Определение № 415 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 52/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Б. С., чрез адвокат Д. Е., срещу решение № 1068 от 24.09.2019 г. по гр.д.№ 358/2019 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 547 от 28.12.2018 г. по гр.д.№ 844/2016 г. на Районен съд-Асеновград, с което са отхвърлени предявените от касатора С. Б. С. против Л. М. М. искове: а/. иск с правно основание чл. 23, ал. 1 СК - за признаване за установено, че ищецът е единствен собственик на подробно описаните в диспозитива на решението на районния съд недвижими имоти, евентуално, че притежава 11000/36000 идеални части от посочения в п. 2 от решението на районния съд апартамент; б/. предявен при условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 29, ал. 1 СК - за приемане за установено, че ищецът е собственик на 9/10 идеални части от придобитото в режим на СИО имущество, поради значително по-голям принос в придобиването му.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 23 и чл.29 СК, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, съгласно изискванията на чл. 235 и чл. 236 ГПК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Ответната страна по касационната жалба Л. М. М., чрез адвокат И. Г., с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да постанови атакуваното решение, въззивният съд е приел, че в периода 5. 09. 1982 г. – 29. 01. 2015 г. страните са били в граждански брак, прекратен с развод, както и че след влизането в сила на новия Семеен кодекс от 2009 г. не са уредили отношенията си с брачен договор и не са избрали режим на разделност, поради което приложим в имуществените им отношения е законовият режим на съпружеска имуществена общност.

Относно недвижим имот – търговски обект с площ от 64, 24 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица], съдът е приел, че първоначално имотът е представлявал жилище-апартамент, придобит с договор за продажба на държавен недвижим имот от Военно-жилищния фонд от 18. 09. 1991 г., за сумата 12857 лв. В договора е посочено, че продажната цена е заплатена от двамата съпрузи, с техни средства, като на 10. 12. 1990 г. С. С. е внесъл сумата 12857 лв. по сметка на продавача в Д., а на 13. 12. 1990 г. е внесъл сумата 129 лв. за режийни разноски. Прието е, че сумата 12857 лв. е била дарена от бащата на ищеца и на двамата съпрузи, за финансиране на семейството, което към онзи момент е имало две малолетни деца и е живяло в апартамента под наем. Страните по делото са били подпомогнати както от родителите на ищеца, така и от родителите на ответницата (последните са им предоставяли парични средства, зимнина, купували са обзавеждане). Изводът е направен въз основа на показанията на свидетелката Х. Г. (сестра на ищеца) и св. Е. М. (майка на ответницата). Не е кредитирана, като негодно доказателство по ГПК, писмена декларация от бащата на ищеца Б. И. С., с нотариално заверен подпис на 19. 01. 2016 г., като пред нотариуса деклараторът се е легитимирал с лична карта издадена на 8. 11. 2000 г., съдържаща изявление, че дарението на средствата е било лично и само за сина на дарителя С. Б. С.. През 2001 г. страните са променили предназначението на обекта от апартамент в магазин за промишлени стоки, булчински рокли и офис. Преустройството е финансирано от ищеца, със средства, получени от него като обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение поради пенсиониране, съгласно показанията на свидетелите Г. Д. и М. Р.. От правна страна съдът е приел, че искът по чл. 23, ал. 1 СК за този обект е неоснователен, тъй като имотът е придобит със семейни средства, дарени от бащата на ищеца и на двамата съпрузи, а влагането на средства в преустройството на апартамента в търговски обект е без значение при преценка основателността на иска.

Относно апартамент с площ от 97, 50 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица], въззивният съд е приел, че същият е придобит през време на брака, с договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ...../9. 05. 2001 г., за сумата 36000 лв., от която 2400 лв. платени в брой при подписване на нотариалния акт, 8600 лв. преведени по сметка на продавачите, а 25000 лв. платени чрез кредит, изтеглен от купувачите от „Банка Д.“ ЕАД. При прекратяване на договора си за кадрова военна служба на 14. 03. 2001 г. ищецът е получил обезщетение за прослужени години в размер на 13743, 22 лв. нето (20 заплати) и 771, 59 лв. обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Според показанията на св. Х. Г., ищецът й е казал, че няма да даде всичките пари „от 20-те заплати“ за закупуване на апартамента, защото са му необходими средства да направи магазините, за да може да работят, а той ще изтегли кредит. Прието е, че презумпцията за принос по чл. 21, ал. 3 СК не е оборена, тъй като към този момент съпругата е полагала грижи за семейството, общото домакинство и непълнолетния им син, и е развивала търговска дейност. Прието е, че кредитните средства за придобиване на недвижимо имущество са основание за възникване на съпружеска имуществена общност, тъй като и задължението за погасяване на заема е на двамата съпрузи, при условията на солидарност, а погасяването на заема само от единия съпруг, дори и с лични средства, няма вещноправни последици, а поражда облигационно право на вземане към другия съпруг за съответна част от изразходваното. В случая и двамата съпрузи са погасявали кредита, с превес на участието на ищеца, но този факт не променя възникналото в режим на съпружеска общност вещно право. По тези съображения е приет за неоснователен както искът за пълна, така и за частична трансформация до размер на 11000/36000 ид.ч. от жилищния имот.

Относно търговски обект с площ от 27, 80 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ..... и търговски обект с площ от 54, 85 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], и двата находящи се в сградата на [улица] прието, че и двата обекта са придобити през време на брака, на основание договори за покупко-продажба на право на строеж, сключени с нотариални актове № № ...../7. 11. 2007 г. и ...../7. 11. 2007 г., и реализиране на отстъпеното право на строеж през време на брака. За придобиване на първия обект са изразходвани сумите 3490 лв. – цена на отстъпеното право на строеж и 56970 евро – цена за строителството на обекта по договор за строителство от 7. 11. 2007 г., а за придобиване на втория обект са изразходвани сумите 2000 лв. – цена на отстъпеното право на строеж и 112410 евро – цена за изграждането на обекта, платена по договор за строителство от 7. 11. 2007 г. Относно тези обекти ищецът е твърдял, че с две преводни нареждания от 25. 09. 2007 г. – за сумата 32249, 66 британски лири и за сумата 7645 британски лири е платил на строителя, като тези средства представлявали трудови възнаграждения, получени от полаган труд във Великобритания, където работил от 1. 02. 2004 г. до 23. 12. 2013 г. Твърди, че за останалите дължими суми съпрузите изтеглили кредит от „Българо-американска кредитна банка“ АД, който бил изплащан от ищеца със средствата, придобити от трудовата му дейност във Великобритания. Въззивният съд е приел, че средствата, получени по договор за кредит, не съставляват лични средства, а изплащането на кредита от един от бившите съпрузи води до облигационни отношения, но не и до промяна на правата им в съсобствеността. Прието е за недоказано твърдението на ищеца, че е заплатил сумите 32249, 66 британски лири и 7645 британски лири на дружеството-строител и прехвърлител на правото на строеж. Направен е извод, че не е установено обектите да са придобити изцяло или частично с лични средства на съпруга.

За неоснователен е приет и евентуалният иск по чл. 29 ЗС. В тази връзка съдът е съобразил, че за изменение на установеното в закона равенство на дяловете на съпрузите след прекратяване на общността следва да се имат предвид както доходите им, така и полаганият от тях труд в домакинството, грижите за отглеждането на децата от брака, за създадената спокойна обстановка за другия съпруг да работи и всички други обстоятелства, които са от значение за благополучието на семейството, без на която и да е форма на принос да се отдава по-голяма тежест. Приносът на единия съпруг следва да е значителен, да се отнася за всичките му проявни форми и да е в отклонение от обичайното, което сочи на изключителност, за да му се определи по-голям дял от придобитото в режим на съпружеска имуществена общност имущество. Събраните по делото доказателства не дават основание да се направи извод в горния смисъл. Съпругата е осъществявала търговска дейност като едноличен търговец (продажба на сувенири, булчински рокли, официални облекла), от която е реализирала приходи, теглила множество кредити, полагала е труд за поддържане на домакинството и жилището на страните, полагала е грижи за отглеждането и възпитанието на децата, основно тя е осигурявала средства за издръжката им, и след навършване пълнолетие на децата се е грижила за тяхната издръжка и ги е подпомагала до завършване на висшето им образование, осигурявала им е условия да се съсредоточат върху обучението си, а на съпруга – условия да осъществява трудова дейност. По тези съображения съдът е приел, че съпругата е допринесла в равна степен за придобиване на процесното имущество. Съпругът е поел приоритетно финансовата издръжка и в по-малка степен непосредствени грижи по отглеждането и възпитанието на децата, а съпругата е поела приоритетно поддържането на домакинството, както и грижите по отглеждането, възпитанието и образованието на децата.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. Представляват ли съпружеска имуществена общност средствата, получени от единия съпруг като обезщетение по повод излизането му в пенсия за прослужено време и старост, и дали влагането им в покупката на недвижим имот обуславя индивидуална собственост на този съпруг върху имота в размера на вложените средства от това обезщетение спрямо цялата стойност на имота. За установяване на пълна или частична трансформация необходимо ли е преди това да бъде оборена презумпцията за съвместен принос или самата трансформация на лично имущество оборва презумпцията за съвместен принос.

2. Изплащането на отпуснат кредит за закупуване на недвижим имот по време на брака изцяло със средствата от отпусната лична пенсия на съпруга за прослужено време и старост, чрез превод от негова банкова сметка, и при условията на постигната между съпрузите предварителна договореност относно личния характер на средствата за покупка и изплащане на имота, обуславят ли индивидуална собственост на съпруга, вложил личните средства в имота в частта на кредита, изплатен изцяло от пенсиите му. Какво е доказателственото значение на частен документ, изходящ от съпруг, с който признава личния характер на вложените в покупката средства от другия съпруг. Нищожна ли е уговорка между съпрузи, сключена при условията на СК 85 г. (отм.), че придобитият чрез влагане на лични средства недвижим имот и изплатения кредит за същия имот пак с изцяло с лични средства ще бъде лична собственост на съпруга, вложил тези средства в него.

3. Изплащането на част от продажната цена на недвижим имот чрез парични преводи на средства от полаган от единия съпруг труд в чужбина обуславя ли негова индивидуална собственост върху закупения имот в квота, съответстваща на размера на тези средства спрямо пълната цена на имота. Какво е значението за приноса на другия съпруг към придобиването на имотите на факта, че по време на покупката на имотите съпрузите не са живели в едно домакинство, а децата им са били навършили пълнолетие. Само фактическата раздяла ли е фактът, който би изключил приноса на другия съпруг в придобиването на имота с такива средства.

4. Следва ли да се приеме, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, а не за двамата съпрузи; ако с дарените на единия съпруг от неговите родители средства е закупено семейното жилище на страните, това опровергава ли само по себе си трансформацията на лични средства и възниква ли СИО върху жилището, закупено с дарените на единия съпруг средства от родителите му. Какво е доказателственото значение на издаден от дарителя частен документ, обективиращ дарственото му намерение спрямо собственото му дете, но не и спрямо съпруга му и времето на издаването на такъв документ прави ли го негодно доказателствено средство.

5. Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания на даден свидетел да се съобразява с евентуалната му заинтересованост или предубеденост според правилата на процесуалния закон, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановка, възрастови и паметови особености, както и обстоятелството дали свидетелят лично е възприел фактите, има ли конкретни знания за тях или само общи възприятия. Следва ли показанията на свидетеля да се преценяват с оглед на целия доказателствен материал по делото и ако противоречат на други показания или писмени доказателства по същия въпрос следва ли да бъдат кредитирани от съда.

6. Следва ли при преценката на по-голям принос в придобиването на имущество в режим на СИО съдът да извършва съпоставка между съпрузите по всички форми на приноса или може да се ограничи до само някои от тях. Може ли да се приеме, че значителната разлика в доходите на съпрузите в съотношение 9:1 предпоставя по-голям принос на съпруга с по-големите доходи, ако тези доходи са реализирани като принос в придобиването на сем.имущество. Какво е значението на факта, че значителната по стойност част от имуществото в режим на СИО е придобито по време, когато между съпрузите липсва общо домакинство, а децата им са пълнолетни. Изплащането на теглени кредити по време на брака с лични средства на единия съпруг представлява ли негов принос, респ. участва ли при преценката за негов по-голям принос за придобитото имущество или обуславя само облигационно отношения между бившите съпрузи.

Въпросите по т.2 и подвъпрос от т.4 са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Останалите въпроси са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 364 от 29.04.2010 г. по гр.д.№ 909/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д.№ 2060/2016 г. на ВКС, ІV г.о., и решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр.д.№ 914/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 123 от 29.10.2018 г. по гр.д.№ 3357/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., относно третия въпрос – разрешаването му в противоречие с тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 364 от 29.04.2010 г. по гр.д.№ 909/2009 г. на ВКС, І ГО, относно четвъртия въпрос – разрешаването му в противоречие с Решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр.д.№ 2835/2018 г. на ВКС, І ГО, относно петия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 71 от 13.05.2019 г. по гр.д.№ 2835/2018 г. на ВКС, І ГО, относно шестия въпрос – разрешаването му в противоречие с решение № 74 от 29.05.2019 г. по гр.д.№ 5842/2015 г. на ВКС, І ГО.

Първият въпрос - дали средствата, получени от единия съпруг като обезщетение при пенсиониране поради прослужено време и старост и дали влагането на такива средства в покупка на недвижим имот обуславя индивидуална собственост върху придобитото в размера на вложените средства спрямо стойността на имота е поставен във връзка с изводите на въззивния съд, касаещи иска по чл. 23 СК, предявен за апартамент с площ от 97, 50 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор 00702.513.148.10.11 по кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица].

Въпросът не е от обуславящо значение за изхода на делото по този иск, тъй като не е проведено пълно и главно доказване на твърдяното от ищеца обстоятелство, че 11000 лв. от продажната цена на апартамента са платени с полученото от ищеца обезщетение при пенсионирането му поради прослужено време и старост. От показанията на свидетелката Х. Г., сестра на ищеца, се установява, че ищецът й е споделил, че няма да влага всички пари от обезщетението в покупката на описания апартамент, тъй като са му необходими средства, за да направи магазините, както и че е използвал обезщетението и за преустройство в магазин на другия апартамент (апартамента на [улица], ет. ....., с идентификатор ..... с площ от 64, 24 кв.м.). Не е доказано, обаче, част от обезщетението с определен размер действително да е вложена при закупуване на апартамента от 97, 50 кв.м. на [улица]. В този смисъл, разглеждането на въпроса не би повлияло изхода на конкретното дело.

След като поставеният въпрос не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е необходимо да се обсъжда и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че не е доказано разрешаване на въпроса в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС: ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 364 от 29.04.2010 г. по гр.д.№ 909/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д.№ 2060/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр.д.№ 914/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 123 от 29.10.2018 г. по гр.д.№ 3357/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. В тълкувателното решение е разяснено, че критерият за преобразуване на лично имущество в закупения по време на брака имот е изцяло обективен – изследва се характерът на вложените в придобиването средства – дали са лични или общи, в какъвто смисъл са и изводите на въззивния съд. В решение № 264 от 21. 03. 2013 г. по гр. д. № 2060/2016 г., 4 г.о. и в решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр.д.№ 914/2016 г. на ВКС, ІІ ГО е обсъждан въпросът попадат ли под режима на съпружеска имуществена общност паричните влогове на името на единия съпруг, заварени от действащия СК от 2009 г. Прието е, че по сега действащия СК паричните влогове са изключени от режима на съпружеска имуществена общност и се считат лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали са придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи, а по Семейния кодекс от 1985 г. (отм.) съпружеската имуществена общност обхваща и паричните влогове, които са били придобити по време на брака в резултат на съвместен принос. По силата на пар. 4, ал. 1 ПЗРСК правилата на СК от 2009 г. се прилагат и за имущества, придобити от съпрузите по заварени бракове, което означава, че след влизане в сила на действащия СК паричните влогове стават лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали преди това режимът на СИО се е разпростирал и по отношение на тях по силата на чл. 19, ал. 1 СК (отм.). Ако съпругът, който не е титуляр на влога, е допринесъл за набирането на наличните по него средства, той разполага с възможността да защити правата си по реда на чл. 30 СК. В настоящия случай обсъжданите в цитираните по-горе две решения въпроси са ирелевантни, тъй като не е налице хипотеза на закупуване на апартамента с парични средства по заварени от действащия СК от 2009 г. парични влогове на името на единия съпруг. Апартаментът е придобит и платен през 2001 г., при действието на СК от 1985 г. (отм.). В решение № 364 от 29. 04. 2010 г. по гр. д. № 909/2009 г. на ВКС, 1 г.о., е обсъждан въпросът дали получени от единия съпруг обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, включително и обезщетение за вреди от забавено плащане на трудово възнаграждение, са лично имущество. Прието е, че когато на единия съпруг се присъдят обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, присъдената сума е лично имущество, тъй като е предназначена да репарира понесените от увредения съпруг вреди, както и че придобитото с тази сума не представлява съпружеска имуществена общност. Такъв въпрос в обжалваното въззивно решение не е обсъждан.

Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС (решение № 168 от 30. 11. 2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, 2 г.о.), когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовия режим на съпружеска имуществена общност, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на съпружеската имущества общност към момента на плащането. В случаите, при които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), по който съгласно чл. 19, ал. 1 паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техния личен характер. В случаите, в които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 2009 г., по който паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21 и имат статут на "друго лично имущество" по смисъла на правната норма, презумпцията на чл. 21, ал. 3 е опровергана и другия съпруг следва да установи, че е влагал средства при набиране на влога. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на така дадените разяснения. Съобразено е, че придобиването и плащането на закупения имот е извършено при действието на СК от 1985 г. (отм.). Дори това да е станало със средства от влог на името на съпруга, не е доказан произходът на средствата по влога и не е оборена презумпцията по чл. 19, ал. 3 СК (отм.) за съвместен принос при набиране средствата.

Вторият въпрос - възниква ли съпружеска имуществена общност върху недвижим имот, закупен през време на брака, със средства получени от съпрузите въз основа на сключен от тях договор за банков кредит, ако кредитът е изплатен само от единия съпруг, с негови лични средства, също е поставен във връзка с изводите на въззивния съд, касаещи иска по чл. 23 СК, предявен за апартамент с площ от 97, 50 кв.м., съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица], но в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице тогава, когато разрешаването на поставения въпрос би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, тъй като е неправилна или несъответна на променено законодателство и/или обществени условия, както и при наличие на непълнота, неяснота или противоречие в закона, създаващо предпоставки за нееднаквото му тълкуване и прилагане (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОГТК на ВКС, т.4). В случая, по поставения въпрос е формирана постоянна непротиворечива практика на ВКС: решение № 139 от 24. 10. 2018 г. по гр. д. № 4625/2017 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 799 от 20. 11. 1992 г. по гр. д. № 533/1992 г. на ВС, 1 г.о., решение № 711 от 8. 11. 2004 г. по гр. д. № 380/2004 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 904 от 2. 10. 2008 г. по гр. д. № 3167/2007 г., 1 г.о., решение № 676 от 13. 01. 2010 г. по гр. д. № 2179/2008 г., 2 г.о., решение № 36 от 31. 03. 2015 г. по гр. д. № 3386/2014 г., 2 г.о., решение № 309 от 9. 04. 2009 г. по гр. д. № 719/2008 г. на ВКС, 1 г.о., цитираното от първоинстанционния съд решение № 44 от 28. 01. 2009 г. по гр. д. № 5623/2007 г. на ВКС, 3 г.о. и други. Приема се, че погасяването от единия съпруг, с лични средства, на задълженията по договор за банков кредит, поети във връзка с изплащането на цената на купен през време на брака недвижим имот, не влияе на правата на страните, които те имат в съсобствеността на този имот към момента на неговото придобиване, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Съгласно чл. 32, ал. 2 СК от 2009 г. и чл. 25, ал. 2 СК от 1985 г. (отм.), съпрузите са солидарни длъжници за взетия по време на брака банков кредит за закупуване на жилище и ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, да претендира от другия за заплащане на припадаща се част от платеното.

В мотивите към ТР № 5/2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при плащането на продажната цена на купен през време на брака имот със заемни средства, когато задължението за връщането им е поето солидарно от двамата за нуждите на семейството - чл. 32, ал. 2 СК / чл. 25, ал. 2 СК, отм./, поражда само облигационни отношения между съпрузите, както и че само в този случай изплащането на заема с лични на единия съпруг средства не променя възникналото в съпружеска общност вещно право.

Така създадената практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. С оглед на това, обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В точка 2 от изложението е поставен, във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и подвъпрос относно значението на извънсъдебното признание на неблагоприятен за страната факт.

Въпросът е свързан с оплакването на касатора за некредитиране от въззивния съд на нотариално заверена декларация на Л. С. от 18. 05. 2001 г., в която същата заявява, че съпругът й е закупил апартамента със собствени средства и ще плаща със собствени средства ипотеката към Д., че тя няма да има претенции към апартамента, както и че апартаментът не е съпружеска имуществена общност.

Декларацията на Л. С. от 18. 05. 2001 г. е обсъдена от първоинстанционният съд, като е прието, че признанието на посочените по-горе обстоятелства от Л. С. не се подкрепя от останалите доказателства по делото и не доказва плащането на апартамента с лични средства на съпруга. Прието е, също, че декларацията в частта й съдържаща изявление за отказ от право на собственост, е недействителна, тъй като отказът не е извършен в предвидения от закона ред.

Въззивният съд не е разгледал оплакването на касатора във връзка с неправилна преценка на доказателствената стойност на декларацията.

Дори да се приеме, че поставеният въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд, тъй като изводите на първоинстанционния съд следва да се считат възприети от въззивната инстанция по реда на чл. 272 ГПК, то не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по посочения въпрос, тъй като във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 175 ГПК също е създадена богата и непротиворечива практика на ВКС (напр. решение № 69 от 24. 06. 2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 84 от 23. 05. 2018 г. по гр. д. № 3361/2017 г., 3 г.о., решение № 108 от 25. 06. 2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., 4 г.о. и други), на която възприетите изводи на първоинстанционния съд не противоречат. Приема се, че извънсъдебното признание на неизгоден за страната факт съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание по чл. 175 ГПК. Възможно е признатото обстоятелство да не отговаря на истината, поради което законът не обвързва съда да приеме за доказан признатия факт, а му дава възможност да преценява признанието с оглед всички събрани по делото доказателства и установените с тях обстоятелства. Признанието не освобождава насрещната страна от тежестта за доказване на признатия факт, освен ако съдът го обяви за ненуждаещ се от доказване. При преценката достоверността на признанието съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства установени по делото.

Другият подвъпрос по точка 2 – нищожен ли е договор между съпрузи, сключен при действието на СК от 1985 г. (отм.), с който е постигнато съгласие недвижимият имот, придобит през време на брака с лични средства на единия съпруг и изплащан от този съпруг кредит, също с лични средства, да се изключи от режима на съпружеска имуществена общност и да стане лична собственост на съпруга, предоставил средствата за придобиване на имота, няма връзка с установените по делото факти, тъй като липсват доказателства за сключено споразумение между съпрузите в посочения смисъл.

Въпросът по точка 3 – изплащането на част от продажната цена на недвижим имот чрез парични преводи на средства от полаган от единия съпруг труд в чужбина обуславя ли негова индивидуална собственост върху закупения имот в квота, съответстваща на размера на тези средства спрямо пълната цена на имота, е поставен във връзка с въззивното решение по иска по чл. 23 СК, предявен за търговски обект с площ от 27, 80 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор 00702.515.1.1.6 и търговски обект с площ от 54, 85 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], и двата находящи се в сградата на [улица].

На първо място, въпросът не кореспондира приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка. Съдът е приел, че не е доказано цената на придобитото право на строеж да е платена с лични средства на съпруга-ищец. За недоказано е прието и твърдението с две преводни нареждания от 25. 09. 2007 г. ищецът да е заплатил сумите 32249, 66 британски лири и 7645 британски лири (относно първата няма доказателства, а относно втората е прието, че не е доказано сумата от 7645 лири по вносна бележка от 25. 09. 2007 г. да е постъпила по сметка на продавача по договора за продажба на право на строеж, който е и изпълнител по договора за строителство). Прието е за установено, че правото на строеж и реализирането му е осъществено с кредитни средства, получени въз основа на сключени договори за банкови кредити и от двамата съпрузи, а връщането на кредита с парични средства, осигурени преимуществено от съпруга-ищец от полаган труд в чужбина, поражда само облигационни отношения между съпрузите.

На следващо място, не е доказано противоречиво разрешаване на въпроса с посочената от касатора практика - тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д.№ 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 364 от 29.04.2010 г. по гр.д.№ 909/2009 г. на ВКС, І ГО. Подобен въпрос в тези решения не е обсъждан.

Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС (решение № 168 от 30. 11. 2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на ВКС, 2 г.о.), когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовият режим на съпружеска имуществена общност, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на съпружеската имущества общност към момента на плащането. В случаите, които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), по който съгласно чл. 19, ал. 1 паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техния личен характер. В случаите, в които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на Семейния кодекс от 2009 г., по който паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21 и имат статут на "друго лично имущество" по смисъла на правната норма, презумпцията на чл. 21, ал. 3 е опровергана и другия съпруг следва да установи, че е влагал средства при набиране на влога. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на така формираната практика. Плащането на закупения имот е извършено при действието на СК от 1985 г. (отм.). Дори това да е станало със средства от банкова сметка на съпруга, не е оборена презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК при набиране на средствата по влога.

Четвъртият въпрос- следва ли да се приеме, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него, а не за двамата съпрузи; ако с дарените на единия съпруг от неговите родители средства е закупено семейното жилище на страните, и това опровергава ли само по себе си трансформацията на лични средства и възниква ли СИО върху жилището, закупено с дарените на единия съпруг средства от родителите е поставен във връзка с въззивното решение по иска по чл. 23 СК, предявен за търговски обект с площ от 64, 24 кв.м., нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица].

Въпросът не е разрешен в противоречие с посоченото от касатора решение № 71 от 13. 05. 2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, 1 г.о.

В посоченото решение е разгледан случай, при който е сключен договор за дарение между единия съпруг и родителите му, като е прието, че след като другият съпруг не участва при сключване на договора, то той не придобива част от подареното - той самият не е изразил съгласие за придобиване по дарение и договорът не обективира воля на родителите да надарят и неучаствалия при сключването му съпруг. Прието е, че в посочената хипотеза и до доказване на противното следва да се приеме, че даденото от родителите на единия съпруг е дарение за него.

В настоящия случай е прието за установено, че както бащата на ищеца, така и родителите на ответницата, са подпомогнали с парични средства бившите съпрузи при закупуване на процесния имот, който е бил първото им семейно жилище. Волята и намерението на бащата на ищеца е била да подпомогне и надари него и съпругата му, като семейство, което към онзи момент е имало две малолетни деца, с които съпрузите живеели в апартамента под наем. Прието е, че младите родители са били подпомогнати от своите родители чрез средства за осигуряване на дом за отглеждане на техните деца. Изводът на съда е основан на съвкупната преценка на събраните по делото гласни доказателства.

Различната преценка досежно основателността на претенцията по чл. 23 СК се дължи на различната фактическа обстановка, установена по всяко от делата, а не на различно тълкуване и прилагане на материална или процесуална правна норма.

По съдържащия се в точка 4 подвъпрос - годно доказателствено средство ли е писмена декларация, с която дарителят заявява, че дарствените му намерения са били да надари само сина си, но не и съпругата му, и която е съставена и подписана продължителен период от време след дарението, допускането до касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същия са формирани непротиворечиви становища в множество решения на ВКС. Приема се, че писмената декларация от трети на спора лица не е допустимо доказателствено средство, доколкото по своето естество представлява свидетелско показание, но дадено не по установения в разпоредбата на чл. 163 и сл. от ГПК процесуален ред. Процесуалният закон не допуска даването на свидетелски показания в писмен вид с оглед основното начало за устност и непосредственост, установено в чл. 11, вр. чл. 163, ал. 1 ГПК. Затова необсъждането на такава декларация от въззивния съд не е съществено процесуално нарушение по смисъла на разпоредбата на чл. 281, т. 3 от ГПК. В този смисъл са решение № 224 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 177/2010 г., II г. о., ГК, решение № 110 от 12.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2013 г., III г. о., ГК, решение № 341 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 177/2010 г., II г. о. и др. Изводите на въззивния съд са съобразени с така формираната практика.

Пети въпрос, касаещ задължението на съда при преценка на свидетелските показания на даден свидетел да се съобразява с евентуалната му заинтересованост или предубеденост според правилата на процесуалния закон, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и задължението на съда да преценява свидетелските показания в съвкупност с целия доказателствен материал, е поставен във връзка с оплакването на касатора, че незаконосъобразно са кредитирани показанията на свидетелката Е. М., майка на ответницата по иска, относно средствата, с които е придобит апартаментът на [улица].

Действията на съда при преценка на свидетелските показания не противоречат на решение № 71 от 13. 05. 2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, 1 г.о.Показанията на свидетелката Е. М., майка на ответницата по иска, както и на свидетелката Х. Г., сестра на ищеца, са преценени при условията на чл. 172 ГПК, в съвкупност с останалите доказателства и установените с тях обстоятелства.

Шестият въпрос относно задължението на съда при преценка приноса на съпрузите в придобиване на имуществото в режим на СИО да извърши съпоставка между съпрузите по всички форми на приноса е разрешен в съответствие с указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени с ППВС № 5/1982 г., т. 8, и с решения на ВКС (решение № 136 от 11. 07. 2016 г. по гр. д. № 607/2016 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 73 от 13. 07. 2015 г. по гр. д. № 4874/2014 г. на ВКС, 1 г.о.), с които е разяснено, че основанието за изменение на установеното от закона равенство на дяловете трябва да се установи не само чрез съпоставяне трудовото възнаграждение на съпрузите, а като се държи сметка и за полагания от тях труд в домакинството на семейството, за отглеждането на децата от брака, за създадената спокойна обстановка на другия съпруг да работи и за всички други обстоятелства, които са от значение за приноса в придобиване на общите вещи и изграждане благополучието на семейството, като всички проявни форми на принос са с равна тежест и никоя, включително и финансовата форма, не се ползва с приоритет. Значителността на приноса следва да се отнася за всичките му проявни форми и да е в отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност. В същия смисъл е и становището, изразено в посоченото от касатора решение № 74 от 29.05.2019 г. по гр.д.№ 5842/2015 г. на ВКС, І г.о.

Съдържащите се в изложението оплаквания за необоснованост на фактическите изводи на съда, поради несъответствието им със събраните доказателства, за допуснати съществени процесуални нарушения при обсъждане и преценка на доказателствата и за допуснато нарушение на материалния закон представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, а преценката на правилността на въззивното решение не се включва в предметния обхват на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение и проверка на правилността му.

При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба сумата 2600 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,