Определение № 3401 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3541/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от третото лице – помагач “Балканкар - ЗПДЕА Г. Костов” АД, ЕИК 121122439, приобретател на спорното право в хода на процеса срещу решение № 2690 от 08.05.2024 г. по гр.д.№ 11859/2022г. на СГС в частта, с която е потвърдено решение № 20048636/18.07.2022 г. по гр.д. № 4594/2016 г. по описа на Софийски районен съд. С обжалваната част от решението е уважен предявеният от В. С. К. и Г. С. М. срещу подпомаганата страна – ответник пред СРС „Елпром ЕМС“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за признаване на установено спрямо ищците, че ответникът не е собственик на 1/2 идеална част от недвижим имот с идентификатор № ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18- 53/23.11.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 501 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване за друг вид застрояване, с номер по предходен план: ***, квартал ***, с адрес: [населено място], [улица]при съседи ***и ***. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон предвид неправилно приетото от съда, че ищците се легитимират като собственици на 1/2 от имота на основание придобивна давност, текла в периода 1995 – 2005 г., тъй като липсва позоваване на изтекла давност преди давността им да е била прекъсвана с предприемането на активни действия от дружеството- ответник и неговия праводател, включително и по изпълнение върху имота. Прави довод, че дори да се приеме, че ищците са упражнявали владение върху процесния имот, в релевантния период той е представлявал реална част от урегулиран парцел и по отношение на него е имало забрана за придобиване по давност в нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм/. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Противоречие със съдебната практика се твърди по седем въпроса: 1.Може ли придобивната давност за един имот да настъпи автоматично с изтичане на установения в закона срок? 2.Има ли придобивната давност действие eх lege? 3.Позволявала ли е нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм./ придобиване по давност на реални части от урегулирани поземлени имоти? 4.Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, ал.2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата? 5.Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за липсата на право на иск, като абсолютна процесуална предпоставка? 6.Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора? 7 Длъжен ли е въззивния съд да изследва възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, респективно към предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения? Основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е наведено по три въпроса, като първите два са формулираните въпроси 4 и 5 по основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос е: възстановяването на владението върху имот по административен ред по чл. 126, б. „ж“ ГПК /отм/ води ли до прекъсване и обезпокояване на упражняваното владение върху имота, съответно прекъсването на придобивната давност, въпреки, че административният акт за възстановяването по административен ред /заповед на съда/ е била отменена? Ответниците по касация В. С. К. и Г. С. М. оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като по формулираните седем въпроса, решението не противоречи на съдебната практика, а второто наведено основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК не е обосновано. Ответникът „Елпром ЕМС“ АД не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. С необжалваната и влязла в сила част на въззивното решение е обезсилено решението на РС в частта, с която е уважен отрицателният установителен иск за другата 1/2 ид.ч. Съдът е приел, че ищците нямат правен интерес да предявяват отрицателен установителен иск за собственост за другата 1/2 ид.ч., защото сочат като неин собственик друго лице – А. К.. За да потвърди решението на РС по предявеният отрицателен установителен иск за собственост в обжалваната част, въззивната инстанция е приела, че по фактическата обстановка не се спори и е възприел следната такава: Ответникът “Елпром ЕМС” АД се позовава на покупко-продажба на 18.05.2007г., от “Балканкар - ЗПДЕА Г. Костов” АД на реални части от поземлен имот, целия с площ от 87427 кв.м., съставляващи парцел *** с площ 6500 кв.м. и парцел *** с площ 21800 кв.м. в кв. *** по плана на [населено място], м. „***“. Праводателя се е легитимирал с Констативен нот. акт от 2001 г. Целият имот с обща площ от 87427 кв.м.е актуван с АДС №12473 от 14.08.1996 г. За придобиване правото на собственост от държавата, ответникът и третото лице се позовава на Заповед № 14070/01.10.1947 г. и Заповед № 14071/01.10.1947 г., с които са утвърдени съответно уличната и дворищната регулации на Общия улично регулационен план на „Втора индустриална зона-Военна рампа“- София. Върху кадастралната основа на този регулационен план, процесният имот е заснет и нанесен като имот с пл. № ***, отбелязан със зелен контур в скица – Приложение № 1 към СТЕ, съгласно което части от него попадат в новообразуваните парцели *** и *** в кв. ***на същия план. В кадастралния план на местността, изработен преди 1950 г., процесният имот е заснет с пл. №***в к. л. №***, като в разписната книга по плана за м. „***“ от 1957 г. имотът е записан на името на К. М. И. - дядо на ищците на основание НА/1928г. и НА/1932г.. В следващият кадастрален план на местността от 1969 г., процесният имот /бивш имот с пл.№ ***/ е бил заснет и отразен в к. л. №***като имот с пл. № ***, а в разписната книга на плана за м. „***“ е вписана за имот пл.№ ***/бивш им от с пл.№ ***/ - В. С. Г., която съгласно приетото удостоверение за наследници е преживяла съпруга на К. И. /баба на ищците/ Със Заповед № 312/22.01.1959 г. е одобрен РП на м. Втора индустриална зона - Военна рампа-изток - 1ч., съгласно който процесният имот с пл. № ***попада в кв. *** в УПИ *** за ДИП „Лакрима“, онагледено в Приложение № 2 към СТЕ, като имот пл.№***е отразен със зелен контур. Със Заповед № 394/26.09.1981 г. е одобрено: Разширението на парцел ***, отреден за ДИП „Метална индустрия“ с парцел ***- М.- общ. ремонт и част от парцел *** - ДИП „Лакрима“ от кв. *** по плана на м. „***.“ и отреждането му за ММЕ - Завод „Г.Костов.“, онагледено в Приложение № 3 към СТЕ, като имот пл. №***е отразен със зелен контур. Вещото лице дава заключение, че процесният имот пл. № ***попада в УПИ *** ДСО „Балканкар“ – Завод Т.К.“, кв.***. С последваща Заповед № РД-09-50-213/22.04.1998 г. на Гл. архитект на София е одобрен РП на м. „Н. В.“ о.к. ***до о.к.***, ул. “Н. Б., [улица], река Суходолска и ж.п. ареал, без кв.***, кв.***, .напиели ***, ***, ***, ***, ***и ***, кв. ***, парцел ***., както и КП за м. НПЗ. „Военна рампа-изток“ I и II част в граници: Товарна тангента, река Суходолска, о.к. ***до о.к.***, ул. “Н. Б., [улица], река Суходолска и ж. п. ареал“, онагледено в Приложение № 4 към СТЕ, като имот пл. №***е отразен със зелен контур. Вещото лице дава заключение, че процесният имот пл. №***попада в рамките на УПИ ***-„За Електротехническа промишленост“ в кв. ***. В АДС № 12473/14.08.1996 г., с който е актуван терен от 87427 кв.м., парцел *** от кв.***, [населено място], като бивш собственик на имота е посочен завод „Г. Костов“ и че на .„Балканкар – ЗПДЕА Георги Костов“ е предоставен за оперативно управление на. В одобрена на 23.11.2011 г. КК е заснет ПИ с идентификатор ***с площ по графични данни от 501 кв.м., с номер по предходен план: ***, квартал ***. Като собственици са записани: “Елпром ЕМС”, К. М. И.., А. С. К. /сестра на ишците/ и С. М. /баща/ - със запазено право на ползване. Според вещото лице, като граници и като местоположение имотът не се е променил, тоест върху всички изброени кадастрални и подробни устройствени планове, от първия кадастрален план от преди 1943 г. до настоящия момент, този имот е бил на едно и също местоположение при едни и същи граници. С разпореждане № 125 от 25.11.1993г. на МС Държавната фирма „Балканкар“ е преобразувана в „Балканкар Холдинг“ ЕАД с държавно имущество, в което „Балканкар ЗПЕАД Георги Костов” – София има участие и недвижимите имоти /ДМА земята и сградите/ са били включени в баланса на новообразуваното дружество „Балканкар ЗПЕАД Георги Костов” – София, вписано с решение от 14.01.1994 г. на СГС по ф.д. № 310/1989 г. По ф.д. № 29780/1993 г. на СГС е регистрирано дружество с ограничена отговорност „Балканкар ЗПЕАД Г. Костов” – София ООД, което в изпълнение на РМС от 25.11.1993 г. поема на активите и пасивите на поделение на ДФ „Балканкар“ с наименование ЗПДЕА „Г.Коство“ и на ДФ „Балканкар“ –Централно управление, съгласно разделителен протокол към датата на обнародване на (регистрацията) в държавен вестник. Регистрацията е обнародвана в бр.55 на ДВ от 16.06.1995 г. През 1996г. „Балкнакар ЗПЕАД Г.Костов”ООД е преобразувано в АД със същото наименование. На 12.09.2001г. с к.нот акт № 56, том ІІ /2001 г., „Балкнакар ЗПЕАД Г.Костов”АД е признато за собственик на УПИ*** с обща площ от 87 427 кв.м, находящ се в [населено място], м.В***. Ищците са ангажирали следните доказателства за обосноваване на правния си интерес: С нот. акт от 1928г. и от 1932г. К. М. И. купува и по регулация придобива процесния имот с обща площ от 480 кв.м., находящ се в землището на тогавашното [населено място], С.., м. „***“, кв. ***, парцел ***. Заснетият в КК имот с идентификатор ***е идентичен с купения имот и с бивш имот пл.№***и с бивш имот ***. К. М. И. е починал през 1952 г. и е оставил за наследници съпругата си В. С. Г. и шестте си деца, сред които и С. К. М. – баща на ищците. След смъртта на В. Г. през 1977 г., наследници на процесния имот са шестте им деца при квоти от по 1/6 ид.ч. През 2007 г. наследодателят на ищците С. К. М. е придобил по дарение от сестрите си Л. Г. и М. М. техните общо 2/6 ид. част от процесния имот ***от кв. *** по плана на [населено място], в м. „В.“ с площ от 480 кв.м. и е станал собственик на 3/6 ид.ч., т.е. на 1/2 ид.ч. С нот. акт от 02.09.2014г., С. М. прехвърля на дъщеря си А. К. срещу задължение за издръжка и гледане собствената си 1/2 ид. част от поземлен имот, с идентификатор № ***, като си е запазил пожизнено право на ползване. Двамата ищци и сестра им А. К. са наследници на С. М., починал на 03.11.2014г. От показанията на разпитаните по делото свидетели С. И., Д. И., К. К. и В. В., се установява, че процесният недвижим имот е обитаван от бащата на ищците непрекъснато до смъртта му, както и от тях самите. От показанията на св. И. се установява, че имотът е ограден и има хубава порта. Свидетелят сочи, че бащата на ищците имал наследствен жилищен имот на ул. Ц. А.. Сочи, че парцелът бил техен от 1923 г. и откакто свидетелят живеел там от 1974г. ги познава и те живеели на същото място, без да се местят. Сега там живеели синовете на С. М.. Пред 2006г. директорът на „Балканкар“ пуснал бележки в пощенските кутии на хора от различни улици, включително на [улица], че хората там живеели незаконно. Споделя, че тогава се опитали да присвоят имота. Уточнява, че е живял на [улица]до 2006г. Св. И. сочи, че от сигурно 40 години ищците живеят в този имот и не е виждал представители на ответника в същия имот. Св. В. споделя, че през лятото на 2007г. процесният имот бил посетен от съдебен изпълнител, за да влязат в имота и да охраняват по заповед на управителя на дружеството, но изпълнителния директор казал, че ще отложат за по-късно охраняването. В края на същата година започнали да охраняван имота. Ищците посещавали имота през деня, тъй като им била дадена възможност да си изнесат вещите. С. М. нощувал в къщата през периода, в който свидетелят охранявал фирмата, в която работел. Докато охранявал имота сочи, че от дружеството идвали, но не са го ползвали за извършване на негови дейности. От показанията на св. К. се установява, че в служебно качество си спомня да е присъствал през една от двете години 2006 г. или 2007 г. на два въвода във владение в района на В., но не си спомня административните адреси и страните. Имало комисия от СО, р-н „Сердика“ и съдебен изпълнител. При предявяване на Протокол за полицейско предупреждение, изготвен на 06.03.2006 г. свидетелят уточнява, че е подписал същия в качеството на свидетел. Сочи, че няма спомен през следващата 2007 г. да е извършван нов въвод в същия имот, както и дали на 06.03.2006 г. на адреса, посочен в протокола действително е извършен въвод. Споделя, че според него ищецът е бил в този имот, заедно с други лица на посочената в протокола дата. Със заповед от 03.10.2005г., издадена по гр.д.№ 625/2005г. на СРС е разпоредено възстановяването по административен ред на владението в полза на „Балканкар – ЗПДЕА Г.Костов“ АД върху имоти, в т.ч. и процесния, но тази заповед е отменена по жалба на бащата на ищците с Определение № 413/28.03.2006 г. на СГС по гр.д. № 951 / 2006 г., в сила от 28.03.2006 г. На 30.06.2006г. „Балканкар – ЗПДЕА Г.Костов“ АД е предявило срещу С. М. искове, вкл. и иск по чл.108 ЗС за имот с № 302 с твърдения, че ответника е в имота, но с влязло в сила на 19.10.2007г. определение по гр.д. № 14227/2006г. на СРС е прекратено производството поради отказ от иска от „Балканкар – ЗПДЕА Г.Костов“ АД. По молба на „Балканкар – ЗПДЕА Г.Костов“ АД на основание чл.237, б. „ж“ ГПК/отм./, на 26.06.2007г. е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 12847/2007г. на СРС за предаване владението на недвижими имоти, между които и процесния. На 27.07.2007г. по изп.д.№ 20077850400133 на ЧСИ рег.№ 785 е осъществено принудително отнемане на вещи, в които е заварен ищеца В. С. К., за което е съставен протокол по надлежния ред. Действията на ЧСИ са обжалвани от наследодателя на ищеца С. М.. Преди изтичане на шест месеца - на 06.12.2007г. отново е извършено принудително отнемане на вещи – процесните недвижими имоти, в които е заварен наследодателя на ищеца С. М., който отказал да предаде същите. Даден е достъп до имота за срок от 5 дни на М. за изнасяне на вещите си. Действията на ЧСИ отново са обжалвани от С. М.. От правна страна съдът е приел, че са спорни два въпроса – дали третото лице “Балканкар ЗПДЕА Г. Костов” АД е придобило право на собственост, което да е могло да прехвърли на ответника и дали ищците са придобили имота на основание чл. 79 ЗС чрез упражнявано от техния наследодател давностно владение в срок повече от 10 години. По първия въпрос, съдът е приел, че имот пл.№ ***, предвиден по улично регулационния план на „Втора индустриална зона-Военна рампа“ – София, одобрен със Заповеди № 14070 от 01.10.1947 г. и Заповед № 14071/01.10.1947 г. за обществено мероприятие – индустриална зона не е станал държавна собственост. Действащият към 1947 г. чл. 47 от Закон за благоустройство на населените места е предвиждал непосредствено отчуждително действие за предвижданията за обществено мероприятие, както и първоначалната редакция на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ. Тези правни норми обаче се прилагат за имотите, които са заети до изменението на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ в редакцията й от 06.07.1956 г. Това е предвидено в чл. 74а ЗПИНМ /отм./. За незаетите до този момент имоти за обществени мероприятия се прилага новата правна уредба, т.е. изисква се отчуждаване и обезщетяване на собствениците, за да бъде зает имота, предвиден за обществено мероприятие. От събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания, както и от приетата съдебно-техническа експертиза, се установява, че процесният имот не е завзет до влизане в сила на редакцията на чл. 39, ал.1 ЗПИНМ от 06.07.1956 г., в сила от 09.07.1956 г. Макар формално попадащ в границите на индустриалната зона, имота никога не е бил застрояван, не е променял границите си, не е реализирана дори предвидената по заповед от 1959 г. улица, минаваща през него. Същевременно имота никога не е преставал да се ползва от семейството на ищците. Затова съдът е приел, че процесния имот не е станал държавна собственост на основание одобрения улично регулационен план през 1947 г. и предвиждането по него отреждане за индустриални нужди. По делото не е доказано обезщетяване на собствениците и заемане на имота нито до 1956 г. нито отчуждаване и обезщетяване след това, поради което не е настъпил вещноотчуждителния ефект и придобиване на собствеността от държавата. Поради това, че държавата не е станала собственик, последващите правоприемства /универсални и частни/ не са придобили вещни права върху имота. Придобиването на недвижим имот от търговско дружество на основание чл. 17 а ЗППДОП е деривативен способ, т.е. търговското дружество придобила правото на собственост върху имуществото, което му е предоставено за стопанисване и управление и не е изключено от капитала му само ако държавата е била негов собственик. Затова е прието, че ответникът не се легитимира като собственик. Съдът е изследвал дали ищците се легитимират като собственици по наследство и давност на процесната 1/2 ид.ч. от процесния имот предвид установяване на правният им интерес и защото те твърдят права, идентични с тези на ответника и въпроса за притежание правото на собственост в този случай е въпрос по същество. Поради това, че имота не е отчужден и не е станал държавна собственост, е прието, че по отношение на него не действа забраната на чл. 86 ЗС и не действа мораториума, наложен с пар.1 ЗДЗС. След анализ на събраните свидетелски показания, съдът е приел за установено, че въпреки извършеното с горните заповеди от 1947 г. предвиждане на процесния имот пл. № 302 за обществено мероприятие, ищците и техният праводател са упражнявали фактическа власт върху него, като владението е започнало още от 70-80 години на миналия век. Първоначално С. М. до смъртта си, а след това и понастоящем ищците владеят имота, ведно с построената в него едноетажна сграда. Владението е осъществявано лично от ищците и чрез техния баща и праводател С. М., било е непрекъснато, необезпокоявано, явно, спокойно и несъмнено. Съдът е приел, че, владението е останало несмутено и при предприетите от праводателя на ответника действия на основание Заповед, постановена по гр.д. № 625/2005 г. на СРС, с която е било разпоредено възстановяването по административен ред на владението по отношение на множество имоти, между които и процесния, защото тази заповед е отменена с влязло в сила определение на СГС. Прието е, че намерението за своене на ищеца е било явно, защото е било противопоставено както на ответника, така и на неговия праводател, а от показанията на разпитаните свидетели и писмените доказателства се установява, че намерението, с което е владяна вещта е упражнявано така, че всеки заинтересуван да може да научи за него (имотът е благоустроен, ограден и с поставена хубава порта, осъществявана е стопанска дейност – продажба на коли втора употреба, не е допускано извършването на въводи в имотите. Затова е прието, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота с намерение да го своят за себе си, а владението е било явно и несъмнено - начина, по който е осъществявано, не създава предположение, а разкрива ясно желанието на владелеца, като същото е възприето и от ответника и неговия праводател. Изрично е записано в мотивите, че съдът приема, че за посочения период владението не е било прекъснато за срок повече от 6 (шест) месеца, че владението на ищците не е било и моментно, а трайно и постоянно, поради което те са придобили имота по давност. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Поради това не са налице основанията по чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 ГПК. Във връзка с допустимостта на предявения иск и на постановеното решение, касаторът задава въпрос № 5: „длъжен ли е възивният съд служебно да следи за липсата на право на иск, като абсолютна процесуална предпоставка“, като навежда по него основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въззивният съд е разгледал въпроса за наличието на правен интерес. Именно защото е намерил, че ищците нямат правен интерес да отричат правото на собственост на ответника за 1/2 ид.ч., която сочат, че принадлежи на третото лице, е обезсилил решението на РС за тази идеална част. В тази част решението не е обжалвано от ищците е влязло в сила. Липса на правен интерес у ищците се твърди и като се оспорва владението на наследодателя на ищците и на тях върху процесния имот. То обаче е доказано по делото и съдът е обсъдил доказателствата във връзка с установяването му. Затова възивното решение е допустимо, като постановено по допустим иск и при спазване на съдебната практика, задължаваща го и служебно да следи за наличието на правен интерес от предявяване на установилетел иск за собственост. Поради това по този въпрос не се допуска касационно обжалване и на двете предявени основания. По първите два въпроса, с диспозитива на ТР № 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че „позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок“. Въпросите са поставени явно с оглед образуваното тълк.д. № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: „Настъпва ли вещноправният ефект на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодателя му придобивна давност, след като е загубил владението върху имота за период по-дълъг от 6 месеца?“. Видно от данните по делото и мотивите на възивния съд, той не е приел, че владението на наследодателя на ищците и на тях самите е прекъсвано. Напротив. Приел е, че винаги те са били в имота, владението им е непрекъснато и демонстрирано по начин, че да разбере всеки. Позовали са се на придобиване по давност на процесната 1/2 ид.ч. с исковата молба и до този момент владнието им не е прекъснато. Затова съдът приема, че първите два въпроса не кореспондират на данните по делото и на мотивите към въззивното решение, поради което по тях не се допуска касационно обжалване. По въпроса „позволявала ли нормата на чл. 59 ЗТСУ /отм./ придобиване по давност на реални части от уригулирани поземлени имоти“, следва да се има предвид, че процесния имот е включен в имот за обществено мероприятие, но не е бил отчужден. В тази хипотеза, до отчуждаването, реалните имотни граници на имота, отредени за обществено мероприятие се запазват. В тези граници наследодателя на ищците и те самите са владели имота. Забраната по чл. 59 ЗТСУ се отнася за дворищно регулационен парцел /виж чл. 27 и сл. от ЗТСУ/. Парцелът, в който е включен процесния имот е отреден за обществено мероприятие /виж чл. 22 ЗТСУ/, т.е. не е дворищно регулационен. Затова този въпрос не определя изхода от спора, неотносим е и по него не се допуска касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция са разгледани и разяснени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 и т.2. Въззивният съд се е съобразил с приетото в този тълкувателен акт. Преценил е валидността и допустимостта на решението на РС и е разгледал оплакванията във въззивната жалба, като е анализирал всички събрани доказателства, видно от изложеното по-горе относно приетото от фактическа страна. Фактическата обстановка не е оспорена с въззивната жалба. При условията на ограничен въззив, съгласно чл. 269, ал.2 ГПК, въззивният съд е разгледал двата спорни правни въпроса пред него и доводите във връзка с тях. Касаторът не сочи кои заявени от него доводи, оплаквания и възражения не са разгледани. Затова съдът не констатира противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика по въпроси № 4 и № 6 и 7. Основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е наведено по три въпроса, като първите два са формулираните въпроси 4 и 5 по първото наведено основание. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. Съдът вече посочи, че по въпрос № 4 е налице задължителна съдебна практика – ТР № 1/2013 г. В същия тълкувателен акт е разяснено и служебното задължение на въззивния съд да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част. Както вече се посочи, въззивният съд е изпълнил това си задължение. Поради наличие на задължителна съдебна практика и по двата въпроса, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и по тях не се допуска касационно обжалване. Третият въпрос е: възстановяването на владението върху имот по административен ред по чл. 126, б. „ж“ ГПК /отм/ води ли до прекъсване и обезпокояване на упражняваното владение върху имота, съответно прекъсването на придобивната давност, въпреки, че административният акт за възстановяването по административен ред /заповед на съда/ е била отменена. Нормата на чл. 116 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС е императивна, определя изчерпателно кои са основанията за прекъсване на придобивната давност и затова не може да се тълкува разширително. Други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат теченето на започналата да тече придобивна давност. В този смисъл е непротиворечивата съдебна практика - решение № 80 от 23.12.2020 г. по гр. д. № 2737/2019 г. на ВКС, II г. о. и посочените в него решение № 170 от 11.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., решение № 212 от 13.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 70/2010 г., I г. о.; решение № 115 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на ВКС, І г. о. на ВКС; решение № 130 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1017/2019 г. на ІІ г. о. на ВКС; решение № 83 от 09.10.2020 г. по гр. д. № 3878/2019 г. на І г. о. на ВКС). Искането за възстановяване на владението по административен ред по чл. 126ж ГПК /отм/ не е равнозначно на предявяване на иск, а и заповедта е отменена, т.е. въз основа на нея не се е стигнало до отнемане на владението от ищците. Придобивната давност не може да се счита прекъсната с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота за връщане на имота на собствениците му ( решение № 115 от 07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на І г. о. на ВКС), с различни покани-устни, писмени, нотариални, с фактически смущения на владението, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от 6 месеца ( решение № 130 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1017/2019 г. на ІІ г. о. на ВКС), предявяването на извънсъдебни претенции от какъвто и да е вид, вкл. когато са довели до скарване ( решение № 83 от 09.10.2020 г. по гр. д. № 3878/2019 г. на І г. о. на ВКС). Предвид наличието на съдебна практика, която дава по-общо отговор на формулирания въпрос, а и защото владението не е отнето въз основа на отменената заповед по чл. 126ж ГПК /отм./, по отношение на поставеният въпрос не е налице основанието по чл. 280, а.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 и ал.10 ГПК, на ответниците по касация В. С. К. и Г. С. М. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за тази инстанция до доказаният с договора за правна помощ размер – 1600 лв., за които е отразено в договора, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение