Определение № 2249 от 20.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3583/2022 г.

виновен за умишленото умъртвяване на Б. Д. Г. – престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. чл. 115, във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, като на посоченото основание и чл. 54 НК е осъден на доживотен затвор без замяна, като е признат за невинен и е оправдан да е извършил деянието в съучастие на подсъдимия В. П. К. като извършител, както и по обвинението деянието да е извършено с користна цел и по начин и със средство, опасни за живота на мнозина;

виновен за умишленото умъртвяване на П. И. Л. - по квалификацията на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, във вр.чл. 20, ал. 3 и чл. 54 НК, като му е наложено наказание „доживотен затвор без замяна“, като е признат за невинен и оправдан да е извършил престъплението в качеството на помагач и в съучастие с подсъдимите Г. В. В. и П. С. А. в качеството им на помагачи, както и деянието да е извършено по начин и със средство, опасни за живота на мнозина;

виновен за умишленото умъртвяване на Р. А. Р. - при квалификацията на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, във вр. чл. 20, ал. 3 и чл. 54 НК, с наложено наказание „доживотен затвор без замяна“, като е признат за невинен престъплението да е извършено през времевия период от неустановена дата през лятото на 2008 г. до неустановена дата в началото на 2009 г.; да е извършил деянието като помагач и в съучастие с П. С. А. като помагач, както и деянието да е извършено със средство опасно за живота на мнозина и го е оправдал в тази част на обвинението;

виновен за това, че в периода от неустановена дата през 2007 г. до 23.07.2010 г., на територията на Р.България е извършил престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 1 и предл. 2, т. 1, във вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 2 НК и е осъден на петнадесет години лишаване от свобода, като е оправдан по първоначалното обвинение да е извършил деянието от началото на 2006 г. до неустановена дата на 2007 г.;

виновен за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 8 и т. 10, във вр. чл. 130, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 с пострадал П. И. Л., като е осъден на три години лишаване от свобода, като е оправдан по първоначалното обвинение, че деянието е извършено през периода от неустановена дата на м. април 2008 г. до неустановена дата на м. юни 2008 г. и в съучастие с П. С. А. като помагач;

невиновен за деянието, квалифицирано като престъпление по чл. 330, ал. 3, във вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 от НК (палеж на л.а.;

за престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, извършено на 22/23.02.2008 г. в с пострадал Н. Г. П., е осъден на десет години лишаване от свобода;

за извършеното на 06/07.10.2008 г. престъпление по чл. 333, във вр. чл. 330, ал. 2, т. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 НК с пострадал Н. Г. П., е осъден на десет години лишаване от свобода;

за извършен на 06/07.01.2009 г. палеж на магазин, собственост на А. И. Б., квалифициран като престъпление по чл. 330, ал. 2, т. 4, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и чл. 54 НК е осъден на десет години лишаване от свобода;

за подбудителство към деянието, извършено на 16.08.2007 г. в по отношение личността на Н. Г. П., квалифицирано като престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 8 и т. 10, във вр. чл. 129, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 3 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил на подсъдимия С. едно общо най тежко наказание от наложените му - „доживотен затвор без замяна“, като му определил първоначален „специален режим“ за изтърпяването му в затвор от закрит тип. След проведено въззивно съдебно следствие, на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК и чл.337, ал.1, т.1 и чл. 338 НПК, съставът на Варненския апелативен съд се е произнесъл с нова Присъда № 1 от 27.02.2014 г., с която е отменил присъда № 29 от 20.12.2012 на Шуменския окръжен съд, постановена по НОХД № 303/2011 г., като конкретно в частта по отношение на жалбоподателя по пункт 2 от обвинението чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, във вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 3 НК с пострадал П. И. Л., съдът му е определил наказание „доживотен затвор” при „специален” режим в затвор от закрит тип; По пункт 3 от обвинението чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 3 НК с пострадал Р. А. Р., съдът му е определил наказание „доживотен затвор” при „специален” режим в затвор от закрит тип. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, съдът е определил едно общо наказание „доживотен затвор” при „специален” режим в затвор от закрит тип. ВКС, НО, е отменил Присъда № 1 от 27.02.2014 г. по в.н.о.х.д.№ 194/2013 г. на Варненския апелативен съд, в частта, с която присъда № 29 от 20.12.2012 на ШОС, постановена по н.о.х.д.№ 303/2011 г., е изменена в наказателно-осъдителната част, както следва: по пункт 2 от обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 3 НК с пострадал П. И. Л. и по пункт 3 от обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 10, вр. чл. 115, вр. чл. 20, ал. 3 НК с пострадал Р. А. Р., както и по определеното на подсъдимия на основание чл. 23, ал. 1 НК общо най-тежко наказание „доживотен затвор“; и е върнал делото за ново разглеждане в отменените й части от друг съдебен състав на ВАпС за изпълнение на дадените по реда на чл. 355, ал. 1, т. 3 НПК указания. С Решение № 234 от 01.12.2017 г., постановено по н.д.№ 407/2017 г. по описа на ВКС, НО, е изменена Присъда № 12 от 04.05.2016 г. по в.н.о.х.д.№ 184/2015 г. на Варненския апелативен съд, като С. е оправдан да е извършил престъплението по чл. 116 НК с пострадал Р. Р. в съучастие с подс. Р. С.. В останалата й част присъдата е оставена в сила, т.е. наказателното производство е започнало през 2011 г. и е приключило окончателно на 01.12.2017 г. ВКС, НО, е посочил, че е налице усложнена правна конструкция по чл. 20, ал. 3 НК и многостепенно съучастие на подсъдимите, като конкретно подсъдимият В. е действал като подбудител по отношение на подс. П. С. и по този начин се явява инициатор на престъпленията. Същественото в случая е обстоятелството, че В. е поръчал убийствата на подс. С. именно в качеството му на човек, който ръководи група, която има капацитет и мотивация да ги осъществи срещу заплащане. Наличието на такава престъпна група предпоставя, че нейният ръководител, подс. П. С., няма лично да се ангажира с физическото ликвидиране на пострадалите, а ще възложи това на други нейни участници. Предвид на структурата на престъпната група и участието на подс. К. в това нейно разклонение, занимаващо се с осъществяване на „мокри поръчки” ( факти, установени по влязлата в сила част от първоинстанционния съдебен акт), именно на него подс. С. възложил намирането на физическите извършители и организирането на изпълнението на приетите поръчки от подс.В.. Всички тези факти сочат на изключително усложнена форма на необходимо съучастие, която е резултат от структурата и начина на действие на организираната престъпна група. Наличието на йерархия в престъпното сдружение и разпределението на функциите на участниците й иманентно предпоставя възможност извършителят да бъде мотивиран да извърши деянието от прекия си ръководител, който пък да е мотивиран от своя ръководител, в случая - ръководителя на групата. Същественото е, че всички съучастници, подбудители, помагачи и извършител, са действали при общ умисъл и са съзнавали приноса на всеки в осъществяване на общата цел - физическото ликвидиране на адвокати Л. и Р.. Въззивният съд е подчертал, че влезлите в сила присъди на наказателния съд са задължителни за гражданския съд по силата на чл. 300 ГПК. В тази връзка е приел, че процесната статия, която по същество представлява набеждаване в извършено от ищеца престъпление, а именно – опит за организиране бягство от затвора, не е в състояние да провокира дълбоки негативни изживявания, притеснения за бъдещето, уронване на авторитета и изпадане в депресивно състояние. Не е налице и пряка причинно-следствена връзка между всички установени по делото вреди по обем и процесната статия, която е публикувана по време на висящ наказателен процес, който именно е основният правопораждащ стресогенен фактор. От правна страна е прието, че издателят, чрез своите длъжностни лица, определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност за верността на изнесената информация, ако в резултат на тези публикации са претърпени вреди. Тази му отговорност произтича от качеството му на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали. Това е гаранционно-обезпечителна обективна безвиновна отговорност по чл. 49 ЗЗД. За да бъде ангажирана тя, на общо основание следва да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД от лице, на което издателят е възложил работа - следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние (действие или бездействие), вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Авторът на публикацията отговаря за свое противоправно поведение, ако изнесените в написаната от него статия факти са неверни и позорят някого или го набеждават в извършване на престъпление, или изложените мнения са обидни, ако същите са резултат от недобросъвестно журналистическо поведение. Без значение е дали авторът се намира в трудовоправни или гражданскоправни отношения с издателя или е свободно практикуващ журналист, или гражданин, за да бъде ангажирана неговата отговорност за вреди. Това обстоятелство е ирелевантно и за отговорността на издателя по чл. 49 ЗЗД. Отговорността между делинквента и възложителя на работата е солидарна. За да се уважи предявения иск, следва да се установи при условията на пълно и главно доказване, че процесното изявление, обективирано в статия, съдържа неверни клеветнически твърдения и е опозоряващо личността, както и че се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди за жалбоподателя-ищец. Ищецът е доказал пълно и главно наличието на претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес, емоционално неразположение, изразяващо се в посещение при доктора на затвора (където изтърпява наказание лишаване от свобода), непосредствено след публикуване на процесната статия. Последната е породила напрежение, като се е отразила неблагоприятно емоционално, психически и здравословно на ищеца, обективирано в повишено кръвно налагяне и проблеми със сърцето. При обсъждане вината и противоправността на деянието, следва да се обсъди още дали когато журналист е изнесъл засягащи името, честта и достойнството на друго лице факти, е проверил тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника, които източници обаче трябва да са достоверни, т.е. трябва същите обективно да могат да гарантират истинността й. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Изключение от правилото за добросъвестна проверка е случая, в който се цитира вече публикувана в друго издание информация. В случая ответникът не е ангажирал нито едно пряко или косвено доказателство в подкрепа на твърденията си, че в отпечатания материал е изнесена проверена от два независими източника и/или достоверна информация, каквато единствено би могла да представлява израз на правото на гражданите и журналистите за свобода на словото, както и на правото на обществото на информация. Изнасянето на неверни, оскърбителни за хората и по този начин съществено увреждащи обществените отношения, които защитават и гарантират неприкосновеността на човешките чест и достойноство, твърдения, не биха могли да представляват нито информация, нито израз на упражняването на правото на достъп до такава. Вярно е, че ищецът е осъждан и то за поръчково убийство, но това не дава право на медиите да му приписват други престъпления (бягство от затвора и даване подкуп на прокурор), без доказателства в тази насока. САС е приел, че от една страна ищецът не може да релевира чужди права (тези на детето, което очевидно е най-засегнато в тази ситуация), а от друга - личността му показва по-висока степен на обществена опасност. Независимо от това, за да бъдат спазени принципите на плурализъм на мненията и законовите журналистически стандарти, би следвало при подобни трудно доказуеми твърдения, най-малкото да се предоставят две различни гледни точки, сочещи очевидно противоположни и взаимно изключващи се мнения. Само тогава деянието не би било противоправно. Принципът за плурализъм в мненията, не изключва приложението на задължението за предоставяне на аудиторията на информация, която трябва да е вярна във всички изнесени от медията на аудиторията подробности, както и задължението на медията да защитава личната неприкосновеност на гражданите, които принципи са нарушени с невярното твърдение, че се подготвя бягство от затвора преди влизане в сила на осъдителната присъда. Свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до там, откъдето настъпва засягане на други конституционно защитени ценности - правата и доброто име на гражданите. Дали и доколко е нарушен баланса на посочените конституционно защитени ценности (свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от друга), следва да бъде изследвано въз основа на обстоятелствата в конкретния случай. В случая напълно липсва обективна и пълна информация, което е създало неверни представи у читателите на вестника относно изложените обстоятелства. Няма позоваване на други публикации от вестник, третиращи неверни за него обстоятелства, поради което отговорността за вредите от публичното им разгласяване следва да се възложи в тежест на ответника. На второ място, това противоправно и виновно поведение се намира в пряка причинна връзка с някои от претърпените от ищеца страдания, обусловили временно влошаване на здравето, съпътствано със стрес и повишена чувствителност, главно от емоционален характер. При тези правни констатации е прието, че е обоснован извод за наличието на предпоставките на чл. 45 и чл. 52 ЗЗД по отношение както на причинителя на вредата, така и на възложителя на работа, в лицето на ответника, а именно: вреди, виновно противоправно деяние от страна на причинителя на вредата, причинна връзка между това деяние и част от причинените вреди. При това положение ищецът има правото да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди. Досежно размера на обезщетението е съобразено, че ищецът е бил на 40 г. към датата на деликта (2016 г.); вече е осъждан и то като част от ОПГ, като му е наложено наказание лишаване от свобода - доживотен затвор без право на замяна, поради което е прието, че няма как процесната статия да предизвика дълбок емоционален отзвук, уронване честта и достойноството, накърняване авторитета му в обществото. Единствено доказано е посещението при доктор на затвора и приема на лекарства за повишено кръвно налагяне и сърце, като за влошеното психично здраве на ищеца е налице съвкупност от множество фактори, само един от които е процесната статия. Ето защо не е доказано пълно и главно пряката причинно-следствена връзка между статията и всички посочени от свидетеля П. вреди. В изложение към касационната жалба се поддържа искане за допускане на касационното обжалване, но отсъстват конкретно поставени въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които, като обща предпоставка за допустимост на касационния контрол, да са с обуславящо значение за решаващата воля на въззивния съд в частта, с която е постановено отхвърляне на иска за разликата над 4 000 лв. до 50 000 лв. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси са от значение за изхода на конкретното дело и са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Задължението на касатора да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото и обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата, включително по отношение фазата на нейното селектиране, са израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не може да бъде преодоляна чрез служебното извеждане на такъв въпрос от страна на касационния съд, доколкото това би било в противоречие с основните начала, установени в чл.чл. 6, 8 и 9 ГПК - диспозитивно начало, състезателност и равенство на страните. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. Частта от касационната жалба, обективираща несъгласие с произнасянето на въззивния съд по отговорността за разноските, представлява молба по чл. 248 ГПК, компетентен да се произнесе по която е въззивният съд. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение