Определение № 2279 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1159/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. А., чрез адв. Д. против решение № 1263/05.11.2025 г. по гр. д. № 1228/2025 г. на Апелативен съд – София, 14 – ти граждански състав. Ответникът Столична община, чрез юрк. З. с отговора по чл. 287 ГПК взема становище за липсата на предпоставки за допускане на обжалването и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 134/09.01.2025 г. по гр. д. № 3555/2024 г. на Софийски градски съд, ГО I-2 състав за отхвърляне на предявения от В. К. А. против Столична община иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД – за заплащане на сумата от 28 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане - стъпване на пострадалия в необезопасена и необозначена дупка в тротоара пред номер 53-55 на [улица]в [населено място], с посока на движение от [улица]към пазар „Красно село“ и в полза на ответника са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е кредитирал заключението на назначената по делото съдебно – медицинска експертиза, основано на данните от ИЗ № 9575 от 28.03.2019 г. на ищеца, според което при него е установена „руптура на предна кръстна връзка, лезия на медиален мениск на дясна колянна става“, като е възможно травмата да е била получена при падане на пътен участък. Спрямо пострадалия е проведено оперативно лечение чрез реконструкция на предна кръстна връзка и частично изрязване на медиален мениск. Установено е, че през периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания за период от около 3 месеца, като първите 20 дни болките са с голям интензитет. Дадено е становище, че при нормално протичане на лечебния процес и без усложнения възстановителният период е в рамките на 3 месеца. От обясненията на вещото лице в о. з. е разяснено, че процесната травма е тежка и е с по - продължителен период на възстановяване, доколкото се касае до увреда на структурите на коляното, което е основна става. Обсъдени са и показанията на разпитания свидетел Л. З., че познава ищеца от 20 години, тъй като живеят в един квартал и че присъствал на падането му, движейки се на около 20 м. след пострадалия, който се строполил на тротоара на [улица]като си вървял. На мястото на инцидента имало „нещо по тротоара“, което не било „както трябва“ – дали някаква неравност или липсващи или счупени плочки, нещо, в което ищецът се бил спънал. Оказало се, че той не можел да ходи, поради което бил изправен от свидетеля и качен на такси. При тези фактически установявания съдът е приел в обжалваното решение, че в случая предпоставките на чл. 49 ЗЗД (при или по повод изпълнението на възложена работа, от виновно и противоправно действие или бездействие на служители, респ. работници на ответника, да са настъпили вреди за ищеца) в тяхната кумулативна наличност не са налице. Направен е извод, че по делото е доказано единствено настъпването през пролетта на 2019 г. на инцидент с ищеца - паднал на тротоар, който е възприет от свидетеля З.. Решаващо е произнесено от въззивния състав да липсват ангажирани доказателства (писмени, гласни), че причината за този инцидент е твърдяната неравност, респ. дупка или какъвто и да било дефект на повърхността на тротоара. Разяснено е, че от съществено значение е да бъде установено дали на пътната повърхност е имало повреда, както и естеството на същата, за да може да бъде проверено дали и в каква степен ответната община носи отговорност за произтеклите вреди от този недостатък на тротоара. В тази насока не са кредитирани събраните гласни доказателства по съображения, че са неточни, общи, съдържащи предположения и без да изнасят конкретни данни относно състоянието на мястото на инцидента. Така според втората инстанция не е възможно да се извърши преценка какво е „нещото на тротоара“, „което не е било както трябва“ и е предизвикало процесното падане на ищеца, обусловило настъпването на претендираните за обезщетяване неимуществени вреди. Развити са доводи, че за да се ангажира безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на Общината е необходимо при условията на пълно и главно доказване (тежестта за това е върху ищеца) да се установи конкретната причина за инцидента. Прието е, че спъването на тротоара би могло да бъде провокирано както от дупка или счупени плочки, така също и от всякакво друго препятствие или предмет, намиращо се на платното по причини, които не са поставени в обсега на регулация на общинските органи или натоварените с тази дейност от тях лица. Заключено е от решаващия състав, че спъването на ищеца на тротоара само по себе не е достатъчно да обоснове извод за неизпълнение от ответната община на задълженията й да поддържа съответните общински площи в изправност, респ. че е допуснала с бездействие на определени лица, на които тя е възложила работа, пропуски в осигуряването на безопасни зони за придвижване на пешеходци. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ЗЗД за достъп до касация с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Наличието на предпоставките от очертания фактически състав се обосновава с твърдения за приложение на закона (чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД) в неговия обратен, противоположен смисъл, доколкото механизма на причиняване на увреждането е установен от заключението на СМЕ (с вероятност да е причинено от описания в исковата молба начин), но въпреки това предявеният деликтен иск е отхвърлен по съображения, че не е доказана конкретната причина за спъването, респ. падането на ищеца на тротоара, от което са произтекли претендираните за обезщетяване вреди. По този начин страната счита, че съдът е въвел допълнителни предпоставки на фактическия състав на непозволеното увреждане, извън законоустановените такива. Искането за достъп до касация на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не може да се удовлетвори. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По горните съображения не може да се допусне касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.