Определение № 855 от 26.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 746/2010 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от СД „Г. и с-ие”, гр.Смолян, чрез управителя П. Г., чрез адвокат С. от Договор за правна помощ от 24.06.2010 год., намиращ се на стр.4 по гр.д.№725/2010 на С. районен съд/ с вх.№3987/16.09.2010 год. на С. окръжен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 18.09.2010 год., срещу определение №248 от 03.09.2010 год. на С. окръжен съд, с което е потвърдено определение №2000 от 26.07.2010 год. по гр.д.№ 725/2010 год. на С. районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 във вр. с чл.127 ал.1 ГПК е върната исковата молба на жалбоподателя. С обжалваното въззивно определение С.т окръжен съд е възприел изводите на районния съд, че частният жалбоподател не е отстранил нередовността на исковата молба, като не е конкретизирал обстоятелствата, на които се основава иска. Оставил е и без уважение искането му за връщане на внесената държавна такса. Частният жалбоподател СД „Г. и с-ие”, гр.Смолян, чрез управителя П. Г., твърди, че обжалваното определение е недопустимо, евентуално неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила-в противоречие с основните принципи на гражданския процес- чл.2, чл.5, чл.6,ал.2, чл.7, чл.10, чл.11, чл.13 ГПК. Подържа, че преждевременно е лишен от възможностите, които му предоставят чл.129, ал.4 и чл.143, ал.2 ГПК. Навежда доводи, че дадените му указания за отстраняване нередовността на исковата молба, са некоректни. Твърди, че отказът да му бъде върната държавната такса е постановен в противоречие с чл.4б, нов ЗДТ. Като основания за достъп до касация подържа тези по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Ответникът не взема становище по частната жалба. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, във вр. с чл.62, ал.2 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/ само в частта, с която е потвърдено прекратителното определение на районния съд, постановено на основание чл.129, ал.4 ГПК, поради което е процесуално допустима само в тази му част. Подадената частна касационна жалба срещу определението на С. окръжен съд, в частта, с която е отказано връщането на внесената от жалбоподателя държавна такса при предявяване на иска, е процесуално недопустима. Обжалваното въззивно определение в тази му част не подлежи на касационно обжалване. В нормата на чл.274, ал.2 чрез препратката към алинея 1 ГПК, изчерпателно са изброени кои определения, постановени от въззивната инстанция, подлежат на обжалване пред ВКС. Определението, с което въззивният съд отказва връщане на внесената държавна такса, не попада сред нито едно от тях. С него нито се прегражда по-нататъшното развитие на конкретното дело, нито неговата обжалваемост е посочена изрично от закона. По отношение на останалата част от подадената частна касационна жалба не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.274 ал.3 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос за елементите на редовно подадената искова молба, не е разрешен при наличие на подържаните допълнителните основания за селектиране на касационната жалба-чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Представеното Определение №186 от 25.06.2010 год. по гр.д.№270/2010 год. на С. окръжен съд, макар и окончателно, не доказва противоречива съдебна практика. Изводите на съда, направени в това определение за индивидуализацията на спорното право, при която следва да се счита, че исковата молба е редовна, произтичат от обсъждането на конкретните факти в това производство, които са различни от тези в настоящия спор. Второто подържано основание за селектиране на частната касационна жалба- това по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въобще не е мотивирано с оглед значението на произнасянето по поставения правен въпрос и за развитие на правото. Предпоставките за това основание за достъп до касация са дадени в кумулативна връзка- правният въпрос трябва да бъде както от значение за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. При това уредбата на чл.129, ал.1-3 във вр. с чл.127, ал.1 ГПК е аналогична на тази по чл.100, ал.1-2 във вр. с чл.98, ал.1 ГПК, отм., по която има богата и непротиворечива съдебна практика, нормите са ясни и непротиворечиви, поради което не се налага изправителното им тълкуване. Обжалваното въззивно прекратително определение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост, която да налага служебното произнасяне по нея с оглед т.1 на ТР1-2010 –ОСГКТК. Още повече, че и самият частен жалбоподател не излага доводи в подкрепа на твърденията си за неговата недопустимост. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд