Определение № 4485 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 568/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5608 от 08.08.2023г. на Р. С. И. (наследник на починалата след постановяване на първоинстанционното решение ищца Г. П. И.), против решение № 109/06.06.2023г. по въззивно гр.д.№ 165/ 2023г. на Варненския апелативен съд, І състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 27/11.01.2023г. по гр.д. № 577/2021г. на Варненския окръжен съд, с което: са отхвърлени исковете на Г. П. И., предявени против И. М. П., както следва: главен иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на саморъчното завещание на Б. А., съставено на 26.03.2014г. в полза на ответника И. П., поради липса на предмет, предвид изчерпване на имуществото на завещателката и евентуалeн иск по чл.43, ал.1, б. „а“ от ЗН за унищожаемост на завещанието от 26.03.2014г., поради това че към датата на съставянето му завещателката не е била способна да завещава и да разбира свойството и значението на постъпките си поради влошеното си психично състояние; e прекратено като недопустимо производството по останалите предявени от Г.И. искове: 1. против И. П. и М. И. М.; 2. Против И. П. и С. Д. Д. и против 3. И. П. и К. Й. П. за прогласяване нищожността на договори за покупко-продажба на недвижими имоти, оформени съответно в нот.акт № 170, том 2, рег.№ 6184, дело № 303/2010г., в нот.акт № 70, том 4, рег.№ 7755, дело № 665/2010г. и в нот.акт № 151, том 3, рег.№ 5253, дело № 532/2002г., за по 1/4 ид.част от имотите спрямо всеки от купувачите - на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД поради противоречие със закона, изразяващо се в неплащане на посочената в нот.актове продажна цена и евентуални искове по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на всяка от сделките поради накърняване на добрите нрави-нееквивалентност на престациите и искове по чл.26, ал.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на всяка сделка поради липса на съгласие от продавачката, тъй като същата е страдала трайно от душевна болест, която й пречела да формира воля и да разбира и ръководи действията си разумно. В касационната жалба се поддържа недопустимост на въззивното решение, поради това, че съдът без оглед поредността на предявените искове, произволно е разгледал два от тях, нарушавайки принципа на диспозитивното начало. Сочи се, че решението е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 ГПК. Поддържа, че в грубо нарушение на разпоредбите на ГПК въззивният състав не се е самоотвел, въпреки предубедеността му по отношение на релевантен по делото въпрос за вида на осиновяването на Б. А.. В тази връзка формулира въпроси, за които сочи, че са решени в противоречие с практиката на ВКС-решение №50/29.04.2022г. по гр.д.№3559/2021г. на І ГО, решение № 73/ 11.07.2019г. по гр.д.№2069/2018г. на ІV ГО: 1. Неправилен или нищожен е съдебен акт при съмнения за предубеденост на постановилия го съдебен състав; 1а. ВКС следва ли да допусне касационно обжалване на съдебен акт, постановен от съдебен състав, който е трябвало да се отведе като предубеден по спора, но не го е сторил и 1б. Какво е основанието за допускане на касационно обжалване – по чл. 280, ал.2 ГПК или по чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поставя и въпроса: 2. Допустимо ли е съдът служебно да обсъжда качеството на ответника като наследник по завещание, без самият той да се е позовал на това си качество, нито инцидентно, нито с насрещен или инцидентен установителен иск, като и в случай, че липсват данни ответникът да се е възползвал от завещанието в своя полза и да е вписал заверен препис от същото в СлВп в [населено място] по отношение на всички процесни имоти. Твърди противоречие с т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 288/ 29.12.2015г. по гр.д.№ 2293/2015 на ІІІ ГО и решение № 145/01.12.2017г. по търг.дело №2587/2016г. на І ТО. Формулира и питането: 3. Кои са материалните предпоставки едно лице, в чиято полза друго лице е направило общо завещание, да се счита възползвало се от завещанието и при какви условия това лице може да бъде прието за наследник по завещание на недвижимото имущество, което му е завещано. По този въпрос счита, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени и следните въпроси: 4. Какъв е характерът и как следва да се тълкува правната конструкция „заварени осиновявания“ в чл.81 от ЗЛС от 1961г. (ДВ, бр.50/1961г.); 5. Може ли с правна фикция да се изменят всички съществуващи осиновявания на станали вече пълнолетни лица от непълни в пълни и без съгласието на осиновения и на неговите рождени родители и на осиновителя и да се влоши положението на осиновения, който е бил осиновен при условията на непълно осиновяване по друг по-благоприятен закон. По тези два въпроса твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че формираната съдебна практика в решение по гр.д.№ 1134/1991г. на ВС и решение по гр.д.№ 1108/2011г. на І ГО на ВКС е неправилна и следва да бъде преодоляна. Поставен е и въпрос: 6. Може ли съдебен състав при влязло в сила съдебно решение на друг съдебен състав относно характера на осиновяването на едно лице, в случая прието за непълно осиновяване, да пререшава по второто дело въпроса и да приема различен характер на осиновяването-пълно, или следва да се съобрази със силата на пресъдено нещо на първото съдебно решение по този въпрос, а именно, че осиновяването е непълно. Касаторът формулира и следните процесуалноправни въпроси, за които твърди, че е налице противоречие на обжалваното решение с т.2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на т.10 от ТР№1/2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС и на решение № 96/03.12.2020г. по гр.д.№ 1076/2020г. на ІІ ГО на ВКС: 7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 8. При формиране на крайните си изводи следва ли въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички оплаквания, възражения и доводи във въззивната жалба. Не на последно място се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба И. М. П., К. Й. П., М. И. М. и С. Д. Д., чрез пълномощника адв. И. А., в писмен отговор изразяват становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Обжалваното решение е постановено по предявени от първоначалната ищца Г. И. искове за прогласяване нищожността на три сделки, сключени през 2002г. и 2010г. (до размер на 1/4 ид. част), с които Б. Б. А. е продала на ответниците свои недвижими имоти. Предявени са и искове за прогласяване нищожността, евентуално-за унищожаването на оставеното от А. саморъчно завещание от 26.03.2014г. в полза на ответника И. П.. Активната си процесуална легитимация ищцата черпи от наследствено правоприемство от починалия на 17.03.2017г. свой съпруг С. М. И., за когото твърди, че е брат на Б. А., а не неин първи братовчед. От фактическа страна въззивният съд е установил, че пщцата Г. И. е наследник по закон на съпруга си С. М. И., починал на 17.03.2017г.; родители на С. М.И. са Р. С. и М. И., които са биологични родители и на Б. Б. А.. На 24.08.1928г. Б. А. била осиновена от С. А. (сестра на майка й Р. С.) и от съпруга й Б. А.; в бр. 131/10.09.1928г. на Държавен вестник на Царство България е публикувано извлечение от определение № 5900 на Варненския окръжен съд, с което на 24.08.1928г. по гр.д.№ 856/1928г. е допуснато осиновяването на Б. М.И. от [населено място] от Б. Ив. А. и С. Б. А.. На 17.04.1965г. починал Б. А.; на 28.07.1967г. починала съпругата му С. А.. През 2002г. с нот.акт № 151, том 3, рег.№ 5253, дело № 532/2002г. Б. А. продала на ответника И. П. (по време на брака му с К. П.) собствен недвижим имот, придобит по реституция и делба, а именно 2 735 кв.м ид.части от вилно място цялото с площ 3735 кв.м в [населено място], в[жк], съставляващо имот с пл.№ * по плана на комплекса, ведно с построената в него вила и стопански сгради за сумата 65 307,10 лева. С нот.акт № 170, том 2, рег.№ 6184, дело № 303/2010г., действайки чрез пълномощника си И. П., Б. А. продала на М. И. М. и на И. П. жилище в [населено място] на [улица], с ид.№ *.*.*.*.* по КК на [населено място] със застроена площ 135 кв.м, ведно с всички избени помещения под този етаж, включително две сутеренни стаи, както и съответните ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж, заедно с 95/519 ид.части от ПИ с ид.№ *.*.* по КК на [населено място] за сумата 50 000 лева, като продавачката си запазила вещното право на ползване върху имота. С нот.акт № 70, том 4, рег.№ 7755, дело № 665/2010г., действайки чрез пълномощника си И. П., А. продала на С. Д. Д. и на И. П. по 1/2 ид.част от ПИ с ид.№ *.*.* по КК на Варна с площ 691 кв.м, ведно с построената в имота двуетажна вилна сграда, ведно с 3 избени помещения за 54 612,70 лева, като продавачката си запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху имота. На 26.03.1914г. Б. А. съставила саморъчно завещание, с което завещала на И. М. П. цялото си имущество. На 09.11.2014г. Б. А. починала; тя не е била омъжвана и нямала деца. С протокол от 31.05.2016г. на нотариус П.П. завещанието било обявено по искане на И. П.. При извършената служебна проверка, на основание чл. 269 ГПК, апелативният съд е счел първоинстанционното решение за допустимо. С оглед оплакванията във въззивната жалба за недопустимо разглеждане от окръжния съд първо на исковете за нищожност на завещанието, а не исковете за недействителност на сделките, съдът е посочил, че поредността при разглеждане на така предявените искове не зависи от волята на ищеца, а от характера им, от съотношението им, от обусловеността и зависимостта им. Саморъчното универсално завещание на А. следва по време разпоредителните сделки и докато то е налице (не е прогласено за нищожно или не е унищожено), като наследник на продавачката А., въз основа на това завещание, се легитимира ответникът И. П., а не наследниците й по закон. Изложил е съображения, че процесуалната легитимация на ищцата и правото й да води установителните искове за нищожност на сделките е обусловено от положителен резултат по исковете за нищожност и унищожаемост на завещанието, което определя и поредността, в която като предявени с една искова молба, исковете следва да бъдат разгледани. При наличие на завещание от наследодателката, ищцата не може да обоснове правния си интерес от оспорване действителността на предхождащите сделки с имотите, защото и при уважаване на исковете за нищожност, тя нищо не би получила от имуществото на продавачката в качеството й на наследник по закон. Поради това е приел, че първо следва да бъде разгледан искът за нищожност на завещанието от 26.03.2014г., а евентуално при отхвърлянето му - и искът за унищожаването му. Само при евентуално уважаване на някой от тях (при прогласяване нищожността му, евентуално при унищожаването му), би отпаднала материалната легитимация на И. П. като наследник на Б. А. и съответно – такава ще имат наследниците й по закон. Според въззивния съд за ищцата е налице правен интерес от оспорване на завещанието, който е изведен от качеството й на наследник по закон на С. М.И. и с оглед твърденията, че той е наследник по закон на Б. А.. Посочил е, че правният интерес е доказан за размер 1/4 ид.част от наследството на А., поради следното: Б., [дата на раждане] е биологична сестра на С. М. И.; Б. е осиновена от Б. А. и съпругата му С.А. (определението №5900/24.08.1928г. по ч.гр.д.№856/1928г. на ВОС за допускане на осиновяването, обн.в ДВ, бр.131/1928г.). Осиновяването е извършено при действието на Закон за припознаване на незаконнородените деца, за узаконението им и осиновяването, обн.ДВ,бр.9/1890г., отм.1940г., като е спазена уредената в в чл.34 и сл. от закона процедура. Единствен законов режим по този закон (чл.33), а и по следващия го Закон за извънбрачните деца и осиновяването, обн.ДВ, бр.267/40г., отм.1949г., (чл.49) е само непълното осиновяване. С изменението на чл.81 от ЗЛС, обн. ДВ, бр.50/1961г. императивно е регламентирано само пълното осиновяване, което важи и за заварените осиновявания, а те са тези при които осиновителите и осиновения са били живи към датата на влизане в сила на изменението на закона (чл.81 от ЗЛС с ДВ, бр.50/1961г.). Според въззивния съд, осиновяването на Б.А. е било заварено и се е трансформирало от непълно в пълно по силата на изменението на закона, тъй като към 1961г. осиновителите и осиновената са били живи (Б. А. е починал през 1965г., а съпругата му С. А. е починала през 1967г.). Така са създадени взаимни наследствени права между осиновения и осиновителите, както и с роднините на последните, а от друга страна е настъпило погасително действие в правните отношения между осиновения и неговите роднини по рождение, включително са отпаднали и наследствените права. Съдът е посочил, че осиновяването не е било заварено към влизане в сила на СК, обн.1968г., съответно не би могъл да намери приложение чл.105 от същия, преуреждащ заварените осиновявания. В обобщение съдът е приел, че предвид пълното осиновяване на Б. А. от Б. и С. А., то и съпругът на ищцата, от 1961г. не се счита за брат на Б., а за неин първи братовчед - син на Р. С., единствена сестра на С. А. и наследник от четвърта степен на Б.. Последната не е имала наследници от първи, втори и трети ред, нито съпруг, поради което и призовани да я наследят по закон (наследяват в равни части) са били наследниците от четвърти ред, които според удостоверението за наследници, са С. И., починал на 17.03.2017г. (съпруг на Г. И.) и Д. А. А. (също първи братовчед на Б.; син на чичо й – А. А.). Наследници на С. И. са съпругата му Г. И. и синът й Р. С. И. (заместил Г. И. в хода на производството) в равни квоти. Така ищцата Г. И. е доказала твърдението си за наличие на правен интерес от оспорване на завещанието на Б. А. в полза на И. М. П.. Въззивният съд е намерил за неоснователен иска за прогласяване нищожността на завещанието от 26.03.2014г. поради липса на предмет (предвид изчерпване на имуществото на завещателката след извършване на разпоредителните сделки с нот.акт № 170/2010г., нот.акт № 70/2010г. и с нот.акт № 151/2002г.). Посочил е, че и след разпореждането с процесните сделки, Б. А. е притежавала към датата на завещанието имущество - идеални части от апартамент на втори етаж над партера, с площ * кв.м, изграден в сграда, намираща се в [населено място] на [улица], впоследствие предмет на съдебна делба по гр.д.№ 73/2017г. по описа на ВРС, както и движимите й вещи в обитавания до смъртта й имот в [населено място] на [улица]. Поради което завещанието не е било лишено от предмет и искът за прогласяване на нищожността му на това основание е неоснователен. За да обоснове извод за неоснователност на иска за унищожаемост на завещанието съдът е приел следното: Завещанието е от 26.03.2014г. и това е релевантният момент на преценката относно възможността на завещателката да действа разумно; по делото липсват данни приживе А. да е била поставяна под запрещение; в съобщението за смърт от 09.11.2014г. като причина за смъртта е посочена „остра дихателна и сърдечна недостатъчност” и други заболявания, измежду които и „деменция“; заболяването „деменция“ не би могло да бъде установено от лекаря, констатирал смъртта и не е в неговата компетентност; липсват медицински документи за наличие на такова заболяване, установено приживе. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите М. К.-Б., Р. С. И. и Д. Ц., съобразил е заключението на съдебно-психиатричната експертиза, според което анализа на наличната по делото медицинска документация и свидетелските показания не установяват категорично Б.А. да е страдала от заболяване, което да нарушава нейните базисни психични годности правилно да възприема заобикалящата я действителност, да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, както и да взема годни и правилни решения в периода след 2002г., вкл. към 2010г. и 2014г. Предвид това съдът е приел, че завещанието на А. от 26.03.2014г. не е унищожаемо и искът по чл.43, ал.1, б. „а“ от ЗН, като неоснователен подлежи на отхвърляне. Действителното завещание легитимира ответника И. П. като наследник на Б. А., което от своя страна изключва нейните наследници по закон. Те не биха могли да предявят и права по чл.30 от ЗН, тъй като не са лица по чл.28 от ЗН. В тази връзка съдът е намерил за неоснователно и оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд недопустимо е обсъждал качеството на П. като наследник по завещание в рамките на разглежданите искове на ищцата. Поради отхвърляне на исковете за нищожност и унищожаемост на завещанието от 26.03.2014г., Г. И. не се легитимира като наследник и не разполага с правен интерес от оспорване на сделките, предхождащи завещанието, с които Б. А. се е разпоредила със собствените си имоти в полза на ответниците (по нот.акт №170/2010г., нот.акт № 70/2010г. и нот.акт № 151/2002г.) и са предмет на предявените искове за нищожност. Съдът е счел исковете по чл. 26 ЗЗД за недопустими и за неподлежащи на разглеждане, поради което е приел, че правилно първоинстанционният съд е прекратил производство по тях. Върховният касационен съд намира, че при тези решаващи мотиви на въззивния съд, обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Постановеното въззивно решение не е недопустимо. Трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС е категорична в становището си, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение не са относими към нито една посочените хипотези. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът изразява несъгласие с поредността, в която са разгледани предявените искове. Тези възражения са от значение за правилността на съдебния акт, но не и за неговата допустимост. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Първата група формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси (1, 1а и 1б) са свързани с направеното от касатора във въззивното производство искане за отвеждане на състава на АС-Варна, който неоснователно отказал да се отведе от разглеждането на настоящия спор. Въпрос 1 е обуславящ, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В практиката на ВКС по приложението на чл. 22, ал.1, т.6 ГПК се приема, че отказът на съда (съдията) да се отведе, на основание чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, може да обуслови единствено неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено процесуално нарушение, но не може да доведе до нищожност или до недопустимост на съдебното решение. Преценката за наличие на основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК зависи от множество конкретни обстоятелства и се извършва за всеки конкретен случай. Въпросите 1а и 1б не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат нужното значение за изхода на спора по смисъла на цитираната норма. Не е налице основанието и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация по формулираните въпроси относно „заварените осиновявания” по смисъла на чл.81 от ЗЛС от 1961г. С изменението на чл. 80 и на чл. 81 ЗЛС от 1961г. - бр. 50 от 23.06.1961г., е въведен режим на пълно осиновяване, при което осиновеният е приравнен изцяло към родно дете в семейния кръг на осиновителя, като същевременно правоотношенията между осиновения и низходящите му с роднините по произход са прекратени. Този законов режим е приложен не само за бъдещите осиновявания, извършвани след влизането в сила на изменението на закона, но е отнесен задължително и към заварените осиновявания, които са пренормирани от самия закон съобразно с установеното от него действие на осиновяването. По силата на преходното правило към закона от 1961г. това автоматично превръщане на осиновяването, без оглед волята на лицата, се отнася само до „заварените осиновявания”. Понятието е изяснено в правната теория и съдебната практика, според които „заварени осиновявания” са тези, които не са били прекратени от съда и по които и осиновителят, и осиновеният са живи ( решение № 690/25.03.1963г. по гр.д.№ 71/1963г. на II ГО на ВС, цитираните от касатора решение № 19/16.01.1992г. по гр. д. № 1134/ 1991г. на I ГО на ВС и решение № 481/06.12.2012г. по гр. д. № 1108/2011г. на I ГО на ВКС, както и решение № 1154/22.01.2009г. по гр. д. № 4755/ 2007 г. на I ГО на ВКС и др.) Така формираната практика не се нуждае от осъвременяване и с нея, съотнесена към конкретния правен спор, въззивният съд се е съобразил, като е приел, че към 1928г. осиновяването на Б.А. е било непълно и осиновената е запазила правата и задълженията си спрямо семейството, към което е принадлежала, но след изменението през 1961г. на чл.81, ал.2 ЗЛС правата и задълженията с роднините по произход са прекратени и осиновяването е трансформирано в пълно, доколкото към датата на изменението на ЗЛС както осиновителите, така и осиновената са били живи. Несъгласието на жалбоподателя с цитираната съдебна практика не може да е основание за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК По отношение на въпросите 2, 3 и 6 не е налице нито общото, нито допълнителното основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросите са некоректно формулирани, не съответстват на данните по делото и не са съобразени с извършените от страните и съда процесуални и извънпроцесуални действия. Съдът не се е произнасял служебно относно качеството наследник по завещание на ответника, а е съобразил и се е произнесъл по ясно изложените в исковата молба факти и обстоятелства, на които ищцата основава претенциите си. По приложението на чл. 48 и чл. 49 ЗН е налице изобилна практика на ВКС, която е съобразена от въззивиня съд. Съгласно посочените разпоредби наследството по закон или универсално завещание се придобива с приемането му, т. е. въз основа на изразена за това изрично или с конклудентни действия воля. Обявяването на саморъчно завещание по искане на бенефициер и вписването му, когато са налице условията на чл.4, б.„к“ ПВ представлява конклудентно действие по приемане на имуществото, предмет на универсално или частно завещателно разпореждане. Във връзка с формулирания шести въпрос е нужно да се допълни, че противно на твърденията на касатора за въззивния съд не е съществувало задлъжението да съобразява разпоредбите на чл. 298 и чл. 299 ГПК. Това е така, тъй като в делбеното производство по гр.д.№ 73/2017г., имащо за предмет недвижим имот в [населено място] на [улица], не е обосноваван извод, че осиновяването на Б.А. е непълно. Делбеният съд е приел, че Б.А. притежава 1/2 идеална част от жилището в [населено място], на [улица] на втория етаж, от които 1/3 от наследяване от С. А. (нейната осиновителка) и 1/6 придобити по завещание от биологичната й майка - Р. С.. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора процесуалноправни въпроси 7 и 8. Доколкото касаят правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства, тези въпроси отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не са разрешени обаче в противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и с цитираната от касатора. Несъгласието му с постановения краен резултат, касае правилността на решението, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения, въззивното решение на Варненския апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. На ответниците по касация не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО