно заседание, какъвто не е настоящият случай. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване е обоснован със следните въпроси:

1. Допустимо ли е с оглед на реално извършената работа от процесуалния представител-адвокат съдът да намали адвокатското възнаграждение под размера на минималното адвокатско възнаграждение, установено с наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и какви са критериите за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение?;

2. Кой институт от наредбата за минималните адвокатски възнаграждения намира приложение в хипотезата, когато делото е прекратено непосредствено след подаването на писмен отговор - възнаграждение за писмен отговор или възнаграждение за процесуално представителство, с оглед материалния интерес?

Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като разрешен в противоречие с цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, както и с решения на СЕС, а по втория – с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с довода, че този въпрос не е разрешен в практиката на Върховния касационен съд по чл. 248 от ГПК, касаеща изменения на съдебните актове в частта за разноските.

Направено е искане за допускане касационно обжалване на въззивното определение на Софийския градски съд, за неговата отмяна и за постановяване на друго, с което искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение да бъде отхвърлено изцяло, алтернативно – такова да бъде присъдено в размер на 50 лева.

Ответникът по частната жалба „Прокредит банк България“ЕАД оспорва жалбата.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. А. Б.-Д. възразява срещу допускането на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд, с довода, че в частната касационна жалба не са формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито са изложени оплаквания, относими към чл. 280, ал. 2 от ГПК, годни да обосноват достъпа до касация. Твърди се, че първият въпрос, не предполага по-различно от приетото в съдебната практика тълкуване на закона, а цели тълкуването му в противоречие с нормативно признати правила. Поддържа се, че по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК адвокатското възнаграждение не може да бъде намалено под минималния му размер, установен с от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Изложени са съображения за неоснователност на частната жалба по същество, а именно, че молбата по чл. 248 от ГПК е подадена в законоустановения срок по ал. 1, както и че искането за присъждане на сторените разноски е направено с отговора на исковата молба, а доказателствата за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение са представени с молбата за допълване на определението, тъй като производството е прекратено без да е било насрочено о.с.з. по делото. Наведен е довод, че адвокатското възнаграждение е определено в минималния размер съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004г. на ВАдвС, поради което няма основание за неговото намаляване. Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на определението, евентуално- за неговото потвърждаване, ако такова бъде допуснато.

Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване.

С разпореждане № 25776 от 2021 г., пост. по гр.д.№ 28840/2021 г. Софийският районен съд на основание чл. 130 от ГПК е върнал искова молба с вх. № 6371/25.05.2021 г., поради процесуална недопустимост на предявените с нея от В. Г. А., действаща като едноличен търговец под фирмата „Верал-В. А.“ срещу „Прокредит банк България“ЕАД отрицателни установителни искове за установяване недължимостта на сумата от 10 357.24 лева, представляваща неплатена главница по договор „Прокредит динамо“ № 014-564386/ 23.07.2009 г., ведно със законната лихва за периода от 22.03.2021 г. до 12.04.2021 г. и за сумата от 693,03 лева, представляваща договорна лихва за периода от 9.08.2011 г. до 18.10.2011 г., за които по ч.гр.д. № 44867/2011 г. Софийският районен съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 31.10.2011 г. и е прекратил производството по делото. Разпореждането е влязло в сила на 29.06.2022 г. С молба от 4.11.2021 г. процесуалният представител на ответната банка е направил искане за присъждане на неговия доверител на направените в производството по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1035.98 лв. с ДДС. Представил е фактура № 1689/2.11.2021 г. за същата сума, както и платежно нареждане от 4.11.21 г., съставено от „Прокредит банк България“ЕАД за нейното заплащане по банковата сметка на адвоката, с посочване индивидуализиращите белези на фактурата- № и дата на издаване. С отговора на молбата по чл. 248, ал. 2 от ГПК ищцата е оспорила допустимостта и основателността на направеното с нея искане със същите възражения, които поддържа като оплаквания в частната касационна жалба. С определение № 21861 от 28.08.2022 г. съставът на Софийския районен съд е уважил частично молбата на ответната банка, като по инвокираното с отговора по ал. 2 на чл. 248 от ГПК възражение на ищцата по чл. 78, ал. 5 от ГПК го е намалил до размера на възнаграждението по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, дължимо за изготвяне на писмен отговор на исковата молба, възлизащо на 650 лв.

За да остави без уважение частната жалба на ищцата срещу така постановеното първоинстанционно определение въззивният състав на Софийския градски съд е приел, че молбата е допустима като подадена в срока за обжалване на определението, както и с позоваване на т. 8 от ТРОСГТК № 6/2012 г.- че липсата на списък на разноските по чл. 80 от ГПК в хипотезата, когато съдът не се е произнесъл по своевременно направеното искане за присъждането им, не е пречка за допълване на съдебния акт в тази част, а само за неговото изменение. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че доколкото правната помощ, предоставена на „Прокредит банк България“ЕАД от нейния пълномощник се е изразила само в изготвяне на отговор на исковата молба без осъществено в открито съдебно заседание процесуално представителство, при намаляване на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК е приложима специалната разпоредба на чл. 9, ал. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията щ преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г., което възлиза на 650 лв., в какъвто размер е присъдено с определението на първоинстанционния съд.

При горните данни по допускането на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд, настоящият състав на ВКС, Т. К., І т.о., намира следното. Изложените в касационната жалба оплаквания за постановяване на първоинстанционното определение по нередовна молба и при липсата на своевременно представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК, са относими към допустимостта на обжалваното определение на въззивния съд, за чието наличие съдът следи служебно, като в чл. 280, ал. 2, предл. второ от ГПК, недопустимостта е регламентирана като безусловно основание за достъп до касация, което не е обусловено от формулиране на материалноправен или процесуален въпрос, обусловил изхода на спора по делото. Неоснователен е доводът за нередовност на молбата по чл. 248 от ГПК, поради това, че в нея не е уточнено дали направеното с нея искане е за изменение или за допълване на прекратителното определение. Искането е за допълване, когато съдът не се е произнесъл по своевременно заявена от страната молба за присъждане на разноски, а за изменение – когато съдът е присъдил такива, но страната не е удовлетворена от съдебния акт в тази част. Квалификацията на искането по чл. 248 от ГПК е обусловена от наличието на този разграничителен критерий и се преценява от съда, вкл. и с оглед предпоставката по чл. 80 от ГПК, регламентираща различен режим на допустимост на молбата по чл. 248 от ГПК в двете хипотези, а не от редакционната му формулировка. В случая с разпореждането за връщане на исковата молба на ответника не са присъдени разноски, дължими на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, от което следва, че направеното с нея искане е такова за допълване, а не за изменение на съдебния акт в тази част. От това произтича и отрицателният отговор на второто оплакване за липсата на своевременно представен от ответната банка с отговора на исковата молба списък по чл. 80 от ГПК. Действително, според т. 2 от ТРОСГТК № 6/2012 г., страната следва да представи списък за разноски по чл. 80 от ГПК, дори когато е направила само един разход в производството, за който е представено доказателство. Съгласно т. 8 от същия тълкувателен акт обаче, липсата на такъв списък в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението (респ. на акта по чл. 81 от ГПК) в частта му за разноските. Според цитираното тълкувателно разрешение, преклудиращото действие на липсата или на несвоевременното представяне на списък по чл. 80 от ГПК от обективна страна е ограничено само до искането за изменение на решението в тази част, но не обхваща хипотезата на допълване. Съгласно ТРОСГТК № 6/2012 г., макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, което сочи крайния срок, до чието изтичане страните могат валидно да сезират съда с искане за тяхното присъждане и да представят доказателства за действителното им заплащане. В случая още с отговора на исковата молба процесуалният представител на ответника е направил искане за присъждане на разноски, съобразно изхода на спора, но по делото не е проведено открито съдебно заседание, в което съдът да е обявил на страните, че ще се произнесе по допустимостта на предявения иск с отделен акт, а разпореждането по чл. 130 от ГПК за връщане на исковата молба поради процесуална недопустимост на предявения с нея иск и за прекратяване на производството по делото като последица от това, е постановено в закрито заседание. Списъкът по чл. 80 от ГПК и доказателствата за действително заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение са представени своевременно с молбата по чл. 248 от ГПК, подадена в срока за обжалване на разпореждането, поради което доводите на частната жалбоподателка в обратния смисъл са неоснователни.

Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, допускането на касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища, с които се дава разрешение по съществото на други производства, каквито съгласно ТРОСГТК № 5/12.07.2018 г., пост. по тълк.д.№ 5/2015 г. са и тези, постановени по частна жалба срещу определения на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските, е обусловено от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Според задължителните указания, дадени с ТРОС-ГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно об-жалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 от ГПК).

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския градски съд по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В първата му част, отнасяща се до допустимостта съдът да намали адвокатското възнаграждение с оглед реално извършената от процесуалния представител работа под размера на минималното такова, установено с наредбата на ВАдвС, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Обуславящ изхода на делото е въпросът, който е включен в предмета на спора и по отношение на който е налице произнасяне на съда, а не само такъв, чието разрешаване в неблагоприятен за страната смисъл, се извежда чрез логическия принцип на индукцията от крайния процесуален резултат, обективиран в резолютивната част на акта. В случая, като е приел за основателно възражението на ищцата-частната жалбоподателка, че действията по защита на ответника се изчерпват с изготвяне на отговор на исковата молба, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК разноските за адвокатско възнаграждение са намалени до тези по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Съдът не е обсъждал въпроса дали тези разноски могат да бъдат намалени под минималния размер по наредбата, тъй като не е бил сезиран с такова искане на ищцата. За определяне размера на адвокатското възнаграждение частната жалба пред Софийския градски съд съдържа изрично препращане към Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, но с твърдението, че тя предвижда минимално такова от 50 лв., което не съответства на действащата редакция на чл. 9, ал. 1 към датата на неговото уговаряне и действително заплащане, която го определя като част от дължимото такова по чл. 7, ал. 2 от с. нар. (3/4).

Втората част на първия въпрос, а именно какви са критериите за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение е общо и абстрактно формулирана, без връзка с конкретните оплаквания на касаторката, инвокирани в частната жалба, поради което per se не е от естество да обуслови достъпа до касация.

Вторият въпрос, дали в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя съобразно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, дължимо за изготвяне на отговор на исковата молба или като възнаграждение за процесуално представителство по чл. 7, ал. 2 от нар., с оглед материалния интерес, също не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. С отговора на молбата по чл. 248 от ГПК ищцата е направила възражение, че доколкото единственото процесуално действие на пълномощника на ответната банка е изготвянето на отговор на исковата молба, по възражението с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размера, дължим за това конкретно процесуално действие. В обжалваното определение съдът е намерил за основателно това възражение, като е редуцирал размера на възнаграждението до този по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, който урежда именно минималния размер на възнаграждението за изготвяне на отговор на исковата молба. Доколкото съдът е възприел тезата на ищцата, че адвокатското възнаграждение се дължи само за единственото процесуално действие, с което се изчерпва защитата на ответната банка по предявения срещу нея иск, въпросът дали при намаляването му е приложима нормата на чл. 9, ал. 1 или на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС не е спорен, а оттам - обусловил изхода на делото, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. На следващо място, в нормата на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. е регламентиран най-ниският стандарт за определяне размера на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на исковата молба, до който съдът е намалил по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК подлежащия на репариране на ответника разход за заплащане на такова. Доколкото минималният размер на възнаграждението по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС представлява част от това по чл. 7, ал. 2, съдът е приложил по-благоприятния за ищцата режим. Затова и частната жалба не съдържа оплакване, че минималният размер на възнаграждението е следвало да бъде определен въз основа на чл. 7, ал. 2, вместо на чл. 9, ал. 1 от наредбата, откъдето следва и липсата на обуславящ изхода на спора характер на втория въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на Софийския градски съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,