Определение № 60429 от 05.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1398/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. А. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е отхвърлил за разликата над 17500 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 31500 лв. предявения от жалбоподателя срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането. Ответникът оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по частична жалба на ответника, въззивният съд е приел за справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди сумата 25000 лв. Съобразил е вида на настъпилите травматични увреждания, а именно разкъсно-контузна рана на носа, навяхване на лявата лакътна става и закрита фрактура на външния глезен, както и проведеното лечение, изразяващо се в зашиване на раната на носа, гипсова имобилизация на левия лакът и оперативно поставяне на имплант - заключваща плака на фрактурата на глезена. Отчел е, че общият възстановителен период е бил обичайният - до четири месеца с по-интензивни болки през първия месец, при липса на евентуални усложнения или остатъчни неблагоприятни последици. Съобразявайки експертното заключение, съдът не е възприел показанията на разпитания свидетел относно заявеното, че ищецът е ползвал патерици година след инцидента. Съобразил е допълнително сравнително недългия - около 3 месеца - период на затруднения в битовото обслужване на ищеца, възрастта на същия и икономическите условия в страната към датата на произшествието. Във връзка предявеното от ответника възражение за съпричиняване на уврежданията поради това, че ищецът като пътник в автомобила не е бил с поставен предпазен колан, съдът е приел за доказано това обстоятелство, както и че при правилно поставен предпазен колан не биха настъпили две от трите получени травми (раната на носа и навяхването на лакътя), а третата травма (фрактура на глезена) би била с по-малка тежест. Тези си изводи съдът е основал на неоспореното заключение на медицинската експертиза и въз основа на тях е приел, че приносът на пострадалия за настъпване на уврежданията е в размер на 30 %. Допускане на касационно обжалване се обосновава с четири въпроса, първите два от които следва да бъдат обобщени във въпроса относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По този въпрос не се обосновава наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложените доводи се свежда до това, че въззивният съд се е задоволил да посочи, че възстановителният процес е приключил в рамките на медицинските стандарти, без да изясни и начина на неговото протичане с оглед особеностите на конкретния случай, не е отчел, че с оглед вида и тежестта на травматичните увреждания ищецът не е бил в състояние самостоятелно да извършва ежедневните си дейности, като извън вниманието на съда освен болките и неудобствата са останали и негативните психически преживявания, включително тези, предизвикани от зависимостта от помощта на трети лица в елементарните ежедневни дейности. Поддържа се също, че съдът не е отчел и бъдещите неимуществени вреди при предстоящата операция по изваждане на имплантираната остеосинтеза, както и че макар и да е посочил, че съобразява икономическото положение в страната към момента на произшествието, е повече от очевидно, че приетото обезщетение е несъразмерно на нормативните граници на отговорността на застрахователите по § 27, ал. 1 КЗ. Независимо от цитираната в изложението практика, изложените доводи в действителност се свеждат не до противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК, а до оплаквания за неправилност на дадената от въззивния съд оценка на установените обстоятелства при определянето на справедливия по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението. Това обаче е въпрос по правилността на въззивното решение, която е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Не обосновават допускане на касационно обжалване и другите два въпроса, поставени от жалбоподателя във връзка с правните изводи на въззивния съд по въпроса за съпричиняването. По първия въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС в смисъл, че приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД предпоставя доказване не само на обстоятелството, че пострадалият пътник не е ползвал предпазен колан, но и доказване че при поставен колан вредите не биха настъпили или биха настъпили в по-малък обем. Твърди се, че изводите на въззивния съд са основани на съдебно-медицинската експертиза, която обаче по тези въпроси е некомпетентна, доколкото е изготвена без участието на автоексперт. Освен това се поддържа, че извод за наличието на причинна връзка може да бъде направен само по отношение на раната на носа и такава връзка категорично не е налице по отношение на уврежданията на левите крайници с оглед на което се твърди да е недоказано, че всички увреждания се намират в причинна връзка с непоставения от ищеца предпазен колан. Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът не е приложил чл. 51, ал. 2 от ЗЗД при установен единствено факта на непоставяне на предпазен колан, а е съобразил и приетата за установена причинна връзка между непоставянето на колана и всяка от трите травми, съобразно неоспореното експертно заключение. Изложените доводи в действителност се свеждат до оспорване на фактическия извод на въззивния съд в това отношение, поради което като въпрос по правилността на решението същите са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, а съответен процесуален въпрос от правно естество не е формулиран. Накрая, не обосновава допускане на касационно обжалване и последният въпрос дали при определяне степента на съпричиняване тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения следва да бъдат съпоставени, за да бъде установена действителната степен, в която всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие (по-точно на вредата). Въззивният съд е извършил такава съпоставка, като е отчел вида и тежестта както на нарушението на застрахования водач, така и на нарушението на жалбоподателя. Що се отнася до правилността на така направената оценка на съотношението на тежестта на двете нарушения, същата не може да бъде предмет на настоящата фаза на касационното производство. Следва да се отбележи също и пълната липса на аргументация по този въпрос от страна на жалбоподателя, доколкото в изложението най-общо е посочено, че въззивният съд не е извършил в пълна степен необходимата съпоставка между тежестта на осъщественото нарушение на ЗДП от делинквента и от жалбоподателя, за да установи действителната степен, в която всеки един от двамата е допринесъл за настъпване на вредните последици, без изобщо да е посочено в какво се изразява тази непълнота. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. С тези мотиви съдът