Определение № 50257 от 12.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 873/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Г. срещу решение №12333 от 16.11.2020 г. по в.гр.д.№2045/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част, постановено при участието на М. Б. Г. като трето лице помагач на страната на ЗК „Лев Инс“ АД, след частична отмяна на решение №8312 от 05.12.2019 г. по гр.д.№5956/17 г. на СГС, ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на Е. С. С. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ допълнително сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП настъпило на 11.07.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от тази дата до окончателното изплащане и допълнително обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.07.2014 г., възлизащо на сумата от 22 лв., ведно със законната лихва от 14.07.2014 г. до окончателното изплащане, и обезщетение за имуществени вреди на стойност 695.91 лв., разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна неработоспособност за периода от 14.07.2014 г. – 25.09.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.10.2014 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При определяне размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от пострадало лице, следва ли съдът да изследва и да вземе предвид своевременните действия/бездействия на пострадалото лице относно неговото лечение. 2. Следва ли съдът да посочи кои от твърдените от ищеца обстоятелства приема за доказани, за да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. 3. Може ли съдът да основава изводите си за размера на претърпените неимуществени вреди само въз основа на показанията на свидетел, които свидетелски показания следва да се ценят по реда на чл.172 от ГПК, без да има други доказателства по делото. Поддържа се наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо първия от въпросите, че е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация Е. С. С. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. ЗК „Лев Инс“ АД не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба в частта, с която се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение №8312 от 05.12.2019 г. по гр.д.№5956/17 г. на СГС, ЗК „Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на Е. С. С. на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ допълнително обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.07.2014 г., възлизащо на сумата от 22 лв., ведно със законната лихва от 14.07.2014 г. до окончателното изплащане и обезщетение за имуществени вреди на стойност 695.91 лв., разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна неработоспособност за периода от 14.07.2014 г. – 25.09.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 02.10.2014 г. до окончателното изплащане, е недопустима, с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК и размера на цената на посочените искове, поради което в тази част, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е приел, че на 11.07.2014 г. е настъпил инцидент, при който е пострадала ищцата, по вина на третото лице помагач, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, като спорен е въпросът за размера на обезщетението за неимуществените вреди. За да определи този размер, въззивният съд е съобразил младата възраст на пострадалата към датата на инцидента /32 г./, наличието на средна телесна повреда, която обаче не е съставлявала фрактура на крайник, липсата на оперативно лечение и дълготраен болничен престой. Отчел е, че макар и без инвазивни интервенции, лечението на ищцата е създало значителен дискомфорт, доколкото е съставлявало поставяне на гипс върху целия долен крайник, с обездвижване на няколко стави и невъзможност за свиване на същия в коляното, като възстановяването и лечението е било продължително /около 3 месеца/, в който ищцата е имала нужда от съдействие и помощ при обслужване, ползвала е помощни средства за придвижване, имала е затруднения при пътуване и пр. Съдът не е възприел възражението, че пострадалата е следвало да предприеме оперативно лечение за по-оптимални резултати, тъй като е установил, че ищцата е потърсила второ мнение и консервативното лечение не е било самоволно избрано, а е препоръчано от лекар, а и в СМЕ липсва какъвто и да е извод, според който да се приеме, че избраното лечение е неправилно, неподходящо или по-продължително в сравнение с други методи. Изложил е съображения, че преживеният инцидент при всички случаи е предизвикал негативни последици в ежедневието и обичайния живот на пострадалата – налице са доказателства, че тя изпитвала силни болки, имала нужда от помощ и съдействие за обслужване и придвижване, ползвала помощни средства /според СМЕ около 2 месеца/, била е изнервена, все още изпитва страх от пътуване с мотор, ограничила е социалните си контакти и е преустановила занимаването с хобито си – народни танци. Посочил е, че макар и да няма преки доказателства относно препоръки на медицински лица за преустановяване на опити за зачеване, житейски обосновано е да се предполага, че по време на възстановяване и лечение подобни семейни планове търпят отлагане. Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля П. /живеещ на съпружески начала с ищцата/ в частта, в която същият сочи, че при последвалото износване на бебето ищцата е имала затруднения поради отслабения крак – по делото няма никакви данни колко време след събитията е настъпила бременността, а самата СМЕ съдържа данни за благоприятна прогноза при възстановяване и липсва извод за остатъчни проблеми, ограничения в движението или функционирането на левия долен крайник. При тези изводи, като е отчел принципа на справедливост в чл.52 от ЗЗД, застрахователните лимити, момента на инцидента /2014 г./ и обществено икономическите условия към него, както и обичайната практика на съдилищата, съдът е приел, че размерът за обезщетяване на имуществени вреди следва да бъде определен на 20 000 лв. и в полза на ищцата следва да се присъди още сумата от 10 000 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първи и трети въпроси са израз на поддържаните от касатора тези /че пострадалата е следвало да предприеме оперативно лечение за по-оптимални резултати и че изводите на съда за претърпените от ищцата неимуществени вреди се базират само на показанията на свидетеля П./ и по същество с тях се предпоставят становища, каквито обаче не са изразявани от въззивния съд в обжалваното решение. Както бе посочено в решението изрично е прието, че осъщественото консервативното лечение на ищцата не е самоволно избрано, препоръчано е от лекар, а и в СМЕ липсва какъвто и да е извод, според който да се приеме, че избраното лечение е неправилно, като изводите относно претърпените неимуществени вреди и определянето на справедливо обезщетение са направени след преценка на всички събрани доказателства. В този смисъл посочените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато, още повече, че въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС, е подходил към показанията на свидетеля П. със засилена критичност и е осъществил обоснована преценка на достоверността им, съпоставяйки ги с другите събрани по делото доказателства, вкл. със заключението на СМЕ и по същество е намерил, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията в кредитираната им част. На следващо място при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетата медицинска документация, показанията на разпитания свидетел и заключенията на назначената по делото експертиза/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищцата неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – възраст на пострадалия, характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелства, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд съобразявайки се изцяло с посочените разяснения е анализирал подробно характера на претърпяното увреждане, както и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания, като е обсъдил релевантните факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението, поради и което не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на втория от въпросите и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,