Определение № 594 от 14.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2371/2022 г.

Производството е по реда чл.274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца А. Х. Х. в качеството му на пастор и епископ на Българска Божия Църква срещу определение № 2169 от 19.08.2022г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 състав, с което е потвърдено разпореждане№ 2963 от 27.05.2022г. по т.д.№ 851/2022г. на СГС. С последното е върната исковата молба, подадена от А. Х., съдържаща искане за отмяна на решението за избиране на С. Д. за пастор и представляващ Българска Божия Църква, взето от национален изборен църковен събор на вероизповеданието, проведен на шести и седми май 2022г. В частната касационна жалба са наведени оплаквания, че атакуваното определение е недопустимо, неправилно и необосновано, защото на практика представлява отказ от правосъдие. Твърди се, че ищецът иска да бъде санкционирано решението за избор на главен епископ на проведения на шести и седми май 2022г. събор за нищожно поради нарушаване на разпоредбата на чл.32 от Устава на вероизповеданието, съдържаща забрана за преизбиране на едно и също лице за главен епископ за повече от един мандат, каквото е сторено с процесното решение за избор на С. Д.. Поддържа се, че уставът на вероизповеданието е „особен колективен договор”, който има силата на закон за членовете и ръководството на вероизповеданието, осигурява правния ред и правата на членовете и ръководството на вероизповеданието. Поддържа се, че отказът от правосъдие в настоящия случай е недопустим, тъй като нарушаването на задължителните разпоредби от този колективен договор, води до нарушаване на правото на мисълта, съвестта, религията и словото, защитени от КЗПЧОС. В изложението на основанията за допускане на частното касационно обжалване са поставени въпроси: В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК - „ Какъв е правният характер на взетите Решения от върховен орган на вероизповедание и прилагат ли се за тях разпоредбите за нищожност при неспазване на императивните разпоредби от собствения му Устав, съгласно чл.20а и чл.26,ал.1 ЗЗД?” В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК „във вр. с чл.280,ал.2 ГПК” - „Правилно ли е съдебната власт да откаже съдебна защита по чл.117,ал.1 от Конституцията по повод на иск на длъжностно лице, регистрирано като епископ и регионален ръководител на вероизповедание, с който се иска санкция срещу вероизповеданието за извършени съществени нарушения на императивни изборни правила, уредени в Устава на вероизповеданието, и които нарушения създават предпоставки за прилагане от съда на разпоредбите на чл.9,ал.2 и чл.10,ал.2 от КЗПЧОС?” За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с жалба на ищеца въззивната инстанция е констатирала, че обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд е валидно и допустимо. По правилността му, при условията на пълен въззив, съставът на САС е приел, че с върната искова молба ищецът е предявил иск за отмяна на решение на национален изборен църковен събор, проведен на шести и седми май 2022г., на религиозно вероизповедание „Българска Божия Църква“, регистрирано като юридическо лице по ф.д.№1650/2003г. на СГС за избор на С. Д. като епископ на ББЦ. Обсъдено е, че исковата молба е предявена от лице, което твърди, че има качеството на пастор и епископ от същото вероизповедание, което се позовава на допуснати нарушения при свикването на събора, провеждането на избори за органи на вероизповеданието; излага твърдения за накърняване на правата му да участва в изборите като кандидат и да гласува на проведените избори за органи на вероизповеданието. Счетено е, че при така заявените от ищеца обстоятелствена част и петитум на исковата молба, се установява, че предявеният иск е конститутивен - иска се от съда със свой съдебен акт да предизвика правна промяна в персоналния състав на представителен и ръководен орган на вероизповеданието, като „обяви за нелгитимен и недействителен избора на епископ С. Д.”. Въззивната инстанция подробно е мотивирала, че Конституцията на РБ провъзгласява свободата на религията, съвестта и мисълта, като основни конституционни ценности, като дефинира правото на вероизповедание като абсолютно, лично, ненакърнимо основно човешко право; че в чл.13 са формулирани принципите на свободата на вероизповеданията и ненамесата на държавата във вътрешноорганиционния живот на вероизповеданията, освен в предвидените в Конституцията случаи (като например за предотвратявне на престъпления). От това е изведено, че Законът за вероизповеданията регламентира само реда на официалното регистриране на религиозни общности като обособени правни субекти, като външните за религиозната общност отношения между така сформираните правни субекти с държавата и третите лица са подчинени на общия правен ред. Акцентирано е, че вътрешноорганизационния живот на вероизповеданията остава автономен, самостоятелен и независим от държавата при решаването на въпросите по самоуправлението, каквито са тези за устройството, ръководните органи, състав и начина на конституирането и представителството на вероизповеданието, в който смисъл е и решение №12/15.07.2003г. на Конституционния съд по конституционно дело №2/2003г. Изложени са аргументи, основани на позоваване на Решение №5/11.06.1992 г. на Конституционния съд по конституционно дело №11/1992г. - че съгласно чл.13, ал.2 от Конституцията, религиозните общности и институции са отделени от държавата, поради което е недопустима държавната намеса и държавното администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление, освен в случаите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията. Мотивирано е, че вътрешноорганизационните въпроси се регулират от уставите и другите вътрешноорганизационни правила на вероизповеданията, поради което и в Закона за вероизповеданията не е предвиден процесуален ред и конститутивен иск от вида на предявения, с който съдебен орган да е оправомощен да интервенира върху вътрешноорганизационните решения и актове на органите на вероизповеданията. Крайният извод е, че при отсъствие на такава предвидена в закона правна възможност, съдът не е компетентен да отмени или да прогласи за нелегитимно вътрешноорганизационно решение, взето от орган на вероизповеданието относно персоналния състав на ръководен или представителен орган, а при липса на делегирана от закона компетентност на съда да се произнесе по предявения иск, и липсата на изрична уредба на конститутивен иск от вида на предявения, съдебното производство е недопустимо. Искането за допускане на частното касационно обжалване не следва да бъде уважено: При дължимата, съгласно т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС служебна, проверка отсъства основание за преценка атакуваното определение да е недопустимо, а по този довод частният касационен жалбоподател не е изложил никакви съображения. И двете инстанции еднозначно са приели, че претендираната с исковата молба защита - „изборът на епископ С. Д. да бъде обявен от съда за нелегитимен”, представлява искане за отмяна на взетото от събора на вероизповеданието решение за избор на епископ на църквата, поради което предявеният иск е конститутивен, съставлява искане към съда да разпореди внасяне на правна промяна в сферата на вероизповеданието, но такъв конститутивен иск не е предвиден в Закона за вероизповеданията и е процесуално недопустим. Поради това първият въпрос, зад който стои заявената едва пред настоящата инстанция теза - че решенията на върховния орган на вероизповеданието са такива, взети в изпълнение на „особен колективен договор”, поради което по отношение на тях са приложими правилата за нищожност по ЗЗД, не е разгледан от съдилищата. В обстоятелствената част на исковата молба (и внесените към нея уточнения) твърдение, че по отношение на решенията на върховния орган на вероизповеданието са приложими правилата за нищожност на договорите/сделките при неспазване на императивните разпоредби на Устава на вероизповеданието, не се съдържа. Поради това тезата на касатора, че е предявен иск за установяване на нищожност на оспорваното решение, не кореспондира на въведените в пределите на спора обстоятелства. А въпрос, който не е включен в предмета на спора и по който съдилищата не са се произнасяли не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Такъв въпрос не може да бъде обуславящ, а е хипотетичен. Изключена е възможността за допускане на касационното обжалване по него. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по втория въпрос също е предопределена от характера на предявения иск. Както е посочено в решението по т.д.№ 802/2016г. на І т.о. на ВКС, законодателният подход за неуреждане на конститутивен иск за отмяна на решения на колективния орган на религиозни общности не е случаен, а в изпълнение на задължението на държавата да защитава правото на вероизповедание /(чл.1 и чл.4 ал.3 ЗВ). В същото решение е обосновано, че конститутивните искове са изрично уредени от законодателя и прилагането на норма, уреждаща конститутивен иск по аналогия, е недопустимо. Посочено е, че напълно неоправдано би било, с неограничени във времето и легитимацията на предявяващите ги лица искове, да се подрива стабилитета на актовете на религиозната общност. Последното би съставлявало пречка за свободно и безпрепятствено упражняване на правото на вероизповедание, което държавата е длъжна да гарантира, създавайки условия за това. Самостоятелно основание за неуважаване на искането за допускане на касационното обжалване и по двата въпроса е отсъствието на надлежно въведена допълнителна предпоставка. Наличието на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК следва да бъде обосновано и доказано. Това изискване не е осъществено чрез формалното и декларативно позоваване от страна на жалбоподателя на текста от съдопроизводствения закон. Аргументирано, с конкретно позоваване следва да е и твърдението на страната, която въвежда предпоставката по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК, каквито аргументи също отсъстват. Въззивната инстанция от друга страна обстойно е аргументирала обуславящите изхода на спора свои правни доводи с позоваване на актове на Конституционния съд. По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС