Определение № 865 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3560/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Е. Б. Д. - лично и чрез адв. Т. (назначен служебен адвокат на страната) против решение № 564 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 1649/2021 г. на Апелативен съд - София, 12 - ти граждански състав.

Ответникът по жалба Р. Ц. Ц. (посочена с бащино име Ц.) чрез адв. К. е подала отговор извън срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав на трето гражданско отделение на ВКС намира следното.

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 4576/21.06.2019 г. по гр. д. № 3296/2017 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Е. Б. Д. срещу Р. Ц. Ц. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 25.03.2016 г. за покупко - продажба на следния недвижим имот: жилище апартамент, представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор ... по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № ... на Изп. Директор на АГКК-София, с адрес на имота: [населено място], район П.,[жк], намиращ се в сграда № .., разположена в поземлен имот с идентификатор ..., предназначение на самостоятелния обект: жилище апартамент № .., вх. „.", ет. .., брой нива на обекта: 1, с площ от ...кв. м., състоящо се от: две стаи, хол и сервизни помещения, с прилежащи части: избено помещение № .., с площ от ... кв. м. и 0. 926% ид. ч. от общите части на сградата и е осъдена ищцата да заплати на ответницата разноските за въззивното производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по силата на предварителен договор за покупко - продажба от 25.03.2016 г. ответницата Ц. чрез пълномощника си Е. Д. се задължила да продаде на ищцата Е. Д. следния свой недвижим имот: апартамент № .., вх. „..", ет. .., с площ от ... кв. м., ведно с избено помещение № .., с площ от .. кв. м. и 0. 926% ид. ч. от общите части на сградата, с адрес на имота: [населено място], район П.,[жк], намиращ се в сграда №

.., разположена в поземлен имот с идентификатор ..., срещу заплащането на продажна цена от 33 000 лв., платима по следния начин: 6 000 лв. - капаро, получена в брой от пълномощника на продавача, като договора служи за разписка за нейното плащане и 27 000 лв. - погасяване на дълг към ЧСИ М. Ц., като сумата ще бъде платена изцяло по банков път до 06.05.2016 г. Обещаното прехвърляне на собствеността на имота чрез сключване на окончателен договор с нотариален акт е уговорено да бъде извършено до 06.05.2016 г. Посочено е, че по делото няма спор по факта за наличието на представителна власт на овластената Е. Д. и нейния обем - да представлява собственика на имота (упълномощителката Ц.) пред трети лица, с правото да извършва всякакви действия по обикновено управление и разпоредителни сделки със собствения й имот, който е придобила по продажба и наследяване. Подписът на упълномощителя е бил удостоверен нотариално на 23.03.2016 г. Не се спори и относно това, че представителната власт на пълномощника е била оттеглена от упълномощителя на 28.09.2017 г. Възражението на ответницата, че документът, материализиращ процесния предварителния договор е антидатиран и е съставен след оттегляне на представителната власт на пълномощника, поради което договорът е в състояние на висяща недействителност, е намерено за неоснователно. В тази връзка инстанцията по същество е приела, че правилото на чл. 181 ГПК не намира приложение и за установяване достоверната дата на оспорения частен документ са допустими всички доказателствени средства, в т. ч. и свидетелски показания. След преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства е направен извод, че към датата на сключването на предварителния договор пълномощникът е разполагал с надлежна представителна власт за ответницата - обещателя Ц., да сключва договори с облигаторно действие, които касаят имотът й и затова процесното съглашение е валидно и обвързва страните по задължителен начин. Установено е също, че по делото няма и данни действията по прекратяване на представителната власт на пълномощника да са стигнали до знанието на купувача, поради което не би могъл да се постави въпроса за евентуалната негова недобросъвестност. Второто от направените възражения на ответницата обаче е прието за основателно. То е за недействителност на договора, основано на твърдения, че пълномощникът на продавача се е споразумял с купувача във вреда на представлявания (чл. 40 ЗЗД), което следва както от близката родствена връзка между двете лица - майка и дъщеря, така и поради значителното разминаване между уговорената и реалната пазарна цена на имота, който е следвало да бъде продаден. Развити са доводи, че в случая са установени предпоставките на фактически състав на посочената разпоредба. Изтъкнато е, че уговорената продажна цена на имота от 33 000 лв. е почти равна на данъчната му оценка, но е два пъти и половина по - ниска от реалната пазарна цена, която за 2016 г. според заключението на допуснатата по делото СТЕ възлиза на 83 000 лв. Така е направено съждение, че договорът е сключен при неизгодна за продавача продажна цена. При анализ на установените факти и събраните за тях доказателства, вкл. и косвени такива, е обоснован извод за недобросъвестност на пълномощника и насрещната страна по договора относно факта на увреждане на упълномощителя, която е съществувала към момента на договарянето. Съобразени са от решаващия състав фактите, че представителят и насрещната страна по договора са майка и дъщеря, а съглашението е сключено два дни след упълномощителната сделка. В случая за ирелевантен е приет факта, че договорът няма прехвърлително действие, тъй като купувача разполага с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, при уважаването на който възниква валидно продажбено правоотношение между договарящите. Като индициращ недобросъвестността факт е отчетен и начина, по който е уговорено плащането на продажната цена - близо 82% от продажната цена е следвало да се заплати чрез погасяване на задължение по изпълнително дело при ЧСИ М. Ц., но без да се посочи задълженото лице и основанието за погасяване на чуждото задължение. При съвкупната оценка на горните обстоятелства въззивния съд е достигнал до извод, че при сключване на предварителния договор е налице сговаряне за увреждане с последица неговата недействителност по отношение на продавача. Затова е отречено и потестативното право на купувача да иска обявяването му за окончателен по съдебен ред.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, за които твърди да обуславят изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС -основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тяхното съдържание е следното:

1. „Следва ли при преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания въззивният съд да отчита всички обстоятелства, свързани с неговия интерес и мотивите на представителя да го сключи като обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?";

2. „Какви са критериите за определяне на еквивалентността на престациите? Продажна цена близка до данъчната оценка, която е два пъти и половина по - ниска от пазарната цена към датата на сделката съставлява ли нееквивалентност на престациите?".

3. „Следва ли при преценка наличието на субективния елемент от състава на чл. 40 ЗЗД въззивният съд да отчита всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да сключи договора, вкл. имал ли е представляваният необходимост от предмета на този договор изобщо и към конкретния период в частност, дали престацията на изпълнителя е безполезна, какви са бил мотивите на представителя да постигне съгласие за стореното?"

По първия въпрос се поддържа отклонение на въззивния съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана в решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на IV г. о. и решение № 60208/04.01.2021(2) г. по гр. д. № 126/2021 г. на III г. о. По втория се сочи противоречие с решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г. на I г. о., решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. и решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., и двете по описа на III г. о. По третия въпрос пък се твърди отклонение със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, опредметена в решение № 63/28.03.2017 г. по гр. д. № 822/2015 г. и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 60208/04.01.2021(2) г. по гр. д. № 126/2021 г. на III г. о. и решение № 1328/ 24.11.2000 г. по гр. д. № 108/2000 г. по описа на V г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото и третото питане се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, които установяват релевантните обстоятелства от основанието по чл. 40 ЗЗД и в частност на неговия субективен елемент - споразумяването във вреда на представлявания. Въпросите осъществяват обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 40 ЗЗД е формирана трайна съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, обективирана в указанията по т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК, както и в постановени решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20.07.2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о. Тази практика последователно утвърждава разбирането, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи; увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми в т. ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено, или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Споразумяването е във вреда на представлявания, не само при наличие на общ сговор и общо намерение у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - те, и двамата осъзнават, че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице, като е допустимо и възможно доказването да бъде проведено и с косвени доказателства. -обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Всичко това е съобразено от втората съдебна инстанция при постановяване на обжалваното решение. В него е извършена преценка на всички обстоятелства от значение за спора, а дали направените въз основа на тази преценка изводи са правилни е въпрос, който стои извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Ето защо, по посочените два въпроса касационен контрол не може да се допусне на соченото основание.

Второто формулирано питане също не може да обоснове предпоставки за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

То се повдига във връзка с обективния елемент от основанието по чл. 40 ЗЗД -договорът, сключен от представителя и насрещната страна по него да уврежда представлявания. Установената съдебна практика на ВКС (напр. решение № 117 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 5654/2015 г., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г., и двете по описа на IV г. о., и др.) по този въпрос приема, че преценката за наличието на увреждането (или за обективния елемент) се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключване на договора. Обективният елемент на недействителността по чл. 40 ЗЗД - т. е. увреждането, може да има различни проявни форми, като неадекватността (нееквивалентността) на престациите по договора не е единствен признак за увреждането на интереса, а увреждане има и при договор, сключен при неизгодни условия, съобразно конкретната икономическа обстановка или когато имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено или когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт. Дали съществуващата разлика между продажната и действителната (пазарна) цена на един имот сочи, сама по себе си, на увреждане или е необходимо за установяване на този елемент от състава по чл. 40 ЗЗД като критерий да се ползва данъчната оценка на имота, при което, с извършване на съпоставка между нея и продажната цена да се установи, че последната превишава неколкократно данъчната оценка, е въпрос на конкретна преценка на установените обстоятелства във всеки един случай според неговите особености. Питане от значение за тази преценка обаче не удовлетворява общо основание по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и не позволява да се допусне касационен контрол - непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото е достатъчно основание за недопускане на обжалването без да се сочат допълнителните основания за това (така мотивите в съобразителната част към разясненията с горецитираната т. 1).

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което искането за селектиране на касационната жалба е неоснователно.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.