Определение № 582 от 12.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 342/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Й. М., А. Н. П. и П. Н. П. – наследници на починалия в хода на процеса ищец Н. П. К., против решение № 144/12.08.2022 г. по в.гр.д. № 182/2022 г. по описа на Окръжен съд - Видин, ГО, I възз. състав, в частта, с която е потвърдено решение от 14.02.2022 г. по гр.д. № 332/2021 г. на Районен съд – Видин. С първоинстанционното решение е отхвърлена осъдителната претенция на Н. П. К. против “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], за сумата от 12 386,92 лева, представляваща получена без основание сума за периода от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. във връзка с призната за нищожна клауза от общите условия към договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 22.02.2021 г., до окончателното й плащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3, предл.1 и 2 ГПК за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че същото е постановено в противоречие със задължителната за националните съдилища практика на Съда на ЕС - Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 и Решение от 22.04.2021 г. по дело С-485/19, съгласно която не се допускат национални правни уредби, според които давностният срок по искове на потребители срещу търговци по повод на надплатени суми вследствие на едностранна промяна на лихва по договор за банков кредит започва да тече от момента на неоснователното обогатяване. Сочи се, че предвид дългосрочния характер на процесния договор за банков кредит, сключен за срок от 30 години, принципът на ефективност, гарантиран на потребителите от Директива 93/13/ЕИО, се нарушава при прилагане на петгодишен давностен срок, тъй като води до изключително трудно упражняване на предоставените на потребителя права. Обосновава се, че в случая от значение е и фактът, че незаконосъобразното едностранно увеличаване на лихвата по кредита вследствие на неравноправни клаузи е установено от ищеца потребител в един по-късен момент от изпълнението на договора, а именно през 2019 г., близо 12 години след сключването на кредитната сделка. Счита се, че предвид това прилагането на давността правело невъзможно потребителят да защити гарантираното му от горецитираната директива (по-специално принципа на ефективност) право да си възстанови надплатените суми. Аргументира се, че пропускът на потребителя да предяви претенцията си в давностния срок не се дължи на неговото бездействие, а на обстоятелството, че същият не е знаел и не е имало как да знае, че неговите права са нарушени от едностранния характер на промяната на лихвата. Направено е оплакване, че окръжният съд не е разгледал нито един от наведените във въззивната жалба доводи и възражения, не е обсъдил и цитираната задължителна практика на СЕС, нито причината за неприлагането й, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. Релевира се, че въззивният съд се е позовал единствено на практика на Пленума на ВС от 1979 г. относно началния момент на давността при неоснователно обогатяване, като същата била неприложима в разглеждания случай, предвид практиката на Съда на ЕС.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. От кой момент започва да тече погасителната давност за неоснователно обогатяване по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори?

По отношение на така поставения въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на Съда на ЕС - Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 и Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело С-485/19.

2. Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правния спор да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражение и доводи на страните?

По отношение на този въпрос се сочи, че е налице основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 198/28.12.2017 г. по гр.д. № 270/2017 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., решение № 10/01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., решение № 323/27.09.2012 г. по гр.д. № 408/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о., и решение № 94/28.03.2012 г. по гр.д. № 701/2011 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о.

3. Приложим ли е принципът “срещу този, който не може да действа, давност не тече” (contra non valentem agree non currit praescriptio) по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени вследствие на незаконосъобразно едностранно увеличаване на възнаградителната лихва от банката – търговец в изпълнение на договор за кредит, на основание на неравноправни клаузи?

По отношение на така поставения въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че в случая е приложим така цитираният принцип, доколкото потребителят не е знаел и не е имало как да знае, че неговите права са нарушени предвид едностранния характер на промяната на лихвата.

Ответникът по касационната жалба “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Подадена е и частна касационна жалба от “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение от 24.03.2022 г. по гр.д. № 332/2021 г. по описа на Районен съд – Видин, с което е оставена без уважение молбата на банката за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Ответниците по частната касационна жалба възразяват по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорват същата като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, е приел, че не се спори между страните и се установява от представения по делото договор за ипотечен кредит, че е налице валидно облигационно правоотношение от 19.02.2007 г., съгласно което ответната банка, в качеството на кредитор, е предоставила на първоначалния ищец Н. П. К., в качеството на кредитополучател, парична сума в размер на 84 800 лева, със срок на издължаване 21.03.2037 г., както и че кредитополучателят е изплатил лихвата върху главницата след увеличението й – в по-голям от първоначално договорения размер. Съобразил е, че се признава от ответника, че клаузите на договора и общите условия към него не са индивидуално уговорени с кредитополучателя, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Счел е, че спорният въпрос се заключава до това дали вземането е погасено по давност. Преценил е, че правилно е прието от районния съд за основателно възражението на ответника по чл. 110 ЗЗД за настъпила погасителна давност по отношение на ищцовата претенция, произтичаща от фактическия състав на неоснователното обогатяване, за периода от датата на сключване на договора - 19.02.2007 г., до 07.01.2014 г., съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС. Акцентирал е, че когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й, т.е. в случая от датите на заплащане от ищеца на всяка една от месечните вноски, включващи и възнаградителната лихва. Намерил е, че за платените суми преди 23.02.2014 г. е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД, поради което предявената претенция за този период е погасена по давност. Добавил е, че и към момента на предявяване на иска по гр.д. № 45/2019 г. на ВРС давността за процесния период по настоящото дело е била изтекла.

Въззивният съд е потвърдил и определението на първата инстанция, с което е оставено без уважение искането на банката за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Изложени са съображения относно приложение на приетото в Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Съобразявайки горното и позовавайки се на обстоятелството, че претенцията се основава и е във връзка с призната нищожност на клаузи на договора за кредит, въззивната инстанция е приела, че при този изход на спора не следва да бъдат възлагани върху въззивника сторените от въззиваемата страна разноски.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставеният от касаторите процесуалноправен въпрос, поддържан на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, е относим към задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същият се явява релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Предвид изложените от касаторите доводи, в случая се налага извършването на преценка за съответствието на решението на въззивния съд с така формираната практика на ВКС, поради което по отношение на поставения втори процесуалноправен въпрос се обосновава допуск до касация на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед на горното настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос, а именно: “Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на правния спор, да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражение и доводи на страните?”.

Поради допускане на касационен контрол по отношение на процесуалноправния въпрос не се обсъждат останалите формулирани от касаторите въпроси, а същите ще бъдат разгледани в решението по делото съобразно релевираните в касационната жалба оплаквания.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касаторите, за което следва да им бъдат дадени указания.

Частната касационна жалба срещу решението на въззивния съд в частта, имаща характер на определение по чл. 248, ал. 3 ГПК, следва да се разгледа при решаване на делото в допуснатото касационно производство с оглед обусловеността й от изхода на спора.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,