Определение № 741 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 97/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 119/29.01.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 1190/2022 г. Ищците по делото А. Т. П. и Н. Т. П., чрез адвокат С. С., обжалват въззивното решение в частите, с които исковете им са отхвърлени, както следва: за разликата над 99 000 лв. спрямо всеки от тях, до претендираната сума от по 200 000 лв., както и за разликата над 33 000 лв. спрямо всеки от тях в качеството им на правоприемници на С. Д. М., до претендираните по 66 666,66 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2017 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски. Излагат доводи за неправилност. Искат отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на претенциите им. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Насрещната страна ЗК “Л. И.“ АД, представлявано от изпълнителните си директори П. Д. и В. И., чрез юрисконсулт М. В., отговоря, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, а още, че касационната жалба е неоснователна. Третите лица - помагачи на ответника по делото - Б. А. А. и ЗАД „А.“ АД, не изразяват становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С. Т. П. не е насрещна страна по тази жалба и администриращият съд неправилно е връчил препис от касационната жалба с указания за становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Ответникът по делото ЗК “Л. И.“ АД, представлявано от изпълнителните си директори П. Д. и В. И., чрез юрисконсулт М. В., обжалва въззивното решение, без прецизно очертан петитум. Съдебният акт на апелативния съд в едната си част е постановен в интерес на страната, поради което касационната инстанция приема, че касационната жаба е срещу частта, с който касаторът – ответник по исковете е осъден да заплати обезщетения на А. Т. П., Н. Т. П. и С. Т. П.. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на въззивното решение. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Насрещните страни А. Т. П., Н. Т. П., чрез адвокат С. С., отговарят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователно. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Насрещната страна С. Т. П., действаща чрез своята майка и законен представител К. В. К., чрез адв. Й. Ц. Й., счита касационната жалба за неоснователна, не взема становище относно предварителната селекция по реда на чл. 288 ГПК. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. С допълнително становище от 26.03.2024 г. се позовава на определение по чл. 288 ГПК, постановено от състав на ВКС по друго дело. Това становище е постъпило след срока по чл. 287, ал. 1 ГПК; определението на ВКС по чл. 288 ГПК не формира съдебна практика; идентичността на житейския казус не означава и идентичност на правните спорове по двете дела, съответно идентичност на извършваната от съдилищата по тези дела преценка по чл. 288 ГПК, което се установява и в случая – липсва пълен идентитет на поставените правни въпроси в изложенията към касационните жалби по двете дела, а и мотивите на въззивните съдилища по двата спора също се различават; недопустимо е изобщо настоящият състав да се занимава в производството по предварителна селекция за допускане на касационно обжалване с това, има ли формирана сила не пресъдено нещо досежно отговорността на застрахователя в отношенията между страните, доколкото този въпрос изобщо не е обсъждан в обжалваното по настоящото дело въззивно решение и няма отношение към поставените в изложенията по настоящото дело въпроси. Третото лице - помагач на ответника по иска - Б. А. А., чрез адвокат Е. П. е подал касационна жалба, която въпреки неточностите, съдът приема, че е срещу въззивното решение, с което ответникът е осъден да заплати обезщетения на ищците. Твърди неправилност на обжалвания съдебен акт, иска отмяната му и постановяване на друго решение, с което претенциите да бъдат изцяло отхвърлени. Насрещните страни по тази жалба са ищците по делото - А. Т. П., Н. Т. П. и С. Т. П., действаща чрез своята майка и законен представител К. В. К.. От тях не са постъпили становища. Ответникът по иска, както и другото трето лице – помагач на ответника, не са насрещни страни по касационната жалба на Б. А. и те не отговарят по чл. 287 ГПК; администриращият съд неправилно е връчил преписи от тази жалба на тези страни с указание за отговор. С. Т. П., действаща чрез своята майка и законен представител К. В. К., не е обжалвала въззивното решение, което значи, че то е влязло в сила в отхвърлителната си част за нея. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С. Д. М. (майка) А. Т. П. (син) и Н. Т. П. (син) са предявили искове по чл. 432 КЗ против ЗК “Л. И.“ АД за заплащане на обезщетение в размер на по 200 000 лв. за всекиго за причинените им неимуществени вреди от смъртта на Т. П., резултат от ПТП, както и компенсаторна лихва в размер на законната лихва върху главниците, считано от 30.03.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В хода на процеса С. Д. М. е починала и на нейно място са конституирани тримата й наследници, нейни внуци - А. Т. П., Н. Т. П. (ищци по делото и на лично основание) и С. Т. П., действаща чрез своята майка и законен представител К. В. К.. Първостепенният Софийски градски съд е отхвърлил исковите претенции в цялост. Въззивният съд, като отменил частично първоинстанционното решение, осъдил ЗК “Л. И.“ АД да заплати, на осн. чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетения за причинени неимуществени вреди както следва: на А. Т. П. и Н. Т. П. по 99 000 лв. на лично основание и по 33 000 лв., като правоприемници на ищцата С. М.; на С. Т. П. - 33 000 лв., като правоприемник на ищцата С. Д. М., както и обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главниците, считано от 30.03.2017 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил е исковете за разликата до претендираните суми. Присъдил е разноски на насрещните страни съразмерно уважената и отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника - Б. А. А. и ЗАД „А.“ АД. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 26.11.2016 г., през нощта (01.45 ч.), управляваният от загиналия Т. П. лек автомобил самокатастрофира на хлъзгав път, при мъгла, на шосето между Г. О. и [населено място], като излиза извън пътя. На помощ на водача се притичат пътуващите в друго МПС, марка ВАЗ. В момента, в който мъжете се опитват да прикачат теглич, свързващ двете коли, спрялото в платното за движение превозно средство ВАЗ е връхлетяно от пътуващия с несъобразена скорост водач на автомобил Ф. М., с временен ДК № ....., Б. А.. На място загиват трима души, намиращи се на пътното платно край двата автомобила, които не се движели. Загиналият Т. П. е баща на А. П. и Н. П., и син на С. М.. С влязло в сила решение № 66 от 23.04.2020 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 398/2019 г., Б. А. е признат за виновен за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 години. Съдът установил, че застрахователна полица ВО ......... е сключена между ЗК “Л. И.“ АД и “М. Й.“ ЕООД (като търговец на употребявани автомобил, която се отнася до предоставен временен номер 005В860. Табелите, спрямо които е сключен договорът за застраховка, са предадени на деликвента на 25.11.16 г., за докарване на МПС - Ф. М. до работна площадка на застрахованото дружество, по местонахождение на седалището му, с цел евентуална продажба. Съдът приел, че съобразно разпоредбата на чл. 30 от Наредба № 45/24.03.00 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистриране на ППС (ДВ 31/00 г.), застрахователното покритие обхваща всички случаи на настъпило при ползването на табелите застрахователно събитие. Посочил още, че Наредба № 49/16.10.14 г. (чл. 8 и 9) нормира, че обхватът на застраховка “гражданска отговорност“, издадена от застраховател по регистрационен номер на временни табели, се разпростира във всички случаи на вреди, произлезли от управлението на автомобила с временни номера. По отношение на възражението за съпричиняване от страна на починалото лице, поради това, че то не е носило предпазна светлоотразителна жилетка, съдът установил, че към момента на настъпване на инцидента, загиналият П. е бил приведен до лекия автомобил ВАЗ и, поради това, не е бил видим за водача на автомобила Ф.. В тази ситуация фаровете на приближаващото се МПС не биха могли да отразят светлина – те не са достигали до пострадалия, с оглед на което е заключил, че не е налице съпричиняване. Пострадалият и да е бил с жилетка, тя не би му осигурила отразена видимост за приближаващото МПС. Съдът установил, че след развода на починалия, през 2013 г., той останал да живее с майка си С. М., в [населено място], и се грижел за нея. Майката С. М. е починала половин година след сина си. Децата на починалия – Н. и А. били ученици в Г. О., но през уикендите се в връщали на село – в Д. О.. Починалият работил на две места, за да издържа близките си, а за тях загубата му се превърнала в трагедия. Съдът приел, че не са установени отношения, различни от традиционните за съответната степен на родство. Отчел, че децата не са живеели постоянно в общо домакинство с баща си, а майката на загиналия – е починала сравнително кратко време след неговата смърт (т.е. продължителността на страданията ѝ не е голяма. Така мотивиран, определил размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като отхвърлил исковете над уважения размер. По касационната жалба на ищците Н. Т. П. и А. Т. П.: Те обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1986 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост, като твърди противоречие на въззивното решение с цитираното постановление и с решение № 158 от 28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.; следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията — обезценяването на лева и нарастването на цените – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 99 от 8.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. Въпросите са свързани с касационните оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил възрастта на синовете на починалия към датата на неговата смърт, това, че той е бил единствено дете на С. М., възрастта на пострадалия Т. П.; не е отчетена икономическата конюнктура в страната, като касаторите са се позовали на нивата на минимална заплата в страната и увеличението й, а още и на нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди; нивото на инфлация и на дефлация по данни на НСИ, както и нивата на присъжданите обезщетения при сходни казуси в съответния времеви период, като са се позовали и на конкретни влезли в сила решения, постановени при идентични казуси и за деликти към същото време. Съставът на касационната инстанция намира, че въпросите в изложението са относими към предмета на спора и от значение за постановения резултат, като се установява и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на тричленни състава на ВКС. Касационно обжалване следва да се допусне по жалбата на Н. Т. П. и А. Т. П., като съставът на Върховния касационен съд обобщава поставените от тях въпроси в един, в следната редакция: Кои са обстоятелствата, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и следва ли да ги обсъди спрямо всеки ищец с оглед конкретиката по делото. По касационната жалба на ЗК “Л. И.“ АД: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивната инстанция в противоречие с разясненията, дадени в решение № 50013 от 24.03.2023г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о.: за наличието на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 483, ал. 5 КЗ в случаите, когато използването на МПС с временни табели с регистрационен номер е в несъответствие с установения към момента на сключване на застрахователния договор специален регистрационен режим в Наредба №1-45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркетата, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства; дали в случаите, при които регистрационни табели на МПС са издадени при специален регистрационен режим и са издадени с оглед на обезпечаване на осъществяването на търговска дейност по внос и износ на автомобили, и за тестване и придвижване на превозните средства, и тези регистрационни табели не са използвани за автомобил, който е собствен или предоставен на консигнация на търговеца, покритието по договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен поради издаването на временните регистрационни табели е приравнено на застрахователното покритие съгласно чл. 267, ал. 2, т. 1 от Кодекса за застраховането; дали валидността на основанието за използване на временни регистрационни табели за придвижване на моторно превозно средство е определящо за валидността и покритието на задължителна застраховка „Гражданска отговорност “ на автомобилистите, съответно - в случаите, при които временните регистрационни табели не са използвани по предназначението, за което са издадени, това обстоятелство изключва ли от предмета на договора по смисъла на чл. 344, ал. 1 от Кодекса за застраховането превозното средство, за придвижване на което са били използвани – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 50013 от 24.03.2023г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о.; Въззивният съд не е достигнал до извод, че използването на превозното средство, при управлението на което е предизвикано пътнотранспортно произшествие, в резултат на което е починал наследодателят на ищците, е бил с временни табели с регистрационен номер, в несъответствие с установения към момента на сключване на застрахователния договор специален регистрационен режим в Наредба №1-45 от 24 март 2000 г. Не са правени и изводи с оглед на това дали автомобилът с временните табели с регистрационен номер е бил собствен или е бил предоставен на консигнация на търговеца, който е страна по застрахователното правоотношение. Тези проблеми не са и били въведени по надлежен ред като предмет на спора. Възражението на ответника, заявено надлежно в първоинстанционното производство, че не е настъпил застрахователният риск по договора с „М. – Й.“ ЕООД, е по съображения, че при произшествието, автомобилът не е бил изпробван, не е бил използван за придвижване до сервиз, от един търговски обект до друг, до официално обявено изложение, за които случаи именно се предоставят временните табели с регистрационни номера, съгласно цитираната по-горе Наредба. Въпросът във връзка именно с това възражение, е последният от гореизброените, който конкретизиран от касационният състав е със следната формулировка: в случаите, при които временните регистрационни табели не са използвани според изброеното в чл. 30 от Наредба №1-45 от 24 март 2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, от значение ли е за наличието на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл.483, ал.5 КЗ. Този въпрос е включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат. В обжалваното решение е прието за установено, че табелите, спрямо които е сключен застрахователният договор, са предадени от „М. – Й.“ на деликвента, който е управлявал автомобила, на 25.11.2016 г., за да го придвижи до работна площадка на дружеството, по местонахождение на седалището му, с цел евентуална продажба. Според въззивният съд, съгласно чл. 30 от Наредба I-45/2000 г., застрахователното покритие обхваща всички случаи на настъпило при ползването на табелите застрахователно събитие, т.е. и при конкретното придвижване на автомобила по делото. Това тълкуване е в противоречие с приетото в решението на тричленния състав на ВКС, че застрахователното покрие по чл.483, ал.5 КЗ се предоставя за временните табели с регистрационен номер при използването им за управление на МПС на територията на страната с цел тестване, придвижване до съответните органи на държавната администрация, до сервиз, от един търговски обект до друг и до официално обявено изложение. Доброволно предоставяне на табелите на деликвента за „за придвижване до работна площадка ... с оглед евентуално закупуване“ не попада в кръга на целите, за които, съгласно по чл.30, ал.1 от Наредбата, биха могли да бъдат ползвани временни табели с регистрационен номер при управление на МПС на територията на страната. Касае се за неправомерно използване на временните регистрационни табели, поради което не е налице застрахователно покритие. В решение № 50013 от 24.03.2023г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о. касационната инстанция е намерила общо три отделни основания, поради които регистрационните табели са били използвани в несъответствие с установения към момента на сключване на застрахователния договор специален регистрационен режим в Наредбата; всяко от тях е мотивирало извода, че се изключва застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл.483, ал.5 КЗ. При така изложеното, налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът – ответник по иска, поставя и следните въпроси по тълкуване на чл. 51, ал. 2 ЗЗД: в случаите на установено конкретно поведение на пострадалото лице, което не съответства на предписаното от закона, което поведение е установено като пряка и непосредствена причина за настъпване на произлезлите вреди, без който принос не би се стигнало до осъществяване на вредоносния резултат в конкретната му проява, кои елементи от поведението на пострадалия следва да се съобразяват с оглед определяне наличието на противоправно поведение, и на конкретното изражение на съпричиняването, и каква е тяхната тежест при преценката на обстоятелствата, при които са настъпили вредите; кои обстоятелства определят да бъде прието поведението на пострадалия като елемент в причинния процес, довел до възникване на вредите и относно критериите за съпоставянето му с оглед формиране на изводите относно конкретното изражение на съпричиняването и неговата съотносимост спрямо поведението на делинквента. Тези въпроси са неотносими към постановеното от съда, защото съдържат в себе си фактически констатации и правни изводи, каквито въззивният съд не е правил. В обжалваното решение ясно и конкретно е мотивиран извод, че липсва причинно-следсвена връзка между смъртта на наследодателя на ищците и това, че той е бил без светлоотразителна жилетка. В заключение, касационно обжалване следва да бъде допуснато по касационната жалба на ответника в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с тълкуването на чл. 30 от Наредба I-45/2000 г По касационната жалба на Б. А. – трето лице – помагач на ответника по иска: Касаторът обосновава касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса: кои са критериите, от които съдът се ръководи при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на деликт, като твърди, че е налице противоречие с т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г. Въпросът е принципно значим по дела, в които се прилага чл. 52 ЗЗД. В случая, обаче, доколкото в касационната жалба, както и в изложението, касаторът е изложил бланкетни оплаквания, този въпрос не се явява обуславящ за решението на апелативния съд, с което е уважил частично исковете. Трябва да е ясно, че касационната инстанция, която е контролно-отменителна, извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи (чл. 290, ал. 2 ГПК). Подобна неяснота, при принципно поставен въпрос, няма как да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът няма как да предполага дали, според страната, има установени от съда по делото факти, върху които е трябвало, но не е основал решението си. Апелативният съд по делото е посочил изрично кои установени от него обстоятелства е взел предвид и как те са се отразили върху размера на присъденото обезщетение по исковете за неимуществени вреди, като касаторът не твърди, че е пропуснал да вземе предвид обстоятелство, което евентуално би намалило размера на дължимото обезщетение или пък, че е ценил обстоятелство, което не носи обективни характеристики за приетите увреждания. Касаторът, също така, свързва определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост с поведение на пострадалия, което е допринесло за причиняването на увреждането, което обстоятелство е извън значимите за чл. 52 ЗЗД. Наличието на съпричиняване е от значение за приложение на чл. 51 ЗЗД, в който случай съдът намалява размера на вече определения по правилата на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението. Съдът намира за нужно да изясни още и това, че допускането до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която исковете на ищците Н. П. и А. П. са отхвърлени, не обуславя допускане на касационно обжалване и по жалбата на третото лице помагач. Това е така, защото в тяхната жалба има изложени конкретните касационни доводи за нарушение на чл. 12 и чл. 235 ГПК, както и на чл. 52 ЗЗД, от които касационната инстанция се е ръководила, за да приеме, че посочените от страните в тяхната касационна жалба обстоятелства действително не са взети предвид от въззивния съд, като те, евентуално, биха могли да обусловят извод за по-висок размер на обезщетението. Следващият въпрос в изложението към касационната жалба на третото лице помагач е: следва ли да се намали размерът на обезщетението за претърпени вреди от настъпило ПТП по причина наличие на собствено неправомерно поведение на пострадалото лице. Твърди се, че той от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Така поставеният въпрос има отношение към приложението на чл. 51 ЗЗД, но се явява неотносим, предвид постановеното от въззивния съд - той не е приел, че пострадалото лице със собственото си поведение е причинило настъпването на вредите, за да се отговаря в касационното решение дали това му поведение следва да доведе до намаляване размера на обезщетението. Както настоящият състав вече поясни по-горе, втората инстанция изрично е направила извод, че не е налице причинноследствена връзка между липсата на светлоотразителна жилетка и инцидента с Т. П.. Ако страната не е съгласна с това заключение на въззивния съд, е следвало да постави въпрос, който е във връзка с него, а не такъв, основан на собствената преценка относно фактите и последиците от осъществяването им. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване по касационната жалба на Б. А. в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, касационно обжалване по жалбата на третото лице помагач не следва да се допуска. То задължително участва като страна в касационното производство по допуснатите жалби на ищците Н. П. и А. П. и на ответника, с последиците от решението за себе си по чл. 223 ГПК. Мотивиран от горното, съдът