Определение № 135 от 31.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4923/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. З. Ц., чрез адв. С. Б., против определение № 267481 от 22.04.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 4316/2021 г., с което след отмяна на определение № 20277863 от 10.12.2020 г. по гр. дело № 22943/2020 г. на СРС, е постановено друго, с което е обявено, че българският съд е международно компетентен по иска с правно основание чл.49, ал.1 СК, предявен от В. В. Ц. против М. З. Ц.. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът е разгледал само обстоятелството, че страните са български граждани, без да отчете тяхното двойно гражданство и правата и задълженията, които произтичат за тях от това. Изложени са съображения, че съдът неправилно е приел, че в случая е приложим Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС, като не е съобразил двойното гражданство на съпрузите и факта, че обичайното им местопребиваване е в Канада. Иска се допускане на въззивното определение до касационен контрол и неговата отмяна. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Гражданско дело № 22943/2020 г. на СРС е образувано по искова молба на В. В. Ц. против М. З. Ц., с която е предявен иск с правна квалификация чл. 49, ал. 1 СК. В срока за отговор ответницата е депозирала възражение относно компетентността на българския съд да разгледа делото с изложени твърдения, че страните по делото са с двойно гражданство – българско и канадско, като ответницата, считано от 1990 г. живее и работи в Канада. Преди раздялата на страните през 2013 г., живеели в Канада, където било и семейното им жилище. Предвид изложените обстоятелства е поддържано становище, че компетентен да разгледа делото е канадският съд. Въззивният съд е приел, че производството е по чл. 28 КМЧП, вр. чл. 17 Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, като сезираният съд следва служебно да се произнесе по международната си компетентност при дела с международен елемент. Посочил е, че подведомствеността за съдилищата е предоставената им от Конституцията и законите правораздавателна власт и обхваща всички видове дела относно разрешаване на правен спор, докато подсъдността е компетентността на съда да разгледа ограничен кръг дела, определени съобразно различни, установени от закона критерии – предмет на делото, връзка с района на съда или съобразно процесуалните действия, които съдът следва да извърши по тях. Въпросът за подведомствеността на спора се поставя в случаите, при които по делото е налице международен елемент. Тогава е задължение на съда да следи служебно за своята международна компетентност. Правилата относно родовата и местната подсъдност се съдържат в ГПК – чл. 103 и сл., като разпоредбата на чл. 105 ГПК урежда т.нар. обща местна подсъдност, съобразно която искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес или седалището на ответника. Приложим за определяне на международно компетентния съд да разгледа брачния иск по чл. 49, ал. 1 СК е Регламент № 2201/2003 г. /в сила за Република България от 01.01.2007 г./, посочващ съдилищата на коя държава-членка са компетентни по делата, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака. Съгласно чл. 3, §1 от Регламент № 2201/2003 г на Съвета, компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака са съдилищата на държавата-членка: а/ на чиято територия: съпрузите имат обичайно местопребиваване или съпрузите са имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там, или ответникът има обичайно местопребиваване, или в случай на обща искова молба и единият от съпрузите има обичайно местопребиваване, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако той е живял там поне една година непосредствено преди предявяването на иска, или ищецът има обичайно местопребиваване, ако е живял там поне шест месеца непосредствено преди предявяване на иска и е гражданин на въпросната държава-членка, както и съдилищата на държавата-членка и б/ чиито граждани са двамата съпрузи. По силата на чл. 6, б. „б“ от Регламента, уредената в чл. 3 компетентност е изключителна и искът може да се предяви само в съответствие с чл. 3. Въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че съпрузите са граждани на Република България, поради което и на основание чл. 3, б. „б“ от Регламента, българският съд е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по молбата за развод. Изложени са аргументи, че международната компетентност на българския съд по брачни искове е уредена в чл. 7 КМЧП, според който брачните искове са подведомствени на българските съдилища, ако един от съпрузите е български гражданин или има обичайно местопребиваване в Република България. Посочено е, че в разглеждания казус и двете страни по спора са български граждани, поради което е налице една от предвидените в чл. 7 КМЧП хипотези. В заключение е прието, че българският съд е международно компетентен по иска по чл. 49 СК. В изложението към частната касационна жалба касаторът поддържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационен контрол. Твърди се, че Регламент № 2201/2003 г. се явява неотносим към предмета на настоящото дело, тъй като същият третира компетентността на съдилищата на държавите-членки на ЕС да разгледат искове, свързани с развод, законна раздяла и унищожаване на брака. Посочено е, че в случая съпрузите имат и канадско гражданство и не става дума за държава – членка на ЕС, тъй като Канада не попада в този списък. В изложението е формулиран следния въпрос, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд при наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Приложими ли са нормите на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. на Съвета, уреждащи международната компетентност на съдилищата на държавите-членки по дела за развод в случаите, в които съпрузите имат освен българско и друго гражданство в страна извън ЕС (Канада), както и обичайно местопребиваване в тази страна. Посочено е, че по този въпрос ВКС няма формирана практика, поради което разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, като и за развитието на правото. В случая поставеният в изложението правен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда по конкретното дело, но не е налице поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК- разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи от касатора, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. Твърдения, които касаят неправилност на определението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а са касационни основания по чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат от съда по същество, ако е допуснато касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения в изложението въпрос не може да бъде дадено тълкуване, различно от това на Съда на Европейския съюз (чл.267 пар.1 б.”Б” ДФЕС). Регламентите са актове с общо приложение във всички държави – членки и разпоредбите им имат приоритет пред нормите от българското законодателство, които задължават съда при иск за развод и наличие на ненавършили пълнолетие деца служебно да се произнесе по родителските права, мерките на лични отношения и издръжката. Регламент № 2201/2003 г е приложим за всички държави членки с изключение на Дания – чл.2, ал.3 от Регламента. Българският съд е компетентен да се произнесе по иска за развод между български граждани с обичайно местопребиваване в чужбина. Ако обаче от брака има непълнолетно дете, чието обичайно местопребиваване е на територията на друга държава - членка, българският съд, който е компетентен да се произнесе по молбата за развод, не е компетентен да се произнесе по споровете за родителска отговорност и издръжка на детето, ако не са налице условията по чл.9, 10 12 или 15 Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г., съответно чл.3 б.”Г” или чл.5 Регламент /ЕО/ 4/ 2009 г. В този смисъл е и определение на СЕС от 16.01.2018 г. по дело С - 604/17, постановено по преюдициално запитване, отправено от ВКС по ч.гр.д. № 3801/2017 г. В настоящото производството е установено, че от брака си съпрузите нямат непълнолетни деца, че ответницата има обичайно местопребиваване в Канада, както и че и двамата съпрузи са български граждани, поради което международно компетентен да се произнесе по иска за развод, съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. е именно българският съд. С посочената норма европейският законодател е спазил традицията относно международната компетентност по брачни дела – държавата, чиито граждани са двамата съпрузи. Обстоятелството, че страните по спора наред с българско гражданство имат и друго такова – канадско, не променя извода за международната компетентност на българския съд съгласно чл.3 пар.1 б.”Б” Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай не се констатира „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателя с твърдения за нарушения на материалния закон, свързани с неправилно издирване и прилагане на относимата към предмета на спора правна норма, като се поддържа, че Регламент /ЕО/ 2201/ 2003 г. е неприложим в конкретния случай. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“ -въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай не се установява нито една от посочените хипотези на квалифицираната форма на неправилност на съдебния акт. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,