Определение № 4406 от 01.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4129/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. М. Х. срещу решение № 78 от 15.05.2024 г. по в.гр.д.№ 72 от 2024 г. на Силистренския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 187 от 29.09.2023 г. по гр.д.№ 83 от 2023 г. на Районен съд- Тутракан за признаване за установено на основание чл.124, ал. ГПК във връзка с чл.21, ал.4 СК по отношение на Х. М. Х., че И. В. Д. притежава правото на индивидуална собственост, придобито чрез договор за покупко- продажба по време на брака й с ответника, при липса на принос на ответника за придобиването му, на следния имот: дворно място, находящо се в [населено място], общ.Т., обл.С., [улица], с площ от 1 577 кв.м., представляващо УПИ *** в кв.3 по плана на [населено място], одобрен със заповед № РД-02-14-1543 от 14.08.1999 г. на МРРБ, ЧИ на регулационния план, одобрено със заповед № 295 от 12.09.2001 г. на [община], заедно с построените в имота: масивна едноетажна сграда със застроена площ от 69 кв.м. и масивна едноетажна второстепенна постройка към жилищната сграда със застроена площ от 64 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. Могат ли да се считат за правилни действията на съда по насрочване на заседанията по делото за събиране на доказателства, изискващи личното явяване на страната, когато същите са насрочени така, че е предварително известно, че страна по делото няма да има възможност да организира явяването си по делото ?

2. Представляват ли принос за придобиването на недвижим имот при равни квоти действията, извършени само от единия от съпрузите, през време на брака като: намирането на подходящ имот, пълната информация за него и оглед на същия, намирането на продавачите- собственици на имота, преговорите с тях, договарянето на цената и начина на плащане, условията по сделката, уточняване на изискуемите документи ?

3. Представлява ли единствено и само изтеглянето на кредит от единия от съпрузите основание за признаване на изключителен принос и признаване на изключителна собственост върху заплатения с част от този кредит имот ?

В жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са посочени решения на ВКС, на ВС, на Конституционния съд на РБ и на Съда на ЕС, за които да се твърди, че противоречат на приетото в обжалваното решение.

В писмен отговор от 15.10.2024 г. ответницата по жалбата И. В. Д. оспорва жалбата. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Моли касационното обжалване да не бъде допускано или евентуално- решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран от И. В. Д. с иск срещу съпруга й Х. М. Х. за установяване, че придобитият на 11.03.2022 г., по време на брака им, недвижим имот в [населено място] е лична собственост на ищцата. Същата е твърдяла, че непосредствено след сключването на брака им на 19.01.2022 г. ответникът напуснал семейното жилище и преустановил всякакви контакти с нея. Недвижимият имот бил закупен със средства от банков кредит от 55 000 лв., който ищцата изтеглила и чиито ежемесечни вноски за погасяването му плащала сама.

Ответникът е възразил, че той е уговорил условията по сделката, включително продажната цена, като 5 000 евро от нея били негови лични средства, които той дал на ищцата, а само 2 500 евро са средства, получени от ищцата по договора за кредит.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на иска, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Страните са сключили граждански брак на 19.01.2022 г. Според свидетелката Б. А., още същия месец отпътували за Германия, [населено място], където ответникът започнал работа, а ищцата не работела. Именно там ответникът предложил на ищцата да закупят къщата в [населено място] и тя се съгласила. Ответникът уговорил по телефона условията на продажбата и продажната цена от 7 500 евро на разсрочено плащане, с първа вноска от 10 000 лв. За целта дал на ищцата 5 000 евро и тя на 18 или 19.02.2022 г. отпътувала от Германия за България.

Видно от представения договор за отпускане на кредит за текущо потребление, на 10.03.2022 г. ищцата изтеглила от „Банка ДСК“ АД 55 000 лв. Видно от представеното извлечение, находящо се на листове 93 и 94 от делото, още на 10.03.2022 г. част от сумата по кредита е била усвоена: от нея ищцата изтеглила в брой 17 000 лв., 18 000 лв. използвала за погасяване на стар кредит, извършила и няколко други банкови операции. В резултат на тях към 11.03.2022 г. началното салдо по сметката на ищцата е било 14 097,50 лв. Тя внесла 6 000 лв., след което е имала достатъчна наличност, за да осъществи вътрешнобанков превод от 15 000 лв. по сметката на Е. А. за закупуване на имот.

Процесният имот е закупен от Е. М. А. и Д. А. А. на името на ищцата с нотариален акт № 146 от 11.03.2022 г. Посочената в нотариалния акт продажна цена на имота е 3 000 лв., която продавачите са заявили, че са получили изцяло и в брой от купувачката при подписването на договора.

Въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че действителната договорена продажна цена на процесния имот е 15 000 лв., като този факт не се спорял между страните и се потвърждавал от събраните по делото писмени и гласни доказателства. В тази връзка са кредитирани показанията на свидетеля Д. А.- продавач по договора, според който уговорената продажна цена била 15 000 лв. и тя била заплатена в деня на сделката по банков път- от сметката на ищцата по сметка на другата продавачка Е. А.. Същото се установявало и от операционна бележка, находяща се на лист 19 от първоинстанционното дело и от банковото извлечение на стр. 94 от делото, както и от показанията на свидетелките Е. А. и В. Д., присъствали на превеждането на сумата. От показанията на свидетелите Е. А. и Д. А. се установявало още, че в деня на сделката ищцата е носела в себе си и пари в брой /5 000 лв. или 10 000 лв. според свидетелката А. и 17 000 лв. според свидетеля А., които били изтеглени предишния ден от сметката й/, но продажната цена на имота била преведена от сметката на ищцата по сметка на А., тъй като купувачката А. държала на плащане по банков път.

За недоказано е прието твърдението на ответника, че той е заплатил 5 000 евро негови лични средства за закупуването на имота и само 2 500 евро от продажната цена са заплатени от получения от ищцата банков кредит. Единственото доказателство в тази насока били показанията на свидетелката Б. А., но те не можели да бъдат кредитирани като категорични в тази им част, тъй като свидетелката не била сигурна за точната сума, която е предадена: видяла е „пачка“ и е чула, че ответникът казва, че сумата е 5 000 евро. Освен това, показанията на свидетелката били непоследователни и объркани- първоначално твърдяла, че договорената сума за покупката на имота била намалена от 7 500 евро на 5 000 евро, а впоследствие- че заплатената продажна цена била 15 000 лв. /около 7 500 евро/. Във връзка с показанията на тази свидетелка въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че отношенията между ответника и тази свидетелка са неясни и будят сериозни съмнения относно нейната пристрастност. Съдът е отчел, че свидетелката отишла и заживяла в Германия в едно жилище заедно с ищцата и ответника; останала да живее при ответника, след като ищцата се завърнала в България; грижела се за него /перяла дрехите му и чистела/; често използвала местоимението „ние“, като имала предвид нея и ответника. Това налагало извод, че тя по-скоро възприемала отношенията между нея и ответника като семейни. Освен това, показанията на тази свидетелка не кореспондирали с факта, че за закупуването на имота ищцата е сключила договор за банков кредит за 55 000 лв. и е заплатила продажната цена на имота от 15 000 лв. от предоставените й средства по кредита. Логиката водела до извод, че ако ищцата действително е получила от ответника 5 000 евро за покупката на имота, тя би изтеглила по-малък кредит или поне би заплатила част от продажната цена в брой с предоставените й от ответника средства.

Като краен извод въззивният съд е приел, че е оборена презумпцията на чл.21, ал.1 СК за съвместен принос на съпрузите за придобиването на процесния имот, респективно че ответникът няма никакъв принос за придобиването на този имот. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищцата и ответникът не са изградили отношения, свързани със същинско семейно съжителство, включително и такива от имуществен и личен характер /например полагайки грижи един за друг, за общи деца, за домакинството, предоставяйки средства един на друг за покриване на ежедневни потребности, придобиване на недвижими и движими вещи с общи средства и др./. Живели са заедно само около месец и една седмица в Германия и то редом с още една жена, който период бил крайно недостатъчен, за да бъде отчетен като фактор в семейните им отношения. През останалото време ищцата живеела в [населено място] с бащата на второто и третото си дете. Именно през този период е закупен процесният имот, който е заплатен изцяло със средства от предоставения на ищцата банков кредит. По делото липсвали данни, установяващи ответникът да е изпращал парични средства от чужбина за издръжката на съпругата си в периодите, в които тя е пребивавала в България, както и да е заплащал вноски по кредита. Единственото ангажирано доказателство- показанията на свидетелката А.- както било посочено по-горе не можело да се кредитира като категорично, безпристрастно и безспорно доказателство.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Силистренския окръжен съд:

1. Не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, доколкото в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил практика на ВКС, на ВС, на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, на която, според него, обжалваното решение противоречи.

2. Не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси поради следното:

2.1. Първият поставен от касатора въпрос /Могат ли да се считат за правилни действията на съда по насрочване на заседанията по делото за събиране на доказателства, изискващи личното явяване на страната, когато същите са насрочени така, че е предварително известно, че страна по делото няма да има възможност да организира явяването си по делото ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е неотносим към конкретното дело. Въпросът предполага, че за конкретното дело има изрично законово изискване страната да се яви лично и че съдът е дал ход на делото, въпреки че е било предварително известно, че страната няма да има възможност да се яви. В случая обаче се касае за въззивно производство по гражданско дело, по което личното явяване на страните в насрочените от съда съдебни заседания не е задължително. Освен това, съдът е дал ход и е разгледал това дело само в едно съдебно заседание /на 16.04.2024 г./, за което не е било предварително известно, че ответникът няма да има възможност да се яви: след като по молба на пълномощника на ответника съдът е отлагал три поредни съдебни заседания /за 27.02.2024 г., за 05.03.2024 г. и за 26.03.2024 /, съдът е дал ход на делото в съдебното заседание от 16.04.2024 г., защото за това заседание страните са били редовно призовани и не е имало подадена от ответника или от неговия пълномощник молба за отлагане на делото.

2.2. Вторият поставен въпрос /Представляват ли принос за придобиването на недвижим имот при равни квоти действията, извършени само от единия от съпрузите, през време на брака като: намирането на подходящ имот, пълната информация за него и оглед на същия, намирането на продавачите- собственици на имота, преговорите с тях, договарянето на цената и начина на плащане, условията по сделката, уточняване на изискуемите документи ?/ е относим към конкретното дело, но не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д. № 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на дадена правна норма.

В конкретният случай, по поставения от касатора правен въпрос няма неяснота в правната уредба. Въпросът е свързан с тълкуването на понятието „съвместен принос“ в разпоредбата на чл.21 СК. Такова тълкуване обаче не се налага, тъй като разпоредбата не е неясна, нито непълна. Напротив, в чл.21, ал.2 СК ясно е посочено в какво може да се изразява съвместният принос: влагане на средства за придобиване на имота или на труд за изграждането му, грижа за децата и работа в домакинството. При наличието на такава ясна законова регламентация, безспорно е, че посочените от касатора действия във връзка с придобиването на имота /като намиране на подходящ за покупка имот, уговаряне на условията по договора, включително продажната цена, снабдяването с необходимите документи за изповядване на сделката и други подобни действия/ не представляват принос по смисъла на чл.21 СК.

2.3. Третият поставен въпрос /Представлява ли единствено и само изтеглянето на кредит от единия от съпрузите основание за признаване на изключителен принос и признаване на изключителна собственост върху заплатения с част от този кредит имот ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като също е неотносим към конкретното дело, по което изводът на съда за липсата на принос на ответника за придобиването на процесния имот не е основан единствено на факта, че цената на имота е заплатена със средства от получения от ищцата банков кредит. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е приел, че ответникът няма принос в придобиването на имота и защото към момента на придобиването, а и след този момент, ищцата и ответникът не са имали отношения, свързани със същинско семейно съжителство: не са живеели в едно домакинство, не са полагали грижи един за друг, за общи деца, за домакинството, не са предоставяли средства един на друг за покриване на ежедневни потребности, конкретно ответникът не е изпращал парични средства от чужбина за издръжката на съпругата си в България, нито е заплащал вноските по изтегления от нея кредит за закупуване на имота.

3. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, СК и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Силистренския окръжен съд не следва да се допуска.

Ответницата по жалбата изрично е посочила, че не претендира за разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да й бъдат присъждани. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение