Определение № 849 от 14.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1723/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 80 от 14.03.2024 г. по в. т. д. № 450/2022 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 86 от 10.03.2022 г., постановено по т. д. № 1303/2020 г. на Варненски окръжен съд. С последното са отхвърлени предявените от банката срещу З. С. А., действащ със съгласието на своята майка В. А. Б., осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за присъждане на следните суми, дължими от ответника в качеството му на законен наследник на починалия кредитополучател С. З. А.: 35 929.26 швейцарски франка, представляваща част от дължимата главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 37729/03.07.2008 г., ведно с прилежащите към него Приложение № 1 от 16.07.2008 г., Допълнително споразумение от 12.08.2009 г., Допълнително споразумение от 08.02.2010 г., Допълнително споразумение от 27.09.2010 г., Допълнително споразумение от 20.05.2011 г., Допълнително споразумение от 23.03.2012 г., сключен с кредитополучателя С. З. А., починал на 07.09.2015 г., цялата в размер на 95 940.52 швейцарски франка за периода от 22.11.2015 г. до 22.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда до окончателното ѝ плащане; 1 408.38 швейцарски франка – дължими такси за периода от 22.11.2017 г. до 22.11.2020 г.; 59.29 швейцарски франка – дължими застраховки за периода от 22.11.2017 г. до 22.11.2020 г., както и сумата 827.64 лв. – неплатени нотариални такси за периода от 22.11.2017 г. до 22.11.2020 г. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че по делото не се съдържат никакви данни З. С. А., който във въззивното производство е действал със съгласието на майка си, а не чрез нея, да е заявявал, че отказва приемане по опис на оставеното му от починалия му баща наследство. Касаторът излага тезата, че по делото е установено единствено обстоятелството за направен от ответника недействителен отказ от наследството, от което обаче не би могло да се приеме, че е налице отказ от приемане на наследството по опис. Поддържа, че съдът следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие лица и е следвало да даде указания на основание чл. 51 ЗН ответникът да заяви дали приема наследството по опис, което не е сторил, още повече, че банката изрично го е сезирала с такова искане. Моли за отмяна на обжалваното въззивно решение. Претендира присъждане на разноски за производството. В представеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (уточнено след дадени от въззивния съд указания) искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. При недействителност на вписания отказ от наследство от малолетен чрез законния му представител презюмира ли се, че по този начин малолетният е заявил, че не желае да приеме наследството по опис?; 2. Има ли значение обстоятелството, че отказът от наследство е направен от малолетен, чрез законния му представител, а недействителността на отказа е прогласена, когато лицето вече е непълнолетно, т. е. прави изявления лично и със съгласието на законния си представител?; 3. Следва ли съдът служебно да призове непълнолетния ответник, който да заяви на основание чл. 51 ЗН дали желае или не желае да приеме наследството по опис? и 4. В случай че съдът не следи служебно за горното, следва ли съдът да призове (по искане на ищеца) ответника да заяви желанието или нежеланието си да приеме наследството по опис? По отношение на така формулираните въпроси се твърди наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с твърдяното от касатора произнасяне на въззивния съд в противоречие с разрешенията на Тълкувателно решение № 1 от 23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС. Сочи се наличието и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, аргументирано с твърдението, че в мотивите си въззивният съд е посочил, че непълнолетният ответник, действащ със съгласието на майка си, бил заявил, че не желае да приеме наследството по опис, което обстоятелство е невярно, защото такова изявление по делото не е направено. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация – З. С. А., действащ лично и със съгласието на своята майка В. А. Б., чрез процесуален представител, с подробни съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради постановяването му в съответствие, а не в противоречие със задължителната практика на ВКС – соченото от касатора тълкувателно решение, както и за неоснователност на касационната жалба по същество. Претендират се разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. След съвкупната преценка на писмените доказателства въззивният съд е приел за безспорно установено, че: по силата на договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 37729/03.07.2008 г. банката е предоставила на кредитополучателя С. З. А. паричен заем в размер на равностойността в швейцарски франкове на 62 000 евро, който последният се задължил да върне, заедно с договорните лихви, при съответните срокове и условия съгласно договора; поради просрочия в изплащането на дължимите вноски, отношенията между страните са се уреждали и с допълнителни споразумения, сключени съответно на 12.08.2009 г., 08.02.2010 г., 27.09.2010 г., 20.05.2011 г. и 23.03.2012 г; кредитополучателят е изпълнявал задълженията си до м. февруари 2015 г.; последната извършена вноска по разплащателната сметка, обслужваща кредита, е от 09.02.2015 г., като с внесената сума е погасена частично вноската с падеж 10.01.2015 г. (изцяло включената в нея възнаградителна лихва и частично част от главницата); след тази дата е преустановено погасяването на паричните задължения по кредитното правоотношение, като към 10.08.2020 г. непогасени са останали част от главницата, включена във вноската с падеж 10.01.2015 г. (66.80 CHF), както и изцяло падежиралите към този момент 67 месечни вноски за главница и лихва; на 07.09.2015 г. кредитополучателят е починал, като след смъртта му призовани да наследят са двамата му синове: Д. С. З. и З. С. А.; Д. З. се е отказал от наследството на баща си – отказът е вписан в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН, водена в Районен съд – Омуртаг, под № 4 от 07.09.2015 г.; осъдителните искови претенции на „Юробанк България“ АД са насочени срещу З. С. А. в качеството му на универсален правоприемник на кредитополучателя; З. А. е бил малолетен към датата на откриване на наследството (7-годишен), а към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция е непълнолетен (16-годишен), не е приел наследството на баща си по опис, чрез своята майка и законен представител В. А. Б., както преди завеждане на исковата молба, така и към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд; в хода на първоинстанционното производство, по дадени в проведено на 28.05.2021 г. о. с. з. указания на съда към законния представител В. А. Б., са представени доказателства, че са предприети действия и е налице вписан в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН, водена от Районен съд – Омуртаг, отказ от 25.06.2021 г. на З. С. А. (на 13 години към тази дата), действащ чрез своята майка и законен представител, от наследство на неговия баща; в проведеното във въззивната инстанция о. с. з. на 20.02.2024 г. „Юробанк България“ АД е поискало изпълнение на процедурата по чл. 61 ЗН за даване на срок на въззиваемия, който вече действа лично и със съгласието на майка си, да приеме наследството по опис, като искането е отхвърлено по съображения, извлечени от мотивите на ТР № 1 от 23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, че за лицата, посочени чл. 61, ал. 2 ЗН, за които е предвидено, че приемат наследството само по опис, не намират приложение последиците по чл. 61, ал. 1 ЗН. При тази фактическа установеност, съставът на въззивния съд, позовавайки се на мотивите на ТР № 1 от 23.01.2024 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че, когато в полза на едно ненавършило пълнолетие лице се открие наследство, то може да го приеме само по опис, съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН, респ. наследството не може да се приеме направо нито изрично по чл. 49, ал. 1 ЗН, нито с конклудентни действия по чл. 49, ал. 2 ЗН. Формата по чл. 61, ал. 2 ЗН се прилага, както за малолетните, така и за непълнолетните лица. Приемането по опис е винаги изрично и формално, упражнява се чрез писмено заявление, направено пред районния съд по местооткриване на наследството. При действащата система на приемане на наследството, до момента, в който призованият към наследяване не обективира волята си да приеме наследството, е налице незаето (вакантно) наследство, при което все още не е ясно кой е субектът на включените в състава му имуществени права и задължения. Въззивната инстанция е посочила, че в исковата молба на „Юробанк България“ АД срещу Зекeрие С. А., в качеството му на единствен наследник по закон на починал кредитополучател, кредиторът не твърди, че наследството е прието по опис от ненавършилия пълнолетие ответник, а релевираните обстоятелства, че ответникът е единствен призован да наследи след отказа от наследство на другия син на кредитополучателя, не са годни да обосноват материалноправната му легитимация като ответник, тъй като ненавършило пълнолетие лице може да придобие качество на наследник и права върху включените в състава на наследството имуществени права само при изрично и формално приемане на наследството по опис. В тази връзка, въззивният съдебен състав е намерил отказа от наследство, заявен от името на малолетния ответник чрез неговата майка и законен представител в хода на първоинстанционното производство, за недопустим, с оглед даденото задължително разрешение по приложение на закона с цитираното ТР, съгласно което ненавършилото пълнолетие дете не може да се откаже от наследството нито самостоятелно, нито чрез законния си представител. Според въззивния съд недопустимостта на отказа от 25.06.2021 г. на З. С. А. (на 13 години към тази дата), действащ чрез своята майка и законен представител, от наследство на неговия баща С. З. А., е без значение при преценката на съда по отношение материалноправната легитимация на ответника, тъй като релевантно за наличието ѝ е единствено установяване на изрично и формално приемане на наследството по опис, каквото ненавършилият пълнолетие и неговата майка в случая отказват да осъществят. Съдът е изложил мотиви, че срещу нежеланието на законния представител на малолетно дете или на непълнолетно дете със съгласието на родителя си да приеме наследството по опис, банката, като кредитор на наследството, разполага с възможността да иска назначаване на управител на наследството, съгласно чл. 59 ЗН. По силата на нормата управител се назначава и в случай като процесния, в който е известно лицето, призовано да наследи, както и неговото местоживеене, но то не е поело управлението на наследственото имущество. Тъй като управителят действа като представител на бъдещия наследник, който ще бъде определен едва след приемането на наследството, той отговаря по исковете относно наследствените права и задължения. Следователно, в хипотеза на незаето наследство кредиторът на наследството е следвало да установи вземането си спрямо представляващ незаетото наследство предварително назначен управител, който би бил материалноправно легитимирана страна по правоотношението. С тези мотиви въззивната инстанция е формирала краен извод, че процесните парични задължения са част от незаето наследство на кредитополучателя; ненавършилият пълнолетие ответник З. С. А. не се легитимира като носител на права и задължения, наследени от кредитополучателя, тъй като до момента не е приел наследството по опис чрез вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН, а след като ответникът не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените от „Юробанк България“ АД осъдителните искове за парични задължения на своя баща-кредитополучател, същите подлежат на отхвърляне като неоснователни. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. От една страна формулираните въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответстват на изразената в обжалвания съдебен акт правна воля, обусловила крайния резултат по спора, като изобщо не са засегнати в него. От друга страна решението на въззивния съд е съобразено изцяло с указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 23.01.2024 г. на ОСГК на ВКС, като от същите е видно, че поставените от касатора въпроси не само не са обсъждани от съда, но и нямат значение за изхода по конкретното дело, респ. не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така от този акт на нормативно тълкуване става ясно, че съдът не може да задължи страна - ненавършило пълнолетие лице, без значение дали е малолетно или непълнолетно, да предприеме действия по приемане на наследството по опис; съответно че разпоредбата на чл. 51 ЗН е неприложима спрямо ненавършилото пълнолетие лице; както и че „желанието“ на това лице да приеме или да не приеме наследството по опис е без всякакво правно значение, защото релевантно е единствено приемането на наследството по предвидения в чл. 61 и сл. ЗН ред и форма, а при липса на приемане по опис е налице незаето наследство и пр. С оглед горното дори да се приеме, че от така поставените въпроси може да бъде преформулиран някакъв правен въпрос от значение за постановеното решение по делото, в съответствие с изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, то същият не може да се счете за разрешен в противоречие с посочената от касатора практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, както вече бе отчетено, въззивният съд е основал решаващите си изводи именно на указанията със задължителен характер, дадени с Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 23.01.2024 г. по тълк. дело № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС. Въззивното решение не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото от съдържанието му не се установява превратно прилагане на закона – в неговия обратен смисъл, нито допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика при формиране на волята на съда. Несъответствието между приетото от съда и обстоятелствата по делото, с което се обосновава самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2 ГПК, не е признак за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, тъй като предполага преценка на доказателствата, каквато не се извършва в производството по чл. 288 ГПК. По посочените съображения исканото касационно обжалване не следва да се допуска. При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 1 200 лв., представляваща надлежно уговорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.07.2024 г. Мотивиран от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение