Определение № 598 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 63/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ц. В., чрез адв. Пл. Г. срещу определение №549/14.10.2025г. по в. ч. гр. д. № 403/2025г. на Великотърновския апелативен съд, потвърждаващо определение №731/23.06.2025г. по гр. д. №1022/2024г. на Русенския окръжен съд, с което без уважение като недопустимо е оставено искането му за изменение на предявения от него срещу С. Ц.-В. иск по чл.108 ЗС в установителната му част, като вместо за 5/18 ид. ч. от имот с идентификатор ***, да се смята предявен за 8/18 ид.ч. от същия имот, а производството по гр. д. №1022/2024г. по описа на Русенския окръжен съд е прекратено по предявения от жалбоподателя срещу Д. П. Д. отрицателен установителен иск за собственост на същия имот за горницата над 5/18 ид.ч. от него като недопустимо поради липса на правен интерес. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и необосновано, и моли за неговата отмяна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. "Допустимо ли е по реда на изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК ищецът по предявен иск за собственост да измени основанието на иска си, като наред с първоначалния придобивен способ, въз основа на който претендира да е придобил собствеността, се позове и на друг?", по който се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с разясненията, дадени в мотивите към т.2В от ТР №4 от 14.03.2016г. по тълк. д. №4/2014г. на ОСГК на ВКС.

2. "Допустим ли е отрицателен установителен иск на лице за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части?", по който се твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с разясненията, дадени в т.1 от ТР №8/2012г. от 27.11.2013г. по тълк. д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС и ТР №3/2021г. от 25.10.2022г. по тълк. д. №3/2021г. на ОСГК на ВКС.

Поддържа се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение.

С писмения си отговор Д. П. Д. и С. И. Ц.-В., чрез адв. Н. Б., изразяват становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Ц. В. В. срещу Д. П. Д. и С. И. Ц.-В. искове с правни основания чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС. Ищецът твърди, че е син и наследник по закон на В. Ц. В., бивш жител на [населено място], починал на 26.11.2024г. През 1996г. неговите родители В. В. и С. В. придобили в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот, представляващ апартамент №* в жилищна сграда в [населено място], ул.„К. В.“ №*. След смъртта на С. В. през 1997г., и поради отказ от наследството от нейните синове – Ц. В. В. и Д. В. Ц., тя била наследена от съпруга си В. Ц. В. и сестра си Н. Д. Л., при права 2/3 за преживелия съпруг и 1/3 за нейната сестра. На 12.01.2023г. В. Ц. В. учредил в полза на С. И. Ц. пожизнено и безвъзмездно право на ползване на процесното жилище, а на 8.02.2024г. й продал правото на собственост върху същия имот, като си запазил правото на ползване върху него. Към момента на сключване на сделките В. В. и приобретателката С. Ц. съжителствали на семейни начала, а на 03.04.2024г. сключили граждански брак. На 19.07.2024г. С. Ц.-В. дарила на сина си Д. П. Д. процесния имот, като си запазила правото на ползване върху него. Ищецът твърди, че сделките, с които неговият баща се е разпоредил с целия имот, в частта над 15/18 ид.ч. не са породили вещноправно действие, тъй като след прекратяване на съпружеската имуществена общност и отказа на децата /неговия и на брат му/ от наследството на майка им, нейната 1/2 ид. ч. от имота се разпределя между преживелия съпруг В. В. и Н. Л. /сестра на починалата С. В./ при права: 2/3 за преживелия съпруг, 1/3 за нейната сестра. Ищецът подържа, че в останалата част сделките са нищожни поради противоречие с добрите нрави /с твърдение, че е налице явна неравностойност на насрещните престации по тези договори/, тъй като правото на ползване е учредено в полза на Ц. безвъзмездно, а покупко-продажбата е сключена при цена 9 500 лв. – в пъти по-ниска от действителната пазарна цена на имота, както и от посочената в акта данъчна оценка – 77 285,60 лв. Доколкото нищожните сделки не пораждали правни последици, ответницата Ц. не е могла да придобие права по двата договора, с които да се разпорежда, с оглед на което и извършеното от нея в полза на сина й- ответника Д. дарение не е породило своето вещноправно действие и той не е могъл да придобие собствеността върху имота. Ищецът твърди, че дарението засяга негови права, произтичащи от наследяването на баща му и обосновава интерес от предявяване на отрицателен установителен иск против ответника Д., отричащ правото му на собственост върху процесния имот.

В исковата молба са изложени и твърдения, че поради нищожността на отчуждителните сделки, сключени между наследодателя на ищеца и ответницата В., 15/18 ид. ч. от имота са част от наследството, останало след смъртта на В. Ц. В., което се разпределя при равни права между Ц. В. В., неговия брат Д. В. Ц. и ответницата като преживяла съпруга съобразно чл.9, ал.1 ЗН. Нейното право на ползване, запазено с договора за дарение, засяга правото на собственост на ищеца и обосновава интереса му да иска да бъде признат за собственик на 5/18 ид. ч. процесния имот и да иска ответницата да бъде осъдена да му предаде владението, с каквото право разполага всеки съсобственик в спор с друг владеещ спорния имот съсобственик.

Русенският окръжен съд е констатирал, че подадената искова молба е нередовна, тъй като в обстоятелствената й част ищецът твърди, че е собственик по наследство на 5/18 ид. ч. от въпросния апартамент, а в петитума на исковата молба е формулирано искане да бъде признато за установено, че ответникът Д. Д. не е собственик на целия имот. С разпореждане №1580/02.05.2025г. исковата молба е оставена без движение, като на ищеца са дадени указания: да обоснове правния си интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за целия имот, или да приведе петитума на исковата молба в съответствие с изложените от него обстоятелства и като изхожда от наличието на правен интерес да установи, че ответникът не е собственик на имота само досежно притежаваните от него 5/18 ид. ч. от имота.

С молба вх. №6121/23.05.2025г. в изпълнение на дадените от съда указания, ищецът е уточнил претенцията си по иска по чл.124, ал.1 ГПК срещу Д. П. Д. и е направил искане за изменение на иска по чл.108 ЗС срещу С. И. Ц.-В.. Изложил е, че предявява отрицателен установителен иск за собственост срещу Д. Д. за целия недвижим имот, макар, че е собственик само на част от него, тъй като отричайки правата на ответника, може да придобие собственически такива доколкото твърди, че ответникът Д. Д. е носител само на голата собственост, придобита в резултат на нищожните правни сделки придобиването на имота от ответницата С. Ц.-В. и последващото му дарение в полза на ответника чрез извършеното дарение. Нищожната правна сделка не пораждала правни последици и за нея съдът следвало да следи и служебно, дори заинтересованата страна да не се е позовала на нея. Прогласяването на нищожността само за част от имота би противоречало на принципите на правото. Твърди, че с предявените искове цели връщане на имота в наследствената маса, останала след смъртта на В. В., както и че ответникът Д. Д. е трето за наследството лице и участието му в съсобствеността въз основа на нищожни сделки е недопустимо. Ищецът излага също, че след предявяването на иска, сключил с А. П. С. и С. П. С. договор за продажба на наследство, включващо и процесния имот, придобито след смъртта на майка им Н. Д. Л. /сестра на С. В./, починала на 21.11.2017г. В резултат на тази сделка ищецът придобил още 3/18 ид. ч. от имота и така правата му в собствеността станали общо 8/18 ид.ч. Поради което е направил искане за изменение на предявения иск по чл. 108 ЗС в установителната му част, като съдът да признае ищеца за собственик на 8/18 ид. ч. от спорния имот.

Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на основание чл.214 ГПК за изменение на ревандикационната претенция на ищеца в нейната установителната част, като вместо за 5/18 ид. ч. да се смята за предявена за 8/18 ид.ч. с аргумента, че е недопустимо едновременно да се изменя и основанието, и размера на иска. Това е така, тъй като за първоначално посочените 5/18 ид.ч. от имота ищецът твърди, че е собственик на основание наследяване от своя баща, а за допълнително отразените в молбата от 23.05.2025г. идеални части, че са придобити с договор за продажба на наследство, сключен на 17.01.2025г. – след предявяване на иска. На следващо място, съдът е приел, че производството по предявения от ищеца отрицателен установителен иск за собственост против ответника Д. Д. относно 13/18 ид. ч. от имота следва да се прекрати като недопустимо поради липса на правен интерес. Посочил е, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост при заявени права на собственост върху идеална част, за ищеца е налице правен интерес ако твърди, че ответникът претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална част, която засяга неговата квота, т.е. оспорва му се самостоятелното право върху идеалната част; или когато ищецът се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В конкретния случай, с исковата молба ищецът е заявил самостоятелни права само върху 5/18 ид. ч. от имота, поради което съдът е приел, че производството по делото в частта, с която ищецът е поискал да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът Д. Д. не е собственик на 13/18 ид. ч. от спорния имот е недопустимо и като такова подлежи на прекратяване.

Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд, с които последният е отказал да допусне исканото изменение на предявения ревандикационен иск по чл.214 ГПК, а именно, че след като за визираните в исковата молба 5/18 ид.ч. от имота ищецът Ц. В. твърди, че са придобити по наследство от неговия баща – В. В., починал на 26.11.2024г., а за другите 3/18 ид.ч.-че са му прехвърлени с договор за продажба на наследство, то се касае за различни основания и едновременно с това за изменение на петитума на иска. Въззивният съд е посочил, че ищецът въвежда ново основание, когато се позовава на друг юридически факт, от който извежда претендираното право. Петитумът се предопределя от съдържанието на спорното право и вида на търсената защита – напр. осъдителен иск за принудително реализиране на вземане за определена парична сума; осъдителен иск за принудително изпълнение на конкретно действие. Съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът може да измени или основанието на иска или неговия петитум, но не и двете едновременно, тъй като ще се стигне до въвеждане на спорен предмет, който няма нищо общо с първоначално заявения, и извършените процесуални действия до момента на изменението на иска биха били изцяло неизползваеми, т.е. липсва изобщо възможност за проявление на принципа на процесуална икономия – новата претенция следва да се разгледа в отделен исков процес.

На следващо място, въззивният съд е посочил, че правния интерес от отрицателния установителен иск за собственост се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или упражняването му осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора, като ищецът е този, който следва да докаже твърденията, обосноваващи правния му интерес. Въззивният съд е приел, че в случая ищецът заявява собственически права по отношение на 5/18 ид.ч. от процесния имот, поради което за останалите 13/18 ид.ч. предявеният отрицателен установителен иск за собственост се явява недопустим, доколкото липсват изложени аргументи обосноваващи правния интерес на ищеца.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Съгласно чл.274, ал.3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и, ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по, ал.1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Първият поставен в изложението въпрос е относно допустимостта искът по чл. 108 ЗС да бъде изменен на осн. чл.214 ГПК в хипотеза при която ищецът по предявен иск за собственост, наред с първоначалния придобивен способ, въз основа на който претендира да е придобил собствеността, в последствие се позовава и на друг.

Във връзка с този въпрос, касаещ предявения иск по чл.108 ЗС, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне за проверка правилността на извода на въззивния съд, че е направено изменение на първоначално предявения иск, и приложение следва да намери разпоредбата на чл. 214 ГПК.

Ищецът по настоящото дело с първоначалната искова молба е претендирал, че е собственик на 5/18 ид. части от процесния имот при изложени твърдения за нищожност на отчуждителните сделки, сключени между наследника на ищеца и ответницата В., обективирани в НА №8 от 12.01.2023г. и 42 от 08.02.2024г.

С последващата молба от 23.05.2025г. ищецът заявява, че претендира правото на собственост върху още 3/18 ид. части, при наведени твърдения, че междувременно, след предявяване на иска по чл.108 ЗС, е придобил собствеността върху тях въз основа на договор за продажба на наследство от 17.01.2025г., сключен с А. и С. С., с който е закупил цялото наследство, останало им от леля им С. В..

Следователно, в случая разпоредбата на чл. 214 ГПК е неприложима, тъй като по настоящото дело първоначално заявената претенция не е била изменена, а наред с нея е била предявена още една.

При сезиране с нов иск за предаване на владението на идеална част, различна от първоначалната, при изложени твърдения за ново основание, възникнало след предявяването на иска, и различно от първоначално заявеното, съдът след като извърши преценка за неговата допустимост с оглед изискванията на чл.127 ГПК, следва да прецени дали двата иска трябва да бъдат съединени за общо разглеждане с първоначално предявения иск по реда на чл. 213 ГПК поради връзка между делата, или вторият иск следва да бъде отделен за самостоятелно разглеждане, за което да бъде образувано ново дело.

В нарушение на съдопроизводствените правила, първоинстанционният съд не е извършил посочената преценка, поради което определението в тази част следва да бъде отменено.

Налице е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по втория поставен въпрос, тъй като разрешението на въззивния съд по него е в противоречие с разясненията в Тълкувателно решение №8 от 2013г. по тълк. д. №8 от 2012г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва или когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

В Тълкувателно решение №3 от 25.10.2022г. по тълк. д. №3 от 2021г. е прието, че на въпроса "Може ли съсобственик на предяви отрицателен установителен иск за собственост на идеална част от имота, надхвърляща собствената му идеална част ?" не може да бъде даден принципен отговор, важащ за всички случаи, а по всяко конкретно дело, с оглед твърденията на ищеца в исковата му молба, следва да се извърши конкретна преценка за наличието на правен интерес от предявяването на такъв иск. Прието е също, че след като се касае за въведен от ищеца спор за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части, то при преценката за правния интерес, съобразно визираните в цитираното ТР предпоставки, следва да се имат предвид и правните последици на съдебното решение, с което евентуално се уважава или отхвърля така предявен отрицателен установителен иск и противопоставимостта му на неучаствали в процеса други съсобственици на имота.

В редица решения на ВКС, включително и такива, постановени след посочените две ТР / решение №213 от 3.10.2014г. по гр. д. №2881/2014г ., 1 г. о., решение №162 от 9.07.2012г. по гр. д. №1260/2011г ., 2 г. о., решение №59 от 17.07.2019г. по гр. д. №2214/2018 г., 1 г. о., решение №68 от 24.07.2018г. по гр. д. №2767/2017 г. на ВКС, 2 г. о., решение №130 от 04.01.2021г. по гр. дело № 746/2020 на ВКС, се приема, че за ищеца ще е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на ответника, за които последният се е снабдил с нотариален акт и които се отричат от ищеца. За съсобственика не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост, наред с него, и каква е квотата му в съсобствеността, тъй като това касае упражняването на правомощията, произтичащи от правото му на собственост върху притежаваната идеална част от вещта и включени в съдържанието на това право. От значение е във вътрешните отношения с останалите съсобственици, свързани с използването, управлението, поддържането, подобряването и т. н. на общата вещ, уредени в чл. 30 - чл. 32 ЗС и чл. 41 ЗС, от значение е за законосъобразното упражняване правото му на разпореждане чрез продажба на трето лице с притежаваната от него идеална част /следва да е наясно спрямо кого да изпълни задължението си по чл. 33 ЗС /, от значение е за законосъобразното и валидно упражняване на правото му на ликвидиране съсобствеността чрез делба на общата вещ, уредено в чл. 34 ЗС, съотв. чл. 69 ЗН, за законосъобразното упражняване на правата на наследниците да се разпоредят с наследената вещ /предвид опасността разпоредителната сделка да се окаже недействителна по чл. 76 ЗН / и др. Затова, за съсобственика ще е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо претендирани от ответника права върху идеални части от имота или размера им дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. Правният интерес от отрицателния установителен иск за собственост се разкрива и от процесуалното поведение на ответника, когато същият продължава да претендира отричаното от ищеца право на съсобственост върху идеална част от имота.

Посоченото разрешение следва да намери приложение в настоящата хипотеза, доколкото с предявения отрицателен установителен иск за собственост ищецът цели да отрече права на собственост на ответника Д. върху целия имот. В последващото уточнение, обосновано с новонастъпили факти също се съдържа позоваване на обстоятелства, релевантни за преценката на правния му интерес. При евентуалната основателност на този иск и отричането на правата на втория ответник, спорът за собствеността на целия процесен апартамент ще се разреши само между наследниците на В. В. – ищецът Ц. В. и ответницата С. В., т.е. налице е третата хипотеза, посочена в Тълкувателно решение №8 от 2013г. по тълк. д. №8 от 2012г. на ОСГТК на ВКС, а именно ищецът ще има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Следва да се посочи също, че макар и предявен с цел пълно отричане на правата на собственост на ответника, отрицателният установителен иск би могъл да бъде уважен и само частично – с оглед доказаните по делото факти и твърдения.

Изложеното налага извод, че по отношение на въззивното определение е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК в тази част, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за изпълнение на горните указания.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.