Определение № 2855 от 30.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1199/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Център за спешна медицинска помощ - София град“, подадена чрез адв. В. К., срещу въззивно решение № 1240/30.10.2025 г. по възз. гр. д. № 3110/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 2139/02.08.2022 г. по гр.д. № 9511/2021 г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на основание чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД на ищцата С. Й. Т. сумата 30 000 лв. (частичен иск от 200 000 лв.), със законната лихва от 09.01.2019 г., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на детето Й. С. Т.. Решението е постановено при участието на третото лице – помагач ЗАД „ДаллБоГГ: Живот и Здраве“ ЕАД на страната на „Център за спешна медицинска помощ - София град“. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) задължен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и обусловеност, за да установи реализация на фактическия състав на претендирания деликт, като съобрази научни, логически и опитни правила; задължен ли е съдът, независимо първостепенен или въззивен, да обсъди заключението на експертите във връзка със заключението на предходни експертизи и с другите доказателства по делото; 2) длъжен ли е въззивният съд да допусне повторна или допълнителна експертиза при направено искане в процеса от една от страните за отстраняване или изясняване на противоречия в заключенията и в защитата им в съдебно заседание на различните назначени от първата и втората инстанция съдебномедицински експертизи, изследващи едни и същи въпроси; 3) отказ на съда да назначи експертиза, която да арбитрира различията в депозираните в процеса експертизи, съществено процесуално нарушение ли е на чл. 203 ГПК; нарушено ли е правото на страната, поискала назначаването на повторна, респ. допълнителна експертиза, да защити тезата си пред съда; 4) може ли съдът да формулира извод относно фактическата обстановка по въпроси, за които се изискват медицински знания, като се позовава на източници, които не могат да заместят експертно решение, или показания на свидетели с медицинско образование. По тези въпроси жалбоподателят сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – С. Й. Т., представлявана от адв. Г. Х., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че на 09.01.2019 г. в 14:02 ч. е подаден сигнал на телефон 112 в РКЦ на „ЦСМП – София“ за „дете глътнало предмет, не може да диша, повръща кръв“ и че е припаднало. В 14:07 ч. сигналът е предаден на медицински екип (д-р Д. и водач на линейка), който веднага е тръгнал от[жк]към[жк]. В 14:12 ч. роднините на детето са уведомили, че са откарали детето във филиала на[жк], като те са били предупредени, че там има само медицинска сестра. В 14:23 ч. в РКЦ се обадила сестрата, работеща във филиала, за да разбере докъде е стигнала изпратената линейка. Съобщила е, че ситуацията е спешна, че детето диша слабо, че е в безсъзнание, че кръвното му е ниско и не е успяла да хване венозен път. Пет минути по-късно служителят от РКЦ се свързал с д-р Д., като я уведомил за получената от сестрата информация, а лекарят е съобщил, че тя не разполага с ларингоскоп и не може да интубира, и че ще транспортира детето до „ИСУЛ“. По време на този разговор служителят на РКЦ се свързал с д-р П., педиатър в „ЦСМП – София“, за да установи къде се намира и дали може да тръгне към филиала в „Б.“. Д-р П. съобщила, че се намира в [населено място], където също оказва медицинска помощ. В 14:28 ч. сестрата от филиала в „Б.“ се свързала с РКЦ и съобщила, че детето вече е спряло да диша. В 14:33 ч. служителят на РКЦ се свързал с д-р П. и й съобщил, че трябва да тръгне за филиала в „Б.“, тъй като д-р Д. още не е стигнала. В 14:34 ч. РКЦ се свързал с филиала в „Б.“, за да провери дали екипът на д-р Д. е пристигнал, а сестрата е уведомила, че все още не е пристигнал и че „детето си отива“. В 14:39 ч. сестрата във филиала в „Б.“ е съобщила на служителя от РКЦ, че д-р Д. все още не е пристигнала, че няма кислород в бутилката, както и че не е поставила система на детето, тъй като вените са колабирали. В 15:01 ч. от РКЦ се свързали с 5-то РУ на полицията с искане да изпратят хора в Б.. В 15:03 ч. водачът на първата линейка е сигнализирал РКЦ, че са направили реанимация на детето, че то е починало и са поискали да бъде изпратен патрул. В процесния ден в ЦСМП са работили 16 екипа, 2-ра, дневна смяна. Отделно 16 екипа дневна смяна е имало и във филиалите на центъра, един от които е в кв. Б.. По щатно разписание на ЦСМП и по графика за работа, на смяна във филиала е трябвало да има по един лекар, една медицинска сестра и един шофьор. В деня на събитието във филиала е изпратена само една сестра от друг филиал (от Нови Искър). Съдът е посочил, че според Наредба № 3/06.10.2017 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“, Раздел І, Глава трета, т. 1, извънболничната медицинска помощ по специалността „Спешна медицина“ се осъществява от центровете за спешна медицинска помощ (ЦСМП) и техните филиали (ФСМП) и Центъра за спешна медицинска помощ по въздуха (ЦСМПВ). Съгласно Раздел ІV, т. 1 филиалът е структура на ЦСМП, която осъществява непрекъсната денонощна дейност по осигуряване на спешна медицинска помощ посредством използването на мобилни спешни екипи, наземни медицински транспортни средства (линейки) и стационарни спешни екипи. Според т. 4.1. в населени места, в които има многопрофилни болници за активно лечение с разкрито спешно отделение от II или III ниво (каквото е столицата) функционира ФСМП, разполагащ само с мобилни екипи (ФСМП МЕ). Такъв тип е бил процесният център, чиято организация е визирана в т.9 - ФСМП МЕ осъществява медицинско обслужване на населението от населеното място и прилежащия към него район само с мобилни екипи, не осъществява амбулаторна дейност на място и не разполага със стационарна част. Според т. 9.2 стационарният спешен екип във ФСМП МЕ изпълнява комуникационни и координационни функции, като в т. 9.3. са описани помещенията в такъв филиал - диспечерски пост, помещение/я за самите мобилни спешни екипи, санитарни помещения, вкл. за смяна на облекло, помещение за съхранение на лекарствени продукти, консумативи, апаратура, екипировка и оборудване, мокро помещение и др. Съгласно т.2.1.1, Раздел ІІІ-ти, мобилният спешен екип извършва дейности в обхвата на специалността „Спешна медицина“ по бърз достъп, триаж, диагностика, лечение и транспорт на спешни пациенти в медицинско превозно средство и на мястото на инцидента. ЦСМП е отговорен за изготвяне на болничен транспортен план за всеки ФСМП, съобразен с разположението и нивото на компетентност на лечебните заведения за болнична помощ с разкрити структури за спешна медицинска помощ в съответствие с този стандарт на неговата територия на действие, с мястото и естеството (типа) на инцидента по диагностична категория и нуждите от осъществяване на оптимален транспортен триаж до подходяща за хоспитализация на спешния пациент болнична структура за спешна медицинска помощ. Предвид изложеното, съдът е счел, че ответникът ЦСМП е отговорен за организацията на работата на служителите във филиалите, за действията на екипите, респ. техните бездействия, пропуските и всякакви други отклонения от предписаното поведение за оказване на медицинска помощ според принципите в Закона за здравето. Като основни спорни въпроси по делото са изведени - дали детето е пристигнало във филиала живо; ако то е доведено живо, имало ли е възможност да се извършат мероприятия, които да съхранят живота му, респ. доколко това е било задължение на медицинския екип и бил ли е длъжен и можел ли е обективно да изпълни обема дължима медицинска грижа. След анализ и обсъждане на всички събрани по делото доказателства (писмени, гласни, експертни заключения), въззивният съд е приел, че пострадалото дете е постъпило във филиала на спешния център в кв. Б. живо, но със силно затруднено дишане и опасност за живота. В тази насока съдът е кредитирал заключението на СМЕ, изготвена от д-р Г. и д-р Г., чиято аргументация е приета като най-всеобхватна, подробна, научно и практически обоснована, изградена на базата на критична преценка на свидетелските показания, с дадени ясни експертни отговори по констатираните противоречия в предходните съдебномедицински експертизи. Според заключението, чуждото тяло с размери 25 мм на 11 мм (пионка) е преминало през дихателните пътища на детето, като се е установило в зоната на бифуркацията (разклонението на бронхите) с връх насочен към левия бронх. Пионката е с размер, който не е запушвал изцяло бронха и е имала възможност да се движи в същия (обстоятелство, което не е било коментирано в другите експертизи). Попадането на пионка и в ляв, и в десен бронх при конкретната възраст на детето (11 г.) е еднакво възможно като опция, тъй като до 15 - годишна възраст ъгълът към двата бронха е еднакъв – т.е. отклоняването на чуждото тяло, към който и да е от тях е възможно. Подобно разяснение, касаещо възрастта също не е отчетено в другите експертизи, доколкото в последните е прието, че обичайно чуждите тела попадат в десния бронх приживе, а попадането в левия е резултат от допълнителни действия (напр. изкуствено дишане) или „постмортале“. Въззивният съд е изложил мотиви защо кредитира като напълно обосновано заключението на д-р Г. и д-р Г. (посочено е, че вещите лица са базирали изводите си на личната си лекарска практика и на множество теоретични източници, изследвали са материалите, отчели са възрастта на детето и присъщите за нея анатомични особености, както и вида и размера на чуждото тяло). В експертизата точно и ясно е описан алгоритъмът на действията, които следва да се извършат в случаи като разглеждания (съобразно добрите лекарски практики, протоколи и стандарти за действие при спешност), докато според заключението на СМЕ, изготвена от в.л. Г., в случая единствено приложимо е било изваждането на чуждото тяло по метода „Хаймлих“, но без да са посочени и анализирани детайлно други етапи от спасителните мероприятия по осигуряване на възможност за дишане. Съдът не е кредирал и изводите на в.л. Г., че след като (по данни на свидетелите) на път за филиала детето вече е имало гърчове от липсата на кислород, то е постъпило там починало, тъй като без кислород мозъкът живее до 3 минути. В тази връзка е посочено, че според събраните по делото доказателства, във филиала на детето е подаден кислород, като маската се е изпотила. От това следва, че организмът е бил захранен с кислород, макар и при обструкцията на дихателните пътища. Съдът не е кредитирал и първата съдебномедицинска експертиза в частта, в която е посочено, че дори и да е имало лекар във филиала, това не би имало значение, тъй като е било въпрос на решимост дали ще се предприеме трахеостомия. За опровергани са счетени експертните изводи от предходните експертизи, че пионката била заседнала в ларинкса и след смъртта е била „фалшиво“ изтласкана в левия бронх. Посочено е, че според СМЕ на д-р Г. и д-р Г., фигурата е попаднала приживе в бронха, защото при аутопсията са установени лезии и разранявания, които са предизвикали последващ физиологичен процес – оток в живото все още към този момент тяло. Предвид това, съдът не е възприел на в. л. Г., че пионката е запушила напълно трахеята високо в зоната на ларинкса. Изводите на последната СМЕ са счетени за достоверни и поради това, че аутопсията не е установила в зоната на гълтача (където единичната експертиза приема, че е заседнала приживе пионката) оток, зачервяване или увреждане на лигавиците от чуждото тяло. Ето защо е прието за недоказано твърдението, че фигурата е заседнала там и е възпрепятствала напълно притока на какъвто и да е въздух. Детето е постъпило в центъра със снижени жизнени показатели, но живо, тъй като от показанията на свидетелите е установено, че то е имало слаб пулс и дихателни движения, макар и разредени. В тази насока са показанията на близките на детето и на медицинската сестра (преди същите да бъдат променени от самата нея), като тя е посочила, че макар да установила още първоначално, че детето е без жизнени показатели, започнала да подава към телефона на спешния център данни, че то има слаб пулс и слабо дишане, тъй като се страхувала от разярените роднини да съобщи за смъртта. Данните от проведените телефонни разговори сочат, че в едно от последните обаждания към диспечера, сестрата е заявила, че детето вече е спряло да диша. Този факт е съобщен в присъствието на близките и разколебава достоверността на твърдението й, че само поради страх тя е укривала от тях смъртта на детето. Като противоречиви са оценени показанията и в частта, в която св.Д. е посочила, че никой не е правил на детето изкуствено дишане, доколкото данни за обратното са изнесли други свидетели. Показанията на всички свидетели са обсъдени и анализирани в съвкупност с останалите доказателства, вкл. и с изводите в експертните заключения. Кредитирани са тази част от показанията, според които детето е доведено във филиала живо, с оглед и на описаните в последната СМЕ медико-биологични процеси, протекли в тялото на детето в конкретната ситуация. В тази насока са данните, че поставената на детето маска с кислород се запотила (знак за продължаващи дихателни процеси) и че цианозата по лицето (израз на недостиг на кислород в тъканите и кръвта) започнала да се оттегля. Ако детето е било вече починало, подобни процеси не биха могли да се проявят. Съдът е кредитирал и показанията на св.М. В. - пряк свидетел и участник в събитията, която е посочила, че има преминат курс „БЧК“ и е участвала в опитите за реанимиране на момчето (изкуствено дишане, сърдечен масаж). След като детето е постъпило във филиала живо, там е трябвало да се следват установените от световната медицинска практика алгоритми за действие, които са включвали (според последната СМЕ) проверка на устната кухина и горните дихателни пътища за попаднало чуждо тяло, проверка на дишането със слушалка, евентуално поставяне на ендотрахиална тръба в свободния бронх, впоследствие при необходимост извършване на коникотомия или трахеостомия (поставяне на канюла на различни нива от трахеята), транспортиране на детето до спешен медицински център, където вече да се извърши оперативна интервенция (като бронхоскопия) за отстраняване на чуждото тяло. Съдът е възприел този алгоритъм, като е отхвърлил становището в СМЕ на д-р М., д-р Х. и д-р Ш., както и това на д-р Т., че трахеостомия и коникотомия не е трябвало да се изпълнят, тъй като не можели да осигурят категорично преживяемост. Въззивният съд е посочил, че извършването на тези животоспасяващи манипулации не гарантират обезателно запазване живота на детето, но дават голям шанс той да бъде съхранен до транспортирането му в център за оперативна намеса. Посочените по-горе действия в тяхната последователност са ориентирани към извършване на такива мероприятия, които могат в максимална степен и за възможно най-дълъг период от време да подсигурят подаването на въздух към дробовете и така да съхранят жизнените функции на пострадалия до провеждане на животоспасяващата интервенция, макар и изходът от последната да не е винаги успешен. Неспазването на посочения алгоритъм противоречи на принципите по чл. 81, ал. 2 ЗЗ за качество и своевременност на медицинската грижа. Ответникът не е осигурил пълен екип за спешна медицинска помощ във филиала (стационарно), или на разположение (мобилно), който да може да се отзове в рамките на предвиденото по стандарта време на мястото на събитията. При подадения код „Червено“ (неотменим), линейката трябва да пристигне до 8 минути от повикването, тъй като този код се подава при пряка опасност за живота на пациента, каквато е имало. В случая, сигналът е подаден в 14:02 ч., а първата линейка с лекар е пристигнала в 14:38 ч, т.е. след 36 минути. Вярно е, че според заключенията, намиращата се на място във филиала медицинска сестра е предприела някакви действия (заедно с близка на детето) с оглед квалификацията и образованието си, но от решаващо значение е било на място да присъства лекар. Именно лекарят е трябвало да преслуша детето и да установи как и в кои части на дробовете прониква въздух, респ. да вземе решение за следващи действия, вкл. и за поставянето на ендотрахиална тръба в свободния бронх. Безспорно, намиращата се във филиала сестра е започнала обдишване с кислород от бутилка и това е било част от протокола за реакция. Фатално обаче се е оказало това, че във филиала е имало само една, при това малка бутилка кислород, която е изчерпана бързо; както и че линейката (която също задължително разполага с бутилки кислород) се е забавила повече от времето, в което детето е можело да оцелее без оксигениране с високи дози. Липсата на повече от една годна за употреба бутилка с кислород, представлява нарушение, свързано с материалната обезпеченост на филиала. Допуснатите отклонения са основната причина на детето да не бъде подавано продължително време кислород. При извършване на такава спасителна манипулация са били налице реални шансове за съхраняване на живота на детето до транспортирането му в лечебно заведение. Този извод следва и от посоченото в СМЕ, че десният бронх е бил свободен, а левият – ненапълно запушен, което е позволявало при наличие на обезпеченост с кислород да се подсигури постъпване на въздух в белите дробове. Съществувала е реална възможност за повече време (от десетки минути до часове) жизнените функции да се съхранят и да се транспортира детето до лечебно заведение, където да се извърши животоспасяваща операция. Вярно е, че дори и при точно изпълнение на целия алгоритъм е било възможно организмът на детето да не се справи с настъпилия физиологичен стрес и да преустанови жизнените си функции. Същевременно, установеното по делото неизпълнение на множество предписания по организацията на работата на центъра за спешна помощ съставлява нарушение на принципите за достатъчност, своевременност и качество на медицинската услуга, дължима на всеки пациент. Липсата на лекар във филиала (вкл. и закъснялото пристигане на лекаря от мобилния екип) е друго нарушение във веригата от събития, довели до фаталния край. Според щатните разписания, графици и стандарти за кадрова обезпеченост, за всяка смяна (от по 8 часа) във филиала е следвало да има на разположение мобилен екип от един лекар, една сестра и един шофьор. За посочения ден двама от лекарите са били на разположение – не са били в отпуск по болест, или по други причини. Изготвянето на графика и организацията на работата обаче не е осигурила възможност в изискуемите се минути по стандарт, на мястото на събитията да се отзове лекар, чийто умения са били необходими за реакция и овладяване на спешния случай. Предвид всичко изложено съдът е направил извод, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на деликта по чл. 49 ЗЗД и е налице основание да се ангажира гаранционно обезпечителната отговорност на ответното юридическо лице. Посочено е, че ответникът не е установил и доказал по делото, че фаталният изход е щял да настъпи независимо от допуснатите нарушения. Ищцата С. Т. е майка на починалия Й., като тя е придружавала детето в деня на фаталните събития и е станала пряк свидетел на агонията му, без да може да му помогне. Съобразявайки възрастта на майката (39 г.) и възрастта на детето (11 г.) към момента на трагичните събития; търпените болки и страдания от загубата на детето; липсата на данни за други деца, които да живеят съвместно с майката; преживените стрес, шок и мъка след смъртта на момчето, съдът е приел, че справедливият размер обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 130 000 лв. С оглед на това, предявният частичен иск за сумата от 30 000 лв. е уважен изцяло. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първия процесуален въпрос касае задължението на съда да обсъди всички събрани за спора доказателства и доводите на страните. По този въпрос съдебната практика е установена, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Доколкото въззивният съд е инстанция по съществото на спора, той следва да осъществи същата дейност като първата инстанция, а именно – да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, да прецени дали тези факти са доказани и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (вж. – т. 1 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК, решение № 86/06.07.2020 г. по т. д. № 761/2019 г., II т. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и цитираните в него). В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви, в които е определил предмета на спора, обсъдил е доводите на страните, извършил е анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като мотивирано е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по следващите два въпроса в изложението. Формулировката им предпоставя, че въззивният съд в нарушение на нормите на ГПК не е допуснал изслушването на повторна съдебномедицинска експертиза по делото. В случая обаче, по делото са допуснати и изслушани три съдебномедицински експертизи. Изводите във всяка от тях са обсъдени подробно от въззивната инстанция, която е ясно е посочила защо кредитира последната СМЕ и защо отхвърля искането на касатора за назначаване на последваща СМЕ. Съгласно чл. 201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно ясно и пълно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Същевременно, в съдебната практика безпротиворечиво е изяснено (вж. - решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г., ІІІ г. о., решение № 310/31.12.2019 г. по гр. д. № 1166/2019 г., ІV г. о., решение № 273/17.11.2017 г. по гр. д. № 4347/2016 г., ІV г. о.), че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме експертното заключение, дори и когато страната не е направила възражение срещу него (чл. 202 ГПК), а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая, на базата на съвкупната преценка на всички доказателства по делото въззивната инстанция е изложила подробни, ясни и убедителни мотиви защо приема за установени, респ. за неустановени съответните спорни обстоятелства по делото, за които са били необходими специалните знания на вещите лица – лекари от последната СМЕ. На базата на съвкупната преценка на всички останали доказателства по делото, ясно са изведени съображенията и за невъзприемането на констатациите и изводите в предходните две СМЕ. Ето защо липсва твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната в изложението практика на ВКС. Последният въпрос в изложението е ирелевантен за фазата по чл. 288 ГПК, тъй като е фактически, а не правен въпрос. Поради това, същият не може да обуслови селектирането на жалбата. При този изход на делото в касационната инстанция, основателно е искането на адв. Х. за присъждане на възнаграждение за осъществената от него пред ВКС безплатна адвокатска защита на ищцата. В случая се касае за извършени в ограничен обем процесуални действия - изготвяне на писмен отговор по касационната жалба, без участие в съдебно заседание. Предвид защитавания материален интерес в касационната инстанция и с фактическата и правна сложност на спора в селективната фаза по чл. 288 ГПК съдът намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител следва да се определи в размер на сумата 1 000 евро (с включен ДДС), която е справедлива и достатъчна за положения от адв. Х. труд в този етап от производството. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение