Определение № 274 от 09.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3045/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца А. Г. К., чрез адв.Е. Б. срещу решение № 188/06.07.2020 г. по в.гр.д.№ 281/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение на районен съд гр. Велинград, постановено по гр.дело № 1328/2016 г. в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Г. К. против Ф. А. К. иск по чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен между продавачите Г. П. К. и нейния съпруг Г. А. К. и купувача Ф. А. К., обективиран в нотариален акт № 72 от 23.05.2013 г., поради неплащане в уговорения срок на цена на продажбата за размер на 1/4 идеална част.

Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.

В изложението са формулирани въпросите:1. Длъжен ли е съдът, когато приема за установени дадени обстоятелства да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, като при осъществяване на своята решаваща дейност да спазва правилата на формалната и правна логика, фактическите и правни констатации и правни изводи, да са обосновани в съответствие с разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Изпълнил ли е задължението си точно и добросъвестно, в съответствие с изискването на закона и морала ответника Ф. К., в качеството на длъжник по договора за продажба, в съответствие с нормата на чл.63 ЗЗД, изискваща договорното задължение да се изпълни добросъвестно, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като със същото е потвърдено първоинстанционно решение, което е разгледано в нарушение правилата за родовата подсъдност с оглед цената на иска.

Ответникът по касационната жалба Ф. А. К., чрез адв.К. Г. в писмен отговор изразява мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт /№/ от/дата/ с продавачи Г. П. К. и съпругът й Г. А. К. и купувач Ф. А. К., поради неплащане в уговорения срок на цената по продажбата.

Прието е, че първоначално иска е предявен за разваляне на сделката изцяло – за всички недвижими имоти, предмет на посочения нотариален акт.

Прието е още, че в качеството си на собственик ищцата Г. К. и като наследници двамата ищци са легитимирани да заявят претенцията в пълен обем и районният съд е следвало да се занимае с преценка на предпоставките за родовата подсъдност на иска, съобразно нормата на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК. Посочено е, че впоследствие ищцата Г.К., която като преживяла съпруга има права върху имота, съставляващ имуществена общност в размер на 3/4 ид.части е направила отказ от иска. Приел е, че предмет на производството пред първоинстанционния съд е останал спора за разваляне на договора по предявения иск от А. К. с права като наследник върху 1/4 идеална част от имотите. Съдът е приел, че такава претенция е подсъдна на РС. В останалата част според съда, решението има пороци, но не може да се произнася служебно, тъй като по допустимостта, съдът се произнася само в обжалваната част. Посочено е, че в диспозитива на решението районният съд се е произнесъл по целия договор, че предмет на въззиввното производство е иска за разваляне само по отношение на 1/4 идеална част от него и поради това не се касае до недопустимо решение.

Съдът е приел, че в исковата молба против Ф. К. ищците А. К. и Г. К. твърдят, че на 23.05.2013 г. с нот.акт /№/ от /дата/ ответника е закупил от ищцата Г. К. и от нейният съпруг Г. К., починал на 05.09.2016год., оставил за наследници двамата ищци, следните недвижими имоти:

1. самостоятелен обект в сграда – приземен етаж, със застроена площ 135,00кв.м.

2. самостоятелен обект в сграда- първи жилищен етаж, със застроена площ 135,00кв.м.;

3. самостоятелен обект в сграда- мансарден етаж, със застроена площ 135,00кв.м., които три етажа са част от масивна жилищна сграда, състояща се от приземен етаж, два жилищни етажа и мансарден етаж, със застроена площ от 135,00кв.м., построена в поземлен имот, съставляващ УПИ/№/, в кв./№/ по регулационния план на [населено място], целият с площ от 570кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, ведно с правото на собственост върху поземленият имот;

4. едноетажна масивна сграда - гараж, със застроена площ от 15,00кв.м., построена в североизточната част на поземлен имот, съставляващ УПИ /№/, в кв./№/ по регулационния план на [населено място].

5. едноетажна масивна сграда – складови помещения, със застроена площ от 67,00кв.м., построена в северозападната част на поземлен имот, съставляващ УПИ /№/, в кв./№/ по регулационния план на [населено място].

6. поземлен имот /№/, находящ се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ: /№/, [община], в местността „О. б.” с площ от 2.774дка.

Прието е, цената на сделката е 69 725,50 лева, която сума ответника купувач Ф. К. се задължил да изплати изцяло по банков път на продавачите в едногодишен срок от изповядване на сделката по банкова сметка, като се допуска и плащане на части в рамките на посоченият срок.

Посочено е, че в исковата молба се съдържат твърдения, че едногодишният срок от изповядване на фиксираната сделката е изтекъл на 23.05.2014г., като в този срок, а и след него до настоящия момент, ответникът не е изпълнил задължението си да плати на продавачите сумата от 69725,50лева. Искането е да се развали сключения договор, поради неплащане на цената.

Ответникът е оспорил исковете с доводи, че уговорената цена е изплатена изцяло и в срок, като парите са преведени по банков път на продавачите.

Прието е, че се касае за разваляне на договор, поради неплащане на цената и поради това ищците могат да претендират разваляне на договора, съобразно правата си върху имотите. Според съда ищцата Г. К. е продавач и има качеството и на наследник, а втория ищец А. К. има само наследствени права върху имота, че те могат да претендират разваляне на договора съобразно своите права.

Посочено е, че производството по делото е спирано на основание чл.229 от ГПК,тъй като ищецът А. К. е предприел действия за поставяне под запрещение на ищцата Г. К.. Посочено е още, че след приключване на производството по иска за поставяне под запрещение производството по делото е възобновено. Съдът е приел за установено от данните по делото и от поведението на страните, както и от извършената служебна справка, че молбата на А. К. за поставяне под запрещение на Г. К. е отхвърлена.

Прието е, че с писмена молба Г. К. е направила отказ от иска и производството по делото е прекратено.

Съдът е приел за установено от приложения нотариален акт /№/ от/дата/, че Г. К. и съпругът й Г. К., като продавачи са продали на ответника Ф. К. и той е закупил от тях, описаните в исковата молба недвижими имоти. Приел е, че продажната цена на всичките имоти е 69725,50 лева, която сума купувача Ф. К. се е задължил да изплати изцяло по банков път на продавачите в едногодишен срок от изповядване на сделката по банкова сметка, като е постигнато съгласие и за плащане на части в рамките на посоченият срок.

От приложеното удостоверение за наследници е установено, че Г. К. е починал на 05.09.2016 г. и е оставил за свои наследници съпруга Г. К. и син А. К..

Приел е за установено от приложените вносни бележки, че по сметка на Г. К. в „Сосиете Дженерал Експресбанк“ са внасяни суми от ответника Ф. К., като изрично е посочено основание „договор за покупко-продажба на имот“, че сумите са внасяни именно в едногодишния срок след сключване на сделката и, че тези бележки не са оспорени като писмени доказателства.

От приетата съдебно – икономическа експертиза, неоспорена от страните е прието за установено, че по сметка № B. в посочената банка, открита на името на продавача Г. К. в периода от 03.10.2013г. до 17.04.2014г. са преведени суми от ответника Ф. К., като преводите са правени многократно на части и в размерите съответстващи на вносни бележки издадени от „Сосиете Дженерал Експресбанк“ /представени от ответника/. Преведените суми са били и изтегляни в същия ден на един или няколко пъти с банкова карта на името на Г. К. от банкови терминали в София.

Приел е, че според представените вносни бележки по сметката е внесена сума дори надвишаваща уговорената по сделката цена.

Съдът е обсъдил показанията на свидетелката Г. К..

Приел е, че съгласно представените писмени доказателства купувачът е внесъл в уговорения срок продажната цена на продавачите, че тези действия са в съответствие с разпоредбата на чл.75 ал.3 от ЗЗД.

Според въззивния съд дори да се касае за създадена „привидност“ на плащане на цената, каквито доводи са изложени във въззивната жалба тези доводи могат да се обсъждат само в отношенията между продавач и купувач. Посочено е, че не е установено по делото кой точно е изтеглил парите, стигнали ли са те до Г. К. или с нейно съгласие са получени от някой друг. Приел е, че в първоинстанционното производство ищецът не е изложил, подържал и доказвал никакви доводи в този смисъл.

Формиран е извод, че от представените доказателства ответникът е доказал извършено плащане и, че ищецът не е опровергал тези твърдения. Прието е, че предявеният иск е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По правните въпроси:

Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд на основание чл.280,ал.2,пр.2 ГПК за преценка вероятна недопустимост на въззивното решение във връзка с родовата подсъдност на спора.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 63/28.06.2019 г. по гр.дело № 2296/2018 г. на ВКС, II г.о. по чл.290 ГПК е възприета задължителната практика на ВКС, изразена в т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според тази практика съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Посочено е, че съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС се приема, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено и в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК. Практиката на ВКС и по прилагане разпоредбите на ГПК /2007г./ константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът касае правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Неустановяване на общото основание е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение