Определение № 5457 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 687/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. В. чрез пълномощника му адвокат Т. Ч. против решение № 195 от 22.10.2024 г., постановено по гр. д. № 275 по описа за 2024 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 66 от 29.02.2024 г. по гр. д. № 259/2023 г. на Окръжен съд - Сливен за осъждане на А. С. В. да заплати на Р. Н. К. сумата 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинени на 01.04.2023г. множество прободно-порезни рани в коремната област, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Р. Н. К. не е изразил становище по касационната жалба. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че със споразумение по НОХД № 335/2023г. на РС-Нова Загора, А. С. В. е признат за виновен в това, че на 01.04.2023г. в гр. Нова Загора причинил на Р. Н. К. тежка телесна повреда, изразяваща се в прободно-порезно нараняване в коремната област, от което са получени множество увреждания, довели до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота - престъпление по чл.128, ал.2, вр. ал.1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, при условията на чл.66 НК. Посочил е, че одобреното от наказателния съд споразумение има последиците на влязла в сила присъда (чл.383, ал.1 НК) и съгласно чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Следователно доказано че ответникът е причинил на ищеца тежка телесна повреда чрез прободно-порезно нараняване в коремната област, довело до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Тъй като описаната в присъдата претърпяна от ищеца телесна повреда е елемент от състава на престъпното деяние, за което ответникът е признат за виновен и осъден и която присъда е задължителна за гражданския съд, то за неоснователно е прието възражението за липса на доказана по делото пряка причинно-следствена връзка между извършеното от ответника престъпление и процесните увреждания на ищеца. За неоснователно е прието и основното оплакване във въззивната жалба на ответника за прекомерност на определения размер на обезщетението. Въззивният съд е обсъдил експертното заключение и гласните доказателства и е приел, че към момента на увредата ищецът е бил на 25 години, претърпял е тежка телесна повреда, изразяваща се в прободно-порезни наранявания в коремната област, довели до постоянно общо разстройство на здравето и до опасност за живота. Претърпял е спешна животоспасяваща операция и последвало 10 дневно болнично лечение, продължило в домашни условия за около три месеца, при болки в тялото, отпадналост, драстично отслабване и лош сън. Травмата е с дълготрайни последици, изразяващи се в спазване на хранителен режим, забрана за извършване на физическо натоварване и напрежение в предна коремна стена. При такива наранявания винаги възникват сраствания и съществува риск от усложнения. Налице е масивен постоперативен белег, представляващ козметичен дефект, който винаги ще е ясно видим. Процесното увреждане е довело до душевен дискомфорт. Пострадалият бил депресиран, изнервен, не излизал, затворил се в себе си. Изпитвал страх за живота си, сменил средата, преместил се да живее в друг град, срамувал се от белега, чувствал се непълноценен. При така установените по вид, степен, интензитет и продължителност болки и страдания съдът е определил обезщетение в размер на 70 000 лв., който се явява съобразен с изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната към момента на деликта, което изключва неоснователно обогатяване. Посочил е, че е неоснователно оплакването във въззивната жалба, че така определеният размер е по-голям от поисканите в исковата молба 50 000 лв. като се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 1.08.2022 г. по т. д. № 1/2021 г.-, ОСГТК на ВКС. Поради основателност на възражението за съпричиняване, тъй като ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, нанасяйки удари на ответника и приятелката му, без да е установено да е бил предизвикат от тяхна страна, но отчитайки, че увреждащото нараняване с нож от страна на ответника е било по-тежко и съпроводено с многократни удари, застрашаващо живота на пострадалия, а следователно съпричиняването е в значително по-ниска степен, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да се намали с 20 000 лв. или искът е основателен в предявения размер от 50 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. С. В. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, евентуално чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тезата за недопустимост на въззивното решение е обоснована в касационната жалба с довода, че съдът се е произнесъл свръхпетитум, тъй като няма право да уважава иска за 70 000 лв. и да го намалява до предявения размер от 50 000 лв., поради съпричиняване. С Тълкувателно решение № 1 от 1.08.2022 г. по т. д. № 1/2021 г.-, ОСГТК на ВКС е разяснено, че при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Изводите на съда изцяло съответстват на посочените разяснения, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Касаторът поставя следните въпроси: 1) какви са критериите, които съдът следва да приложи за определяне размера/процента на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; 2) при установено съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните критерии, въз основа на които е възприел конкретен процент съпричиняване, с които е намалено обезщетението за вреди от деликта; 3) следва ли съдът да вземе предвид всички конкретни за случая обстоятелства, които имат отношение за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в това число и в каква степен ищецът се е възстановил след извърщените операции и проведеното лечение, като по този начин приложи критериите „продължителност на болките и страданията“ и „последици от получените увреждания“; 4) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при доказано съпричиняване от страна на ищеца. Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са обосновани с доводите, че съдът не е отчел съпричиняването при определяне размера на обезщетението, като по делото е доказано, че ако ищецът не бе нанесъл удари на ответника и приятелката му, не би се стигнало изобщо до увреждането, както и че при определяне размера на обезщетението съдът е игнорирал констатациите на вещото лице от прегледа на ищеца, че пострадалият е в много добро състояние, с остатъчни малки и леки оплаквания, но не изпитва постоянно болки. С оглед посочената обосновка липсва основание за преценка дали въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по поставените въпроси (вкл. и тази, посочена от касатора). Видно от мотивите на апелативния съд в съответствие с разясненията по т. 7 от ППВС № 17/1963 г. съдът е преценил наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат и доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това е определил и обективния му принос. Доводът, че увреждането не би настъпило, ако не бяха нанесените от ищеца на ответника и приятелката му удари по същество цели съдът да не се съобрази със задължителната сила на присъдата на наказателния съд в нарушение на чл. 300 ГПК. В мотивите на въззивното решение са посочени и конкретните установени по делото обстоятелства, относими към телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативните изживявания поради причинения от увреждането социален дискомфорт, както и предвидимите в бъдеще болки и страдания и риск от допълнително физическо увреждане (сраствания), при отчитане възрастта на пострадалия и икономическата обстановка в страната. Обстоятелството, че ищецът до голяма степен се е възстановил след травмите и оперативната интервенция, не дава основание за преценка дали съдът правилно е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, още повече, че и касаторът не твърди, че е настъпило пълно възстановяване, без трайни последици в начина на живот на ищеца и без бъдещи рискове за физическото му състояние. В обобщение не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито отговорът на поставените въпроси, които са свързани с конкретните твърдяни от касатора факти по делото, би бил от значение за точното прилагане на закона или развитие на правата, а съответно не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение