Определение № 186 от 16.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2699/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 33492/1.06.2022 г., подадена от М. И. Д., чрез адвокат И. М., срещу определение № 4583 от 19.05.2022 г. по ч. гр. д. № 2049/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 1276 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 20211110165693/2021 г. на Софийски районен съд за връщане на исковата молба на М. И. Д., по която е образувано първоинстанционното дело. Въззивният съд е посочил, че производството пред Софийски районен съд е образувано по искова молба на М. И. Д. срещу Агенцията по вписванията, ЧСИ В. А. Л. (спрямо този ответник искът е бил оттеглен с молба вх. № 100101/2.12.2021 г.) и Н. Л. К., с която се иска да се установи, че с вписването в Агенцията по вписванията на постановление за възлагане на недвижим имот от 22.05.2018 г. на ЧСИ В. Л., с рег. № 780 по изп. д. № 20067800400136, вписано в Служба по вписванията, [населено място] с вх. рег. № 89668/20.06.2018 г., акт № 77, том XL, имотна партида 87544/20.06.2018 г., е вписано едно несъществуващо към тази дата обстоятелство. Твърди се, че постановлението за възлагане не е влязло в сила към момента на вписването му, а към момента, в който решението, постановено по в. ч. гр. д. № 9872/2018 г. по описа на СГС, IV-а въззивен състав, е влязло в сила, а именно - 26.07.2018 г. Изтъква се, че тъй като цитираното постановление е вписано преди да е влязло в сила, то легитимацията на Н. К. като собственик на описания имот не е настъпила и същият не може да се легитимира като собственик. Иска се съдът да постанови решение, с което да установи, че с вписването на цитираното постановление от 22.05.2018 г. в Агенцията по вписванията е вписано несъществуващо обстоятелство, тъй като постановлението не е влязло в законна сила към момента на вписването му. Софийски градски съд е визирал, че разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК предвижда, че всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск, за която съдът следи служебно, е доказването на правен интерес н а и щеца от предявяването му. Съдът е посочил, че в процесния случай, за да е допустим установителният иск по чл. 124, ал.1 ГПК, ищецът следва да докаже правен интерес от предявяването му, като посочи какви негови права са накърнени от извършеното вписване в имотния регистър. Изложил е, че правен интерес от предявяването на установителните искове се признава на лицето, чието правно положение се засяга (зависи) от вписаното обстоятелство и то би се променило вследствие на заличаването му. С този иск не се установява нищожност или унищожаемост на постановлението за възлагане на имота, който вписаният акт материализира, защото вписването на постановлението за възлагане на имот в имотния регистър не е елемент от фактическия състав на пораждането на вещнопрехвърлителното му действие от момента на влизането му в сила. Правен интерес от предявяването на установителен иск за установяване на несъществуващо обстоятелство ще е налице, ако с вписването са засегнати права на ищеца или той не може да реализира свои предоставени от закона права, поради допуснато незаконосъобразно вписване на други права - например вписана е нередовна искова молба, за която не е имало внесена държавна такса, а тази молба е запазила реда за вписване, което засяга правата на ищеца, или вписана е възбрана, без да са посочени всички необходими реквизити и това е пречка да се извършват разпоредителни действия. Въззивният съд е взел предвид постановките на Тълкувателно решение № 1/6.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което понятието „несъществуващо обстоятелство“ се отнася само до подлежащите на вписване обстоятелства. Вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно. Несъществуващо обстоятелство е липсващо изпълнително производство, за което е допуснато вписване на постановление на възлагане на имот по несъществуващото изпълнително производство или вписване на липсващо постановление за възлагане на имот, допуснато за вписване по съществуващо изпълнително производство. Неистинско е и отразяването в имотния регистър на дадено обстоятелство, без да е налице издаден съответен охранителен акт от съдията по вписванията или в отклонение на съдържанието му. Втората хипотеза касае вписването на обстоятелство, което е съществувало, но по-късно по исков ред е установена нищожността му. Установяване нищожността на подлежащо на вписване обстоятелство или на несъществуващо вписано обстоятелство е винаги последващо на отразяването му в имотния регистър. Последицата от това установяване, обаче, е заличаване на вписаното обстоятелство, но в този случай заличаването няма обратно действие. То има действие само за напред. Това е така, поради обстоятелството, че законовата последица от установяването на порок на вписването би било заличаването на вписаното несъществуващо обстоятелство от имотния регистър към момента на вписването на заличаването, а не към момента, когато конкретното несъществуващо обстоятелство е било първоначално вписано. В атакуваното пред ВКС определение е прието, че вписването на невлязло в сила постановление за възлагане на имот има само оповестително действие. То не поражда вещнопрехвърлителен ефект с вписването му, поради това, че постановлението не е влязло в сила. От друга страна, след като вещнопрехвърлителният му ефект настъпва след влизането му в сила, то последващото му отразяване в имотния регистър, след като е влязло в сила, води само до оповестяването му спрямо трети добросъвестни лица от деня на вписването. Правен интерес от предявяването на установителния иск за установяване на несъществуващо вписано обстоятелство би бил налице, само ако заличаването на вписването има обратно действие. Това заличаване, обаче, няма обратно действие, както изрично е посочено в ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Действието само занапред е по отношение както на ищеца, така и по отношение на третите добросъвестни лица. Няма действие и през периода от момента на първоначалното му вписване и до установяване по съдебен ред на несъществуването на конкретното вписано обстоятелство. Ето защо, в случая за ищеца липсва интерес от предявения установителен иск - дори да бъде постановено решение, с което този иск да бъде уважен и вписването на невлязлото в сила постановление за възлагане на имот бъде прогласено за недопустимо и заличено, то това няма да доведе до възстановяване на загубени права на ищеца или да му даде възможност да реализира свои права. За да се аргументира, Софийски градски съд се е позовал и на практика на ВКС по чл. 290 ГПК (ре шение № 5/8.02.2011 г. по т. д. № 271/2010 г., I т. о.). Въззивният съд е намерил и че предявеният установителен иск по отношение на ответника Агенция по вписванията е процесуално недопустим, поради липса на надлежното й качество на страна в образуваното съдебно производство. Посочил е, че Агенцията по вписванията изпълнява правомощията си по вписванията в имотния регистър в изпълнение на задълженията й, произтичащи от възложена й от закона компетентност. Тя не действа като самостоятелен правен субект в защита на свои самостоятелни субективни права и интереси, независимо от възложената й с Правилника за вписванията функция. В частната жалба се твърди, че атакуваното определение е неправилно. Сочи се, че към момента на вписване на постановлението за възлагане, същото не е било влязло в сила; същевременно към този момент М. Д. е вписал в АВИР искова претенция за собственост върху имота, както и впоследствие – съдебен акт за признаването му за собственик, като по този начин е легитимирал собствеността си и е оповестил същата на трети лица. Счита, че тези обстоятелства установяват и правния му интерес от предявения иск, тъй като в отношенията с трети лица е от значение от кой момент Н. К. е станал собственик и дали този момент е след вписването на това обстоятелство в Агенцията по вписванията. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Д. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички направени в жалбата искания и възражения на страните, като счита, че определението на СГС влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 144/22.11.2019 г. по гр. д. № 2579/2018 г., ІІ т. о. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Въз основа на така изложеното съдът намира, че в случая не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съображенията му за това са следните: Действително, съгласно формираната трайна съдебна практика на ВКС, при разглеждане на частната жалба, с която е сезиран, въззивният съд е длъжен да се произнесе по доводите, наведени в жалбата и отговора на нея, и надлежно да мотивира акта си, като посочи какви са твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и направените правни извод на съда. В случая Софийски градски съд е взел под внимание всички наведени от М. Д. доводи, както и релевантните факти и доказателства по делото и въз основа на тях е извел извод за недопустимост на иска по чл. 90, ал. 1 ЗКИР. В тази връзка настоящият съд съобразява и че нито в жалбата, нито в изложението към нея е визирано какви искания и възражения на жалбоподателя не са били обсъдени от въззивния съд, които да имат отношение към изложените решаващи изводи за липса на правен интерес от предявения установителен иск. Същевременно определението, постановено от Софийски градски съд, е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,