Определение № 50215 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3040/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби: касационна жалба с вх.№ 4234 от 25.02.2022 г., подадена от А. К., гражданин на Украйна, чрез адвокат К. Д. от АК - Б., както и касационна жалба с вх.№ 4376 от 28.02.2022 г., подадена от А. Ф. Р., гражданин на Руската федерация, чрез адвокат М. Б. от САК, които са насочени срещу части от въззивно Решение № 21 от 07.01.2022 г. по в.гр.д.№ 1189/2021 г. на Софийски апелативен съд. След осъществена процедура по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от К. И. У. чрез адвокат Х. Г. от АК – П. и от Г. С. С. чрез адвокат Т. Д. от АК – Х. – както срещу касационната жалба на А. К., така и срещу касационната жалба на А. Ф. Р.. Молят касационното обжалване да не се допуска. Претендират присъждането на разноски. Постъпили са и становища от Д. Б. Я., Е. А. С., К. Д. С. – по касационната жалба на А. Ф. Р., както и от същите лица, наред с А. Ф. Р. - по касационната жалба на А. К.. Поддържат, че решението на въззивния съд е неправилно в частите, атакувани от А. Ф. Р. и А. К.. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 904387 от 03.12.2020 г. по гр.д.№ 256/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград в обжалваните от настоящите касатори части, с които съдът се е произнесъл и уважил предявените от К. И. У. ревандикационни искове, както следва: срещу А. К. – досежно имот с идентификатор *****, а срещу А. Ф. Р. - досежно имоти с идентификатори ***** и *****, намиращи се в сграда с идентификатор ****, построена в УПИ * с площ 1 317 кв.м., кв. 1 по плана на [населено място], [улица], бл. В. Въззивният съд е приел, че в нотариални актове № 51/2007 г. и № 124/2007 г. са индивидуализирани ясно, подробно и разбираемо обектите, върху които учредителят К. И. У. е учредил в полза на „Екострой инженеринг“ ООД право на строеж върху собствения си имот, като всеки един самостоятелен обект е индивидуализиран по вид, площ, местонахождение (етаж и кота, секция от сградата, граници). Сред тях не фигурират обектите, предмет на иска, включително апартамент № 4-8, с площ 60,20 кв.м., на четвърти етаж, на кота +8,55, в секция „В”, обособен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, апартамент № 4-9, с площ 55,90 кв.м., на четвърти етаж, на кота +8,55, в секция „В”, обособен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** и апартамент № 5-1, с площ 87,71 кв.м., на пети етаж, на кота +11,40, в секция „В”, обособен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. Учреденото право на строеж по нотариални актове № 51/2007 г. и № 124/2007 г. не предвижда изграждането на апартаменти в блок „В” на кота +8,55, тъй като по тези нотариални актове кота +8,55 не съществува (а на тази кота, на четвърти етаж, са изградени процесните апартаменти № 4-8 и № 4-9). Аналогично е и приетото относно кота +11.40, на която в секция “В”, на пети етаж, е изграден процесният апартамент № 5-1. От посочените два н.а.№ 51 от 29.05.2007 г. (за учредяване на право на строеж) и № 124 от 08.11.2007 г. е установено, че суперфиция е учредена за жилищна сграда „Г. Ц.-У.“, състояща се от две самостоятелно обособени секции „А” и „В”, с магазини, таван с офиси и подземен гараж, със застроена площ от 680,14 кв.м. и Р. 4 536 кв.м., съдържаща общо 49 обекта, а именно: 39 апартаменти, 8 магазини, 1 ресторант и 1 спортен център, описани по предназначение,етаж на разположение, кота, брой и вид на помещенията, застроена площ и граници (съседни обекти). От приетите пред първоинстанционния съд единична и тройна технически експертизи е установено, че правото на строеж е учредено въз основа на идеен архитектурен проект от 17.01.2007 г., а строителството на процесната сграда, в това число и на намиращите се в нея апартаменти, предмет на делото, е осъществено по одобрен на 14.09.2007 г. нов идеен проект и съответния му работен проект. Двата проекта се различават съществено – имат различен брой нива в обемите си, различни схеми на вертикална комуникация, различни контури на хоризонталните нива, различни функционални схеми на отделните самостоятелни обекти и различни конструктивни схеми. При сравнение на застроената и общата разгърната застроена площ на двата идейни проекта, експертизата е установила, че по идейния архитектурен проект, одобрен на 14.09.2007 г., сградата има с 10,31 кв.м. по-голяма застроена площ, и с 673,25 кв.м. по-голяма обща разгъната застроена площ. Не може да се прави сравнение между двата идейни проекта, тъй като същите са коренно различни. Прието е, че страните по договора за учредяване на право на строеж са изразили воля и съответно постигнали съгласие за отстъпване право на строеж не само за сграда с определена разгърната застроена площ и застроена на всяко ниво площ, а за сграда, съдържаща 49 обекта (39 апартаменти, 8 магазини, 1 ресторант и 1 спортен център), всеки от които обекти е индивидуализиран с предназначение, етаж на разположение, кота, брой и вид на помещенията, застроена площ и граници – съседни обекти. Вместо това е построена изцяло различна сграда, по изцяло различен идеен архитектурен проект, съдържаща 58 обекта, от които 48 апартаменти, 9 магазини, гараж и 1 ресторант, разположени на осем нива (2 подземни и 6 надземни). Не може да се установи дори близко сходство между реално изградените обекти и тези, за които е учредена суперфицията. Независимо, че след сключване на договора за учредяване на право на строеж от 29.05.2007 г. и договора за покупко-продажба на право на строеж от 08.11.2007 г., дружеството-суперфициар е било носител на правото на строеж на сграда, съдържаща 49 обекта, същото не станало собственик на процесните обекти, тъй като не е построило тази сграда. За реално построената сграда липсва учредено право на строеж, доколкото след одобряване на проектите, по които е осъществено строителството – идейния проект от 14.09.2007 г., не е постигната договореност в изискуемата нотариална форма между собственика на терена и строителя за учредяване на право на строеж по проектите за новата сграда или за изменение на учреденото право на строеж съобразно тези проекти. Така цялата сграда в УПИ *, с пл.№ * в кв. 1 по плана на [населено място], в това число и процесните имоти, се явява изградена извън обема на учреденото право на строеж по нотариални актове № 51/2007 г. и № 124/2007 г. След като за реално изградените обекти липсва учредено право на строеж, то същите, по силата на приращението, съгласно чл. 92 ЗС, са станали собственост на ищеца, като собственик на земята. По тази причина договорите за продажба, сключени от настоящите касатори, черпещи права от дружеството-суперфициар, като сключени с несобственик, не са произвели транслативно вещно-правно действие. Това е наложило съдът да се произнесе по заявеното от ответника А. Ф. Р. възражение за придобиване на правото на собственост на оригинерно основание – изтекла в негова полза кратка придобивна давност. Упражняваното от този ответник владение е квалифицирано като добросъвестно, но е прието, че по отношение на него не е изтекъл предвидения в чл. 79, ал. 2 ЗС петгодишен срок, доколкото договорът за продажба е сключен на 30.06.2011 г., а исковата молба е подадена на 06.08.2015 г. Ответникът А. К. не е релевирал възражение за придобиване на имота по давност. Доколкото ищецът К. И. У. е придобил правото на собственост върху процесните имоти по силата на приращението, а ответниците ги владеят при отсъствие на противопоставимо на ищеца правно основание, прието е, че са налице предпоставките за уважаване на предявените ревандикационни искове. В изложението към касационната жалба на А. К. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (при отсъствие на конкретно формулирани въпроси) и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението към касационната жалба на А. Ф. Р. се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът при тълкуване на договор да подмени формираната при сключването му и обективирана в съдържанието му воля на договарящите; 2. При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл. 20 ЗЗД; 3. Необходимо ли е съдът да излезе и извън текста на самия договор, да изследва обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение, за да се установи действителната воля на страните; 4. Следва ли съдът, при тълкуване на договора, да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи на тълкуване, съгласно чл. 20 ЗЗД; 5. Длъжен ли е съдът да зачете постигнатите между страните по валиден договор уговорки; 6. Кои са материалноправните предпоставки за придобиване на право на собственост на основание чл. 92 ЗС; 7. Неспазването на учреденото право на строеж винаги ли води до придобиване на целия обект по приращение от собственика на земята или съдът следва да обсъди дали има конкретен надстроен самостоятелен обект, който да излиза извън обема на суперфицията; 8. Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 ЗС, когато построеното в повече не може да се обособи в самостоятелен обект; 9. При наличие на надстрояване, което не може да се обособи като самостоятелен обект, чия собственост става изграденото в повече от учредения обем на право на строеж – на титуляра на правото на строеж на основание чл. 97 ЗС или на собственика на земята на основание чл. 92 ЗС; 10. При учредено право на строеж за сграда, налице ли е надстрояване и приложима ли е презумпцията на чл. 92 ЗС, при положение, че от разликата между площта на сградата по учреденото право на строеж и по построеното не може да се обособи самостоятелен обект; 11. При възприето от съда качество на добросъвестен владелец за ответника и изтичане в негова полза на изискуемия 5-годишен срок, който включва и установеното по делото добросъвестно владение на праводателя на ответника, считат ли се за настъпили правните последици на кратката придобивна давност; 12. При преценка за основателността на иска, длъжен ли е съдът да обсъжда доводите и възраженията на страните, като изхожда единствено от фактите, на които те се позовават; 13. Може ли съдът да разгледа факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали, и какви са последиците от това; 14. Могат ли страните да извличат правни последици от факти, които не са навели в определения срок за това; 15. Следва ли въззивния съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация на предявения иск; 16. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент на крайните си изводи; 17. При произнасяне по въведено от ответника възражение за изтекла в негова полза кратка придобивна давност, длъжен ли е съдът да мотивира преценката си дали е изтекъл изискуемия период, съобразно посочения от ответника начален момент, от който се упражнява добросъвестното владение; 18. При своевременно въведено в процеса от ответника възражение за придобивна давност, длъжен ли е съдът да изследва въпроса за изтичане на изискуемия по чл. 79, ал. 2 от ЗС срок, при съобразяване на посочения от ответника период на владение, включващ и периода на владение на неговия добросъвестен праводател; 19. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на своите фактически и правни изводи; 20. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 21. Може ли съдът да игнорира голяма част от изводите на експертите, без да изложи мотиви защо не кредитира констатациите им в необсъдените им части; 22. Следва ли оценката на заключението на вещите лица във всички случаи да се мотивира от съда; 23. При спазване обема (височина и площ) на учреденото право на строеж за цяла жилищна сграда, в която няма запазен нито един обект за собственика на земята, налице ли е надстрояване, което да обхваща който и да е самостоятелен обект в сградата, след като строителят, макар и да е извършил вътрешно преустройство на обектите в сградата, не е излязъл извън параметрите на учредената му суперфиция; 24. При спазване обема (височина и площ) на учреденото право на строеж за цяла жилищна сграда, в която няма запазен нито един обект за собственика на земята, налице ли е надстрояване, ако даден обект е изграден на кота, различна от посочената в нотариалния акт за суперфиция, но на ниво, което е по-ниско от последната кота, посочена в същия нотариален акт; 25. Отклоняването от параметрите на суперфицията следва ли да има същите последици като пълна липса на учредено право на строеж, а именно: признаване, че цялата сграда е собственост по приращение на собственика на земята. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпроси № 1, 2, 3, 4 и 5 – в противоречие с решение № 67 от 30.07.2014 г. по търг.д.№ 1843/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр.д.№ 576/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 15 от 22.12.2016 г. по търг.д.№ 2404/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по търг.д.№ 744/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 60080 от 13.09.2021 г. по гр.д.№ 4724/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр.д.№ 49/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 37 от 23.04.2021 г. по гр.д.№ 3033/2017 г. на ВКС, І т.о., решение № 1 от 24.07.2010 г. по гр.д.№ 777/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по търг.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 28 от 01.03.2017 г. по гр.д.№ 60094/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение 578 от 13.11.2008 г. по търг.д.№ 338/2008 г. на ВКС, І т.о., въпроси № 6, 7, 8, 9 и 10 – в противоречие с решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр.д.№ 3954/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 173 от 26.06.2013 г. по гр.д.№ 1273/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 291/2011 г. на ВКС, І г.о., решение № 778 от 16.11.2010 г. по гр.д.№ 1096/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 370 от 02.06.2010 г. по гр.д.№ 5041/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., въпрос № 11 – в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 68 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 4312/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., въпроси № 12, 13 и 14 – в противоречие с решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 125 от 15.07.2013 г. по гр.д.№ 14/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. гр.д.№ 1006/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 48 от 19.06.2020 г. по гр.д.№ 3081/2019 г. на ВКС, І г.о., Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГК, решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д.№ 2060/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., въпрос № 15 – в противоречие с решение № 45 от 20.04.2010 г. по гр.д.№ 516/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., въпроси № 16, 17 и 18 – в противоречие с т. 3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр.д.№ 4497/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., въпроси № 19 и 20 – в противоречие с т. 3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр.д.№ 4497/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 966/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., въпроси № 21 и 22 – в противоречие с решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 1582/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д.№ 588/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 60268 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1040/2021 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 60 от 25.03.2013г. по търг.д.№ 475/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр.д.№ 1271/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. Относно въпроси № 23, 24 и 25 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, като за наличието на тези основания касационният съд е длъжен да следи и служебно. Обсъждането за вероятното наличие на тези пороци на въззивния акт се извършва последователно от най-тежкия към по-леките, като положителен извод относно по-тежък порок прави ненужно обсъждането на вероятността от по-лек такъв. Доводи за наличие на вероятна нищожност не са въведени и в резултат от служебната проверка не се установява вероятност за такъв порок на въззивния акт. С касационната жалба на А. Ф. Р. се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено по искова молба, която и понастоящем е нередовна от гледна точка изискванията на чл. 128, т. 2 ГПК. В тази връзка касационната инстанция констатира, че с депозираната на 06.08.2015 г. искова молба К. И. У. е предявил общо 26 обективно съединени иска. Първите 13 от тях са установителни за правото на собственост върху 13 самостоятелни обекти и са насочени срещу един ответник - дружеството-суперфициар. Останалите 13 иска са ревандикационни и са насочени срещу лицата, явяващи се приобретатели на същите 13 самостоятелни обекти от дружеството-суперфициар. Сборът от стойностите на данъчните оценки на процесните имоти възлиза на 878 027,60 лв., върху която сума е внесена държавна такса в размер на 8 780,27 лв. Същата обаче е съответна на цената на установителните искове за правото на собственост, насочени срещу дружеството-суперфициар. От ищеца не е изисквано и не е заплащал държавна такса за разглеждането на предявените ревандикационни искове. При тази констатация и съобразявайки разясненията, направени с т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, касационната инстанция намира, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, при това не само по касационната жалба на А. Ф. Р. (съдържаща изрично оплакване за недопустимост поради произнасяне по нередовна искова молба), но и по касационната жалба на А. К.. Последното се налага поради служебното задължение на ВКС да следи за допустимостта на въззивните решения независимо от наличието или отсъствието на оплаквания в тази насока в касационната жалба и изложението към нея. При допускане на обжалването страната-касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 459,18 лева по касационната жалба на А. К., както и сумата 636,80 лева по касационната жалба на А. Ф. Р.. В случай на изпълнение на задълженията за заплащане на пропорционалните държавни такси, ВКС ще следва да процедира в изпълнение на разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение