Определение № 5191 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2717/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на "Итал-текс" ЕООД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 217/ 19.02.2026 г. по гр.д.№ 1917/ 2025 г. /поправено с постановено по същото дело определение № 1314/ 21.04.2026 г./, с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд /СГС/ № 2389/ 17.04.2025 г. по гр.д № 13162/ 2023 г., и като краен резултат "Итал-текс" ЕООД е осъдено да заплати на Д. А. Т. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 евро, искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 15 000 лв, изцяло са отхвърлени исковете на Д. А. Т. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер 11 851 лева, причинени от недобросъвестно упражнени процесуални права по гр.д.№ 33845/ 2020 г. на Софийски районен съд /СРС/ и свързаните с него частни граждански производства, както и по изп.д.№ 5600/ 2022 г. на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Б. и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано от ищцата, няма съмнения по валидността му, поради което в частта, отхвърляща предявените искове, то е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига въпросите 1. “Представлява ли злоупотреба с процесуално право по смисъла на чл. 3 ГПК упражняването на конституционното право на жалба срещу актове на съдебен изпълнител или съд, когато изложените в нея аргументи са преценени от съда като юридически несъстоятелни, но липсват доказателства за конкретно намерение за увреждане (animus nocendi)?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да прилага единен стандарт и критерии при преценката на знанието и добросъвестността на страната по чл. 3 ГПК по отношение на сходни по своя характер процесуални действия, извършени в рамките на едно и също производство??“; 3. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от злоупотреба с процесуални права да съобрази размера му с продължителността на периода на увреждането и съставлява ли нормалният срок за разглеждане на жалба от съда основание за присъждане на обезщетение?“; и 4. „Следва ли съдът, при ангажиране на отговорност за неимуществени вреди, да изолира и докаже причинно-следствената връзка между конкретното инкриминирано поведение и вредата, когато същата се твърди в контекста на дългогодишен правомерен съдебен спор между страните?“. Според жалбоподателя първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, за останалите поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в драстично нарушение на логическите правила и езиковото тълкуване, което е довело до вътрешно логическо противоречие в мотивите на съда. Ответната страна Д. А. Т. оспорва жалбата като поддържа, че формулираните от касатора въпроси не са от значение за решаващата воля на съда и не са разрешени в противоречие с установената практика. Сочените от касатора съдебни решения на ВКС били постановени при различна фактическа обстановка и съдържащите се в тях разрешения не били противоположни на тези, в обжалваното решение. Това решение не било и очевидно неправилно, доводите на касатора в тази насока били бланкетни и некореспондиращи с доказателствата по делото. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, същевременно излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.3 ГПК вр. чл.49 ЗЗД. Установил по реда на чл.272 ГПК, че ищцата била служител на ответното дружество по трудов договор, прекратен на 18.10.2018 г. Във връзка с прекратяването на правоотношенията между тях страните сключили спогодба, по силата на която дружеството се задължило незабавно да заплати на ищцата 12 687 евро и още 29 603 евро, при условие, че ищцата не е оспорила, инициирала оспорването или по друг начин опитала да оспори прекратяването на трудовото правоотношение. Ищцата заявила, че се отказва от всякакви претенции към Дружеството и няма да предприема каквито и да било действия срещу него включително, но не само, относно законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение, възстановяване на работа в Дружеството, да предявява претенции за заплащане на обезщетение и каквито е да е други обезщетения и плащания. Ищцата се съгласила също, че ако предприеме действия по оспорване така уредените със спогодбата взаимоотношения между страните, то платените от ответното дружество суми биха били недължими и нямало да бъдат заплатени, или ако били заплатени, подлежали на незабавно възстановяване ведно с всички лихви и разноски. През м. ноември 2018 г. ищцата получила 22 332,25 лева (11 418,360 евро), а през м. януари 2019 г. – още 47 736,66 лева (24 407,36 евро). На 12.02.2019 г. тя предявила иск против касатора за неполучен в целия размер остатък от второто плащане - 5 871,94 лева. По исковата й молба било образувано производство пред СРС по гр.д.№ 8676/ 2019 г. Съдът уважил иска като приел, че със сключването на спогодбата отношенията между страните са уредени по начина, посочен в нея. Затова дружеството не е имало право да не плати търсената от ищцата сума. Също през 2019 г. ищцата предявила иск пред съда в гр.Римини, Италия, срещу „Итал-текс“ ЕООД и срещу едноличния собственик на капитала му, с който поискала да се установи симулативност на трудовите правоотношения между нея и „Итал-текс“ ЕООД и същевременно да установи и декларира наличието на трудови правоотношения между нея и едноличния собственик на капитала му. На 12.11.2019 г. „Итал-текс“ ЕООД предявило на свой ред иск срещу ищцата с искане за връщане на всички платени по спогодбата суми поради неизпълнение на задължението да не предявява искове срещу него. Поискано било и обезпечение на иска чрез налагането на запори върху банкови сметки и налагането на възбрана върху нейни имоти. По това искане била наложена възбрана върху два имота на Д. А. – магазин на [улица] гараж на [улица], при условие, че ищецът внесе гаранция в размер на 11 751 лева. След внасяне на гаранцията и представяне на доказателства, на 06.11.2020 г. била издадена обезпечителна заповед. В хода на производството ищцата на два пъти поискала от съда да отмени допуснатото обезпечение, но съдът отхвърлил тези искания. След приключване на производството съдът постановил решение, с което отхвърлил предявения от „Итал-текс“ ЕООД иск, обявявайки за нищожна клаузата, с която Д. А. се е задължила да не предявява искове срещу дружеството. По жалба на „Итал-текс“ ЕООД било образувано въззивно производство, приключило с решение за уважаване на иска. Въззивният съд приел, че договорът за спогодба бил действителен, с предявяването на иска пред съда в гр.Римини, Италия, ищцата не изпълнила валидно поето задължение за бездействие. Решението на СГС било постановено на 01.02.2022 г., съобщено било на „Итал-текс“ ЕООД на 14.02.2022 г, а на 15.04.2022 г. дружеството поискало издаването на изпълнителен лист за присъдената сума и такъв бил издаден на 27.04.2022 г. На 11.05.2022 г. ищцата подала молба за спиране на изпълнението на въззивното решение и представила гаранция в размер на 70 070 лева, внесена от Й. Т.. На 16.05.2022 г. изпълнението на решението било спряно. На 07.10.2022 г. по молба на „Итал-текс“ ЕООД било образувано изпълнително дело при ЧСИ М. Б. за събиране на присъдените суми. На 19.10.2022 г. ЧСИ Б. наложил запори на банковите сметки на Д. А., а на 20.10.2022 г. изпратил искане за вписване на възбрана върху двата вече възбранени по реда на обезпечителното производство недвижими имота на ищцата. На 20.10.2022 г. Д. А. поискала спиране на изпълнителното дело и представила на ЧСИ Б. препис от определението на ВКС, с което е разпоредено спиране на изпълнението на въззивното решение. На същата дата изпълнителното производство било спряно. До този момент нямало данни на дружеството да е било известно постановеното от ВКС определение за спиране на изпълнението на решението на СГС. По касационна жалба на ищцата срещу въззивното решение ВКС приел, че Д. А. е изправна страна по договора, а клаузата от спогодбата за предварителен отказ от право на иск намерил за нищожна. С решение от 04.04.2023 г., в сила от същата дата, съдът отхвърлил претенцията на „Итал-текс“ ЕООД за връщане на платените суми по спогодбата. На 05.04.2023 г. Д. А. поискала от ВКС да върне внесената гаранция от 70 070 лева и тя била освободена на 26.04.2023 г. Също на 05.04.2023 г. ищцата поискала от ЧСИ Б. да прекрати изпълнителното дело и то било прекратено. Дружеството обжалвало постановлението за прекратяване единствено с мотив, че представеното пред ЧСИ решение на ВКС не било в заверен препис. Тази жалба била отхвърлена и на 20.04.2023 г. наложените запори по банковите сметки на Д. А. били вдигнати. На 14.04.2023 г. ищцата поискала издаване на изпълнителен лист за направените от нея разноските в размер на общо 15 025,07 лева. Поискала и отмяна на допуснатото обезпечение чрез налагане на възбрана върху два нейни имота. „Итал-текс“ ЕООД получило препис от молбата на 05.05.2023 г. На 10.05.2023 г. дружеството възразило срещу исканията, защото сумите за разноски били заплатени на 09.05.2023 г. чрез превод по посочената пред ВКС сметка за връщане на гаранцията от 70 070 лева, а допуснатото обезпечение не следвало да се отменя, защото отношенията между страните не били уредени окончателно. На 17.05.2023 г. районният съд отказал издаването на изпълнителен лист за разноските и отменил допуснатото обезпечение на иска чрез налагане на възбрана върху два имота на ищцата. „Итал-текс“ ЕООД обжалвало определението, с което е отменено допуснатото обезпечение на иска, а ищцата обжалвала разпореждането, с което е постановен отказ за издаване на изпълнителен лист. На 19.07.2023 г. въззивният съд отхвърлил жалбата на „Итал-текс“ ЕООД и уважил тази на ищцата. На 26.07.2023 г. бил издаден изпълнителен лист в полза на ищцата, а на 18.08.2023 г. възбраните върху имотите й били заличени. След като било установено, че разноските по делото са преведени на 09.05.2023 г. по банкова сметка, която не е на ищцата, на 01.08.2023 г. „Итал-текс“ ЕООД заплатило на Д. А. разходите, които тя е направила за производствата в размер на общо 15 025,07 лева, а Й. Т. върнал част от получените от дружеството суми. Наложените във връзка с водените дела възбрани и запори създали затруднения на ищцата, която ги възприела като удар по репутацията й. Висящите производства довели до промяна у ищцата, която станала по-нервна от обичайното. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че дружеството е предявило иск срещу ищцата поради убеждението, че тя е нарушила сключената спогодба. Нямало данни дружеството да е било информирано, че претенциите му са без основание и няма възможност да бъдат уважени, нещо повече, в една от фазите на процеса съдът намерил исканията на юридическото лице за основателни. Следователно не се касаело за злоупотреба с права и поведението не било противоправно. Не съставлявало злоупотреба с право и предприемането на действия от дружеството за обезпечение на предявения иск, тъй като това била процесуално предоставена, легитимна възможност на всеки ищец, който счита, че правото му е засегнато. Ако ЧСИ осъществил неправилни изпълнителни действия извън законово възложените му функции, отговорността за вредите от това не можело да бъде възложена на ответното дружество. Недоказано било и ищцовото твърдение, че дружеството целенасочено и злоумишлено превело сумата, дължима като съдебни разноски на ищцата, по неправилна сметка. Нямало данни, че преводът е извършен по сметка на сегашния й съпруг единствено с цел да се увреди ищцата, още повече, че от тази сметка била дадена гаранцията за спирането на изпълнението на осъдителното срещу нея решение на СГС. Не можело да се приеме също, че дружеството целяло само да навреди на ищцата, когато сезирало ЧСИ на 07.10.2022 г. за образуване на изпълнително производството. Макар преди това, на 16.05.2022 г., ВКС да постановил спиране на изпълнението на осъдителното въззивно решение, това станало в едностранно производство, за което нямало данни дружеството да е било уведомено. „Итал-текс“ ЕООД не било злонамерено в действието си по сезиране на ЧСИ, а целяло своевременно събиране на присъдените му от въззивния съд суми. С визираните действия дружеството не нарушило принципа за добросъвестност в чл.3 ГПК и поради това елементът, предвиден и в чл. 49 ЗЗД относно противоправността, не се доказвал. С две от своите действия обаче ответното дружество накърнило този принцип, като действало в разрез с изискването за добросъвестно упражняване на процесуалните си права. След като с решението на ВКС от 04.04.2023 г., в сила от същата дата, исковата претенция на дружеството била отхвърлена и било постановено прекратяване на изпълнението по делото на ЧСИ Б., дружеството обжалвало постановлението за прекратяване, злоупотребявайки с правата си. То било страна в касационното производство, могло е своевременно да се осведоми за решението на ВКС и да не обжалва прекратяването на изпълнителното производство. Въпреки това е подало жалба с единствен аргумент, че ищцата не е представила на ЧСИ заверен препис от касационното решение. Това нито юридически, нито житейски, можело да послужи като основание за изграждане на обоснован довод за отмяна на прекратяването. Дружеството действало недобросъвестно и с подаване на частна жалба на 31.05.2023 г. срещу акта, с който е отменено допуснатото в негова полза обезпечение. Единственият посочен аргумент, на който жалбата се основавала, бил, че отношенията между страните не са окончателно уредени. Същият не съответствал на обективните факти, тъй като с влязло в сила решение правният спор между страните бил разрешен окончателно. Това поведение на „Итал-текс“ ЕООД противоречало на основния принцип за задължителната сила на влязлото в сила решение, с която страните трябвало да се съобразят и да преустановят спора. Ако дружеството считало, че между страните са останали неуредени отношения, то следвало да потърси друг път за защита, но не и да се противопоставя на отмяна на обезпечението по спор, разрешен с влязло в сила решение. Действието му следвало да се счете за несъобразено с чл.3 ГПК и целящо неоснователно удължаване на производството по обезпечение. За посочените по-горе действия, от които като пряка последица настъпили за ищцата вреди, ответникът дължал обезщетение. Търпените от нея притеснения, с оглед времето, в които са преживени (в единия случай по-малко от две седмици, в другия приблизително месец и половина), следвало да се обезщетят с обща сума от 1000 евро. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага твърдения, които да сочат на очевидна неправилност, неговите доводи са за вътрешно противоречиви мотиви на обжалвания акт и логически несъответствия, каквито не се констатират при обикновения прочит на решението. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и по поставените въпроси. Първият от тях не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд, тъй като предпоставя, че по делото „… липсват доказателства за конкретно намерение за увреждане (animus nocendi)“. Въззивният съд обаче е постановил акта си, приемайки наличие на такива доказателства, изложил е мотиви в тази насока, а правилността на тези мотиви в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. Вторият въпрос не отговаря на изискванията, които разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по прилагането поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Питането на жалбоподателя в случая не касае решаващата правна воля на съда, а съставлява въпросително формулирано твърдение, че въззивният съд не е приложил единен стандарт и критерии при преценката на знанието и добросъвестността на страната по чл.3 ГПК по отношение на сходни по своя характер процесуални действия, извършени в рамките на едно и също производство. Това касае именно правилността на обжалваното решение, която не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Изложеното важи и за формулирания под № 3 въпрос. В него се съдържа оформено като въпрос твърдение, че при определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди на ищцата от злоупотреба с процесуални права съдът не е съобразил размера му с продължителността на периода на увреждането, както и че разглеждането на жалбата на ответника от съда в нормален срок изключва възможността за присъждане на такова обезщетение. Питането е свързано с правилността на обжалването решение, а не с решаващата правна воля на съда. Четвъртият въпрос е неразбираем. Не е ясно какво се има предвид под това, съдът да „изолира и докаже причинно - следствена връзка“. Процесуално действие „изолира“ ГПК не урежда, нито урежда право или задължение на съда да доказва причинно – следствена връзка или какъвто и да е друг факт. Материалното гражданско законодателство не борави с понятие „инкриминирано поведение“. Затова значението на въпроса „Следва ли съдът … да изолира и докаже причинно-следствената връзка между конкретното инкриминирано поведение и вредата …“ не може да се постави в контекста на правните разрешения на въззивния съд. По изложените съображения съдът приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и