Определение № 937 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1824/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Касаторът И. С. К. обжалва Решение № 155/15.02.2024 г. по в.гр.д. № 1197/2023 г. на АС-София, с което е потвърдено Решение № 747/15.02.2023 г. на СГС за отхвърляне на предявените от него срещу „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД и „КОЛЕКТ БГ“ АД искове с правно основание чл. 439 ГПК. В касационната жалба са заявени касационни основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Като причина за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон касаторът сочи зачитането в противоречие с чл. 113 ЗЗД на действието на сключените споразумения за разсрочване, грешното определяне на началния момент на давностния срок и неприлагането на последиците на перемпцията. Заявява, че изпълнителните действия не са прекъснали давността, тъй като са извършени след прекратяване на делото вследствие на перемиране и неплащане на дължимите авансови вноски, а и защото не е бил уведомен за тях. Поддържа още, че възражението му за неравноправност на клаузи от договора неправилно е счетено за преклудирано и не е било съобразено от въззивния съд въпреки неговата основателност. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и СЕС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК). Ответникът „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Допълва, че въпросът относно неравноправните клаузи няма отношение към процесния спор, тъй като възражението за неравноправност е преклудирано, а въпросът относно перемпцията – че е без правно значение за давността. Излага и становище за неоснователност на жалбата по същество. Ответникът „КОЛЕКТ БГ“ АД не подава отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявени от И. К. срещу „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на главно и акцесорни задължения, произтичащи от договор за банков кредит от 19.02.2009 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение, влязла в сила поради неоспорването й. Посоченото в исковата молба основание за отричане на вземанията е погасяването им по давност, започнала да тече след влизане в сила заповедта за изпълнение. В хода на процеса като ответник е добавен и цесионерът „КОЛЕКТ БГ“ АД. Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на 30.06.2015 г. в полза на „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД срещу касатора е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за вземания за главница, неустойка, законна лихва, разходи и разноски, произтичащи от договор за кредит от 19.02.2009 г.; на 13.10.2015 г. е образувано изпълнително дело за събиране на присъдените вземания; на 15.12.2015 г. страните са сключили споразумение за разсрочване на процесните задължения и по искане на взискателя изпълнителното производство е спряно; на 01.04.2016 г. е поискано възобновяването му и предприемане на изпълнители действия; на 18.05.2016 г. изпълнението отново е спряно по молба на взискателя и е възобновено на 20.04.2017 г., като е насрочена публична продан; на 22.05.2017 г. е подписан анекс към споразумението от 15.12.2015 г. за ново разсрочване; по искане на взискателя на 16.06.2017 г. изпълнението е спряно; по жалба на длъжника е установено перемиране на делото поради непоискване извършването на изпълнителни действия в периода 16.06.2017 г. до 22.08.2019 г.; на 18.12.2019 г. взискателят е цедирал вземанията на втория ответник и го е упълномощил да уведоми длъжника; през 2021 г. по искане на цесионера е образувано ново изпълнително дело, за което длъжникът е уведомен; на 25.08.2021 г. е изготвен опис на недвижим имот на длъжника. При тези факти първоинстанционният съд е заключил, че към процесните вземания е приложим общият петгодишен давностен срок, който е бил прекъсван както с признания на длъжника, обективирани в сключените споразумения, така и с отправените искания за предприемане на принудително изпълнение. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел установената от него фактическа обстановка относно направеното от длъжника признание през 2015 г. и извършването на изпълнителни действия през 2015 г., 2016 г., 2017 г., 2019 г. и 2021 г., като въз основа на нея е формирал идентични правни изводи за надлежно прекъсване на давностния срок преди изтичането му на основание чл. 116, б. „а“ и „в“ ЗЗД. Допълнено е, че перемирането на делото е факт, неотносим към погасяването на вземанията по давност. Заявените във въззивната жалба оплаквания относно недействителност на споразуменията, сключени в хода на изпълнителното производство, и за неравноправност на клаузи от договора за кредит са счетени за преклудирани и не са обсъждани. Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При това отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. В случая поставените от касатора въпроси, спрямо които се поддържат горепосочените основания, са следните: 1). Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок? Този въпрос касаторът счита, че е решен в противоречие с Решение № 90/31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което давността при договора за кредит тече от падежа на всяка анюитетна вноска. Въпросът относно началния момент на давността, поставен в контекста на цитираната от касатора практика и на поддържания от него касационен довод, че давността е започнала да тече от 2009 г., когато е сключен процесният договор, не се явява обуславящ за решението на въззивния съд. Последното е постановено по иск, основан на непреклудираното съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК възражение за давност, започнала да тече след влизане в сила на заповедта за изпълнение, и течението на давностния срок преди този момент (от падежа на съответните вноски) не е било и не е могло да бъде обсъждано. Поради това с този въпрос не е покрит общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. 2). Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 ЗЗП клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка, при положение че в договора не са предвидени начин за изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му? Поддържа се противоречие на въззивното решение по този въпрос с разрешенията, дадени в практика на ВКС и СЕС - Решение № 231/02.03.18г. по т.д. № 875/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 15/18.04.2018 г. по т.д. № 2439/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 189/18.01.2019 г. по т.д. № 1607/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 299/15.02.19г. по т.д. № 2023/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 294/27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., решения на СЕС/СЕО по дело С-168/2005 г., С-484/2008 г., С-260/1989 г. Този въпрос също няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като искът на касатора е основан на изтекла погасителна давност, а не на нищожност на договорни клаузи, от които произтичат процесните вземания. Възражението за неравноправност е направено във въззивната жалба и същото не е разлеждано от въззивния съд като преклудирано. Изложеното е основание за недопускане на касационно обжалване по поставения въпрос без изследване на допълнителния селективен критерий за всяко от заявените от касатора основания (противоречие с практика на ВКС и с тази на СЕС). Наред с това касаторът е поставил още два въпроса: от значение ли е перемцията в изпълнителния процес за изтичане на давността и какво е значението на датата на образуване на ново изпълнително дело след прекратяване на първото поради перемция, ако длъжникът в изпълнителния процес не е уведомяван за това дело. Първият въпрос е обуславящ за изводите на съда предвид констатацията му за перемиране на едното от образуваните въз основа на процесния изпълнителен лист дела, но спрямо него не е посочено кое основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и поради това не може да бъде проверено наличието на допълнителния селективен критерий. Дори обаче да се приеме, че и този въпрос се сочи като разрешен в противоречие с практиката на ВКС, то спрямо него допълнителният критерий не би се явил удовлетворен, тъй като даденият от въззивния съд отговор, а именно – че перемпцията няма правно значение за давността, текла след приемане на Тълкувателно решение № 2/2013 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и че действията, извършени по перемираното дело, запазват ефекта си на прекъсване на давността, е в съответствие с практиката на ВКС, вкл. с т. 10 на горепосоченото тълкувателно решение. Вторият въпрос не може да бъде определен като правен, тъй като не е обуславящ: ищецът не е оспорвал своето уведомяване за новообразуваното дело, нито съдът е формирал извод по този факт, тъй като той е извън предмета на доказване, ограничен до предприетите от страна на взискателя действия по принудително изпълнение, прекъсващи давността независимо от уведомяването на длъжника. Наред с изложеното спрямо този въпрос също не е посочен кой е допълнителният селективен критерий, с който се обосновава допускането на касационно обжалване. При тези съображения не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендиращият разноски ответник по касационната жалба не представя доказателства за извършването им, поради което такива не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,