Определение № 476 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3806/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. П. М., чрез адв. П. С. от САК, срещу въззивно решение № 10402 от 04.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1396/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, с което изцяло е отменено Решение № 4457/1.6.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 11502/2009 г. и вместо това е постановено отхвърляне като неоснователна исковата претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявена от С. П. М. против А. Т. Б. /починала в хода на процеса и заместена от наследницата си по закон и нейна дъщеря Е. В. Б./ и Е. В. Б. /действаща лично и със съгласието на попечителя си В. А. Х./ за обявяване за окончателен на сключения между тях предварителен договор от 02.10.2009г., с който А. Т. Б. /починала в хода на процеса и заместена от наследницата си по закон и нейна дъщеря Е. В. Б./ и Е. В. Б. /действаща лично и със съгласието на попечителя си В. А. Х./ са се задължили да продадат на С. П. М. следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ на пети надпартерен етаж, находящ се в [населено място], [улица], № 5, без посочена площ, а съгласно удостоверение за данъчна оценка с площ 90 /деветдесет/ кв.м., състоящ се от: две стаи, директен хол, кухня, баня, клозет и две антрета, при съседи: от изток - двор, от запад - апартамент на А. и Л. Л., север - калкан, от юг -апартамент на Г. К. С., заедно с прилежащото избено помещение без посочен номер и без посочена площ, а съгласно удостоверение за данъчна оценка с площ от 12 /дванадесет/ кв.м., при съседи: коридор, асансьор, М. А. Д. и В. В. Р., заедно с таванско помещение без посочен номер и без посочена площ, а съгласно удостоверение за данъчна оценка с площ от 9 /девет/ кв.м., при съседи: В. Н. Р., Ф. Й. К., коридор и М. и К. Д. и заедно с 3.44% /три цяло четиридесет и четири стотни върху сто/ идеални части от общите части на сградата и дворното място, представляващо УПИ X. /тринадесети/, в квартал №425 /четиристотин двадесет и пет/ по плана на [населено място], местност „Центъра", с площ от 770 /седемстотин и седемдесет/ кв.м., при граници: от запад - бул. „Ф. Нансен44, от изток - УПИ VI, от север - УПИ X., от юг - УПИ I и УПИ X..Със същото решение ищцата е осъдена да заплати по сметка на Софийския апелативен съд такси и разноски за всички инстанции в общ размер от 3 345 /три хиляди триста четиридесет и пет/ лева на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, както и да заплати на А. Т. Б. /починала в хода на процеса и заместена от наследницата си по закон и нейна дъщеря Е. В. Б./ и Е. В. Б. /действаща лично и със съгласието на попечителя си В. А. Х./ сумата от 599.29 лв. /петстотин деветдесет и девет лева и 0.29 ст./ разноски за всички инстанции на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на иска. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 във връзка с въпроса :“ Може ли съдът да основе решението си на експертното заключение, без то да е било преценено във връзка с останалите доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл.202 от ГПК?“ Твърди се противоречие със следните съдебни актове: Определение №230/2016г. по т.д. №1708/2015г., ВКС, 1ТО, постановено в производство по чл.288 ГПК, Решение № 73/2018г. по гр.д. № 3228/2017г., ВКС, III ГО;Решение № 62/2020г. по гр.д. №3302/2019г., ВКС, Трето ГО;Решение № 144/2018г. по гр.д. № 5100/2017г., ВКС, Трето ГО;Постановление на пленума на ВС №5/1980г. За да обоснове твърдението си за противоречие касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е анализирал заключението на вещото лице по отношение на първата ответница А. Б., формирал е извод, който е диаметрално противоположен на заключението на вещото лице без да е подкрепен с други доказателства по делото, и е основал своето решение на свидетелските показания, които не възпроизвеждат непосредствени впечатления, а само предават твърдения на страните, които са ги посочили. Касаторът поддържа и основание по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса :“ Може ли съдът при липса на доказателства да придава обратно действие на заболяване;, което е довело до поставяне под ограничено запрещение на страна по делото, без да има данни, че това заболяване е съществувало към момента на сключване на сделката?“ Не обосновава защо счита, че произнасянето на касационнат инстанц;ия е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посочва единствено, че след като според експертното заключение най-ранните данни за това заболяване са към края на 2015 и началото 2016г. и сделката е осъществена на 02.10.2009г., сам по себе си правният акт на поставянето под запрещение не може да доведе до извода, че към 2009г. лицето е страдало от това заболяване. Ответницата по жалбата Е. В. Б. - действаща лично и със съгласието на попечителя си В. А. Х., в писмено становище, представено чрез адв.М. от В., взема становище за липса н основания за допускане на касационното обжалвани и за нейната неоснователност. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е постановил решението си в производство по чл. 294 ГПК след връщането му за разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд /САС/ във връзка е Решение № 31/14.04.2020 г. по гр.д. № 2435/2019 г. на ВКС, IV г.о., е което е отменено изцяло предходно въззивно решение по спора - Решение № 142/16.01.2019 г. по в.гр.д. № 4299/2016 г. по описа на САС. Решението на касационната инстанция е обосновано с констатацията, че е липсвало нужното съобразяване от въззивната инстанция с обстоятелството, че ответницата по иска Е. Б. е била поставена /с влязло в сила съдебно решение/ в хода на процеса под ограничено запрещение с всички произтичащи от това юридически последици, вкл. очертаните с нормата на чл. 28, ал. 2 ГПК и чл. 32, т. 1 ГПК относно даването на съгласие от назначения попечител за процесуалните действия по делото и представителната власт на пълномощника адв. Р. Н. от САК. В изпълнение на указанията на касационната инстанция, въззивният съд е оставил без движение производството по настоящето дело и е предоставил възможност на Е. Б. /действаща лично и чрез попечителя си В. Х./ да направи допълнителни уточнения досежно възраженията си за недействителност на процесния предварителен договор, чието обявяване за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, се иска от съда. Същата е сторила това. Въззивният съд е съобразил, че производството в първата инстанция е образувано по искова молба от С. П. М. против А. Т. Б. /починала в хода на процеса и заместена от наследницата си по закон и нейна дъщеря Е. В. Б./ и Е. В. Б. с искане за обявяване за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД на сключен между тях предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот; че твърдението на ищцата по иска е, че 02.10.2009 г. е сключила с ответниците, в качеството им на собственици на процесния имот, предварителен договор за продажбата му, но въпреки уговорката, че окончателният договор следва да бъде сключен на 16.11.2009 г продавачите не се явили на мястото при уговорения нотариус за изповядване на сделката по нотариален ред и поради тази причина, същата е предявила иск за обявяването му за окончателен от съда по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД; че ответниците по иска са направили различни възражения, в т.ч. за нищожност на договора поради това, че същият не е подписан от тях, възражение за унищожаемост на договора по чл. 27 ЗЗД вр. с чл. 29, ал. 1 ЗЗД /измама/ поради умишленото им въвеждане в заблуждение, както и недействителност, поради това, че макар и договорът да е сключен от лица, които към датата на сключването му да са били формално дееспособни, не са могли да ръководят действията си и да разбират извършеното при подписването на сделката, както и че същият нарушава добрите нрави. След като е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства - показанията на свидетелите З. Силистралиева и Л. Д., изслушаната и приета пред предната инстанция съдебно-графологична експертиза на в.л. Ч., в това число и събраните при повторното разглеждане на делото от апелативния съд /след връщането му от ВКС/ нови доказателства: съдебно-химическа експертиза /С./, която е била допусната за изслушване от САС още в производството по в.гр.дело № 4299/2016 г., но вещото лице В. Б. не е било изслушано в съдебно заседание и не е имало надлежно приемане на заключението му, съдебно-психиатрична експертиза /СПЕ/ за Е. В. Б. и послесмъртна СПЕ за А. Т. Б. с въпроси дали същите са имали заболявания от неврологично, съдово или психиатрично естество, които оказват влияние върху когнитивните способности, разбирането и ръководенето на собствените постъпки, както и дали лицата са могли да възприемат правилно фактическата обстановка, да разбират постъпките си, както и да ръководят действията си към 02.10.2009 г.- датата, на която се твърди, че е сключен процесния предварителен договор, съдът е обосновал следните решаващи изводи по спора: че лицата, посочени като продавачи в процесния предварителен договор, са имали заболявания и затруднения, които увеличават значително виктимния риск от една страна, така и възможността за внушаемост и манипулативност от друга страна; че Е. Б., не е могла да възприема правилно фактическата обстановка, да разбира постъпките си и да разбира и ръководи действията си при евентуалното сключване на процесния предварителен договор на 02.10.2009г., дори и към съответния момент, все още да не е била поставена под ограничено запрещение, т.е. да е била формално дееспособна; че това се отнася и за нейната починала майка А. Б., която въпреки че е могла да възприема правилно фактическата обстановка, да разбира постъпките си и да ръководи действията си към 02.10.2009 г., е била със снижени когнитивни способности и налични здравословни страдания, които са използвани за умишлено въвеждане в заблуждение - измама по смисъла на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, релевирана надлежно с отговора на исковата молба и в рамките на срока по чл. 32, ал. 2 ЗЗД при подписване на документ, преценен от нея като „разрешително за съседски строеж“, представляващо безкористен акт на добронамереност с несъобщено й съдържание, а реално представляващ предварителен договор за продажба на процесния имот. С оглед на това е обосновал и крайния си извод, че са основателни възраженията, релевирани от ответниците, относно недействителността на предварителния договор. Приел е, че обявяването на предварителния договор за окончателен от съда предвид установеното накърнява и добрите нрави и не следва да се допуска. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящия случай първият, поставен от касатора като процесуалноправен въпрос, не съставлява общо основание за достъп до касация. Въпросът е привързан към оплакването на касатора за непълен и непрецизен анализ на събраните доказателства и към собственото му разбиране, че съдът не е обсъдил заключението на вещото лице поотделно и в съвкупност с останалите доказателства, събрани в процеса, както и поради това, че неправилно са кредитирани гласните доказателства. Така поставен въпросът е не правен, а по естеството си е касационно основание по чл.281 ГПК за неправилност на решението. Тези оплаквания подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато, но не съдържат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжлване във връзка с този въпрос на касатора. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. Посоченото в изложението определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 т.1 ГПК. Некоректно е и позоваването на останалите съдебни актове, тъй като същите са постановени при различна фактическа и правна обстановка, а правните разрешения са дадени по правни въпроси, различни от поставения от касатора. Поради това същите не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Същевременно съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК заключението на експертизата като доказателствено средство следва да бъде обсъдено в съвкупност с другите доказателства по делото. ВКС нееднократно е разяснявал в свои съдебни актове / пр.: Решение № 14 от 2.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 997/2021 г., III г. о., ГК /, че заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него, но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви за преценката си за доказателствената му сила, респ. защо счита същото за достатъчно или недостатъчно аргументирано. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото. Въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Видно от мотивите на съдебния състав, същият изцяло се е съобразил с тях и ги е приложил при произнасянето си по спорните въпроси. Поставеният под номер две в изложението въпрос също не е правен по смисъла на чл.280 ГПК тъй като е фактически. Въпроси, които са свързани с фактите, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни. Отговорът им изисква преценка на събраните доказателства и установените по делото фактически обстоятелства, каквато не може да бъде извършена във фазата по селекция на жалбата. Същевременно касаторът не е обосновал и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не сочи защо счита, че произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не излага доводи с посоченото по-горе съдържание, а по въпросите, свързани с приложението на чл.31 ЗЗД има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата,в това число и задължителна, която не се нуждае от коригиране. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а насрещната страна не е претендирала такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,