Определение № 302 от 30.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4776/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1341 от 27.07.2021г. по гр.д.№ 2498/2020г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 2599 от 25.06.2020г. по гр.д. № 10249/2019г. на Варненски районен съд и е постановено ново, с което е отхвърлен иска на М. П. А. против Р. М. Щ., Н. Д. В., К. В. Б. и Д. В. Т. за признаване правото на собственост на основание изкупуване по §4з, ал.2, пр.2 ПЗР ЗСПЗЗ във вр. с чл. 28, ал.7, пр. последно ППЗСПЗЗ или евентуално по давност, текла от 01.10.2007г. до завеждане на иска на 01.07.2019г. върху реална част от ПИ с идентификатор ** по КККР на [населено място], СО “Г. Т.“, с площ от 174 кв.м., при граници: имоти № , № , № и останалата част от ПИ , която реална част е защрихована със син щрих на комбинирана скица № 3 към заключението на техническата експертиза на л. 187 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна част от решението, като цялата площ на ПИ е 758 кв.м., при граници: имоти с №№ , , и , който имот по ПНИ е с № *.

Касационната жалба е подадена от ищцата М. П. А. чрез пълномощника адв. Л.. Поддържа се, че съдебният акт е неправилен.В касационната жалба се съдържа и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

Ответниците по жалбата изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по установителен иск за собственост на реална част от земеделски имот, находящ се в селищно образование.

Безспорно е между страните, че ищцата М. А. е собственик на ПИ с идентификтор *** по КККР на СО „Г. т.” с площ 600 кв. като наследник на баща си П. И. Д., който е придобил собствеността по реда на §4а ПЗР ЗСПЗЗ след трансформиране на право на ползване. Безспорно е също така, че ответниците, като наследници на М. В. П., са собственици на съседния ПИ с идентификатор * по силата на реституция по ЗСПЗЗ въз основа на решение на ПК-Варна от 2002г. и заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, издадена през 2017г., но само за площ от 583 кв.м. Спорна е реална част от този имот с площ 174 кв.м., разположена в източната част на имота и граничеща с имота на ищцата.

Установено е, че през 2006г. със заповедта за одобряване на ПНИ имот № * с площ 583 кв.м. е записан на наследниците на М. П., а имот № с площ 774 кв.м. е записан на М. И. М. - лице, което не е свързано с ищцата и нейния наследодател. Заповедта е обжалвана пред съда от няколко лица, сред които част от наследниците на М. В.. Административното производство е приключило с решение от 30.11.2011г. по адм. д. № 10/2011г., с което по жалбата на наследниците на М. В. заповедта от 2006г. е отменена и преписката е върната на административния орган за произнасяне по същество. С последваща заповед от 19.11.2014г. на Областния управител е одобрен ПНИ на СО „Г. Т.” като имот № става с площ 600 кв.м. и в регистъра е заличена като собственик М. М. и е вписан П. Д., а имот № * става с площ 758 кв.м. и е записан на наследници на М. В.. Тази заповед е била обжалвана през 2018г. от М. А.; по твърденията за нищожност жалбата й е оставена без уважение, а по твърденията за материална незаконосъобразност жалбата е намерена за просрочена. През 2012г. е изменена КК и КР на [населено място], като за имот № **** с площ 774 кв.м. е заличено лицето М. М. и е вписан като собственик П. И. Д..

Със Заповед № 445/12.07.2013г. на кмета на Район Приморски при Община Варна по заявление от 18.06.2013г. на ищцата М. А. и въз основа на ПНИ на СО „Г. Т.“, одобрен със заповед № РД-06-7706-31/03.02.2006г. на Областния управител на Варна, е определена оценка на част от имот с идентификатор № **, с площ от 174кв.м. в размер на 3654лв., на основание § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Заповедта е влязла в сила и сумата по оценката е била платена на 03.12.2013г. по сметка на Район Приморски на Община Варна, от чиято сметка е преведена на наследниците на М. В. П. на 14.01.2014г. Със заповед от 27.12.2013г. на кмета на Район Приморски на основание §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ е наредено ищцата като наследник на П. Д. да придобие право на собственост на имот с № , целият с площ от 774кв.м. за доплатените по реда на § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ 174кв.м. В мотивите на заповедта е посочена предходната заповед от 12.07.2013г. Установено е, че през 2017г. сумата от 3654лв. е върната от Р. Щ. - наследник на М. П. и е преведена по касов път на ищцата М. А. на 31.05.2017г. В издаденото от общината удостоверение е посочено, че връщането на сумата е поради допусната фактическа грешка при издаване на заповедта от 12.07.2013г. и извършеното изменение на ПНИ за имот № .

Със Заповед от 19.05.2017г. на кмета на р-н Приморски на осн. § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ е наредено възстановяването на правото на собственост в полза на наследниците на М. П. върху ПИ № **** с площ 758кв.м. Заповедта не е била обжалвана.

Приетата техническа експертиза изяснява статута на имота по различните планове. Така, по КП от 1956г. имотът попада в имот № * и е записан на М. П.; по КП от 1987г. имотът е с пл. № , с площ 755кв.м. и в разписния лист е записан на Л. Щ., а впоследствие на М. М.; по КП на ползвателите към ПКП на м. „Г. Т.“ имотът с площ 600 кв.м. е записан на П. Д.; по ПКП на „Г. Т.“ имотът попада в стар имот * с площ от 1949кв.м., записан на М. П.; по ПНИ на СО „Г. Т.“ имотът е с № , с площ 774кв.м.(при предаване на плана) и е записан на М. М.. По действащата КК имот с идентификатор ** е с площ 600кв.м. и е записан на П. Д. въз основа на заповед от 10.05.2017г. Вещото лице сочи, че по ПНИ на СО „В.“ и СО „Г. Т.“ кадастралните райони са с един номер - *, с който са интегрирани в КК; впоследствие са коригирани, като за м. В. кадастралният район е *, а за Г. Т. - *. Имот с идентификатор ** по действащата КК с последващите изменения, според вещото лице е имот от кадастралния район и номер * по ПНИ на СО „Г. Т.“. От извършения оглед вещото лице установява, че имот №**** е ограден и границата на място съответства на имотната такава още от 1987г.; в имота са изградени жилищна и стопанска сграда.

По делото са събрани и гласни доказателства. Доведените от ищцата свидетели, съседи на имота, разказват, че бащата й оградил мястото, след като го получил и оттогава оградата не е местена. Той се е грижил за имота, а след смъртта му - ищцата. Спорове за собствеността не е имало допреди две-три години. Съседният от запад имот е бил изоставен.

При тези фактически обстоятелства Варненски окръжен съд е посочил на първо място, че ищцата основава иска си на две основания за собственост - изкупуване по реда на § 4з, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ и евентуално давност, текла от 2007г. до завеждане на делото, като към владението си присъединява това на наследодателя си П. Д..

По първото основание за собственост съдът е приел, че придобиване на спорната реална част по реда на §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ не е извършено. Разпоредбата дава възможност на лицата, чието право на ползване се превръща в право на собственост по § 4а, ал. 1 и §4б, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ върху 600 кв.м., съответно - върху 1000 кв.м., да придобият разликата над посочения размер, от която не може да се образува нов имот, ако заплатят по пазарни цени площта на собствениците. В случая по одобрения през 2006г. ПНИ на СО “Г. Т.” ПИ № е с площ от 774кв.м., от които 600 кв.м. съответстват на трансформираното право на ползване. За останалите 174 кв.м. е поискано изкупуване от наследодателя на ищцата, изготвена е оценка и е платена цената, след което е издадена заповед на кмета от 27.12.2013г. за придобиване на право на собственост от наследницата на П. Д. на имот с площ 774, кв.м., посочен с идентификационен № за доплатената част от 174 кв.м. Според съда, тази заповед не касае спорния имот с идентификатор по КК и КР на [населено място] (дори да се приеме обяснението на вещото лице, че 523 е номер на кадастралния район по ПНИ на СО “Т.”, в който попада спорната реална част), тъй като никога идентификатора по КККР не е съдържал номер * в себе си. Според заповедта за одобряване на КККР от 2008г. идентификаторите на двата съседни имота са съответно ** и *, а в приложените скици стари идентификатори не са отразени. Поради това съдът не е ценил обяснението на вещото лице.

По-нататък съдът е обсъдил правата на ответниците. Посочил е, че те са обжалвали заповедта от 2006г. за одобряване на ПНИ, с която площта на възстановения им имот е определена на 583 кв.м. и заповедта е била отменена от съда. Последвало е издаването на нова заповед от 19.11.2014г. за одобряване на ПНИ, по силата на която ПИ № става с площ 600кв.м., записва се на наследодателя на ищцата и се заличава вписаната до момента за собственик М. М., а ПИ № * става с площ от 758кв.м. и е записан на ответниците. Тази заповед безуспешно е била обжалвана от ищцата.

При тези факти съдът е приел, че кметът на Район “Приморски” не е имал никакво основание да изготви оценка на спорната разлика от 174кв.м. и да издава заповедта от 12.07.2013г., а след плащането й на наследниците на М. В. да нареди ищцата да придобие собствеността и на горницата над 600 кв.м. до цялата площ на имота 774кв.м. със заповедта от 27.12.2013г. Това е така, защото към 2013г. не е била влязла в сила заповедта от 03.02.2006г. на Областния управител за одобряване ПНИ относно двата имота. Влязъл в сила ПНИ по отношение на имотите е налице чак след заповедта от 19.11.2014г. Съдът е отчел, че нито ищцата, нито наследодателя й са участвали в административното производство по обжалване на ПНИ, а участие като заинтересована страна е взело лицето М. М., която погрешно е била записана като собственик на ПИ № към този момент. Въпреки това, при обжалвана заповед за одобряване на ПНИ, кметът на Район “Приморски” не е могъл да пристъпва към изпълнение на процедурата по § 4з, ал. 2 от ПЗР ЗСПЗЗ. В резултат на отчитане на тази грешка се е стигнало през 2017г. до връщане на сумата, която е била заплатена на наследниците на М. В. и получаването й обратно от ищцата. Като втори аргумент съдът е изложил това, че заповедта от 27.12.2013г. на кмета на Район “Приморски” не касае имот с идентификатор ** по КК и КР на [населено място], а друг имот. Поради това е приел, че ищцата не може да се легитимира като собственик на спорната реална част на осн. § 4з, ал. 2 от ЗСПЗЗ.

Евентуалното основание за собственост - придобивна давност съдът също е отхвърлил. Установил е, най-късно от 1995г. бащата на ищцата, а след смъртта му самата тя упражнява фактическа власт върху цялата площ от 774 кв.м., включваща и спорната реална част, като имотът е ограден, оградата не е местена и спорове не е имало до преди 2-3 години. От друга страна, реституционната процедура за наследниците на М. В. е приключила едва с издаването на заповедта № 228/19.05.2017г. по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. До този момент давност по отношение на възстановения им имот не е текла и съответно ищцата не е могла да придобие спорната реална част на това основание. Възраженията на ищцата, че собствеността върху ПИ * е придобита от ответниците с решение от 27.04.1998г. на ПК-Варна, в качеството им на наследници на общия наследодател В. П. С., съдът е намерил за неоснователно. Посочил е, че ответниците, включително в предходните административни производства, основават правата си на реституция по решение от 18.02.2002г. на ПК-Варна. Освен това, щом наследниците на М. В. П. са собственици на имот № * по ПНИ до изменението на плана със заповедта от 19.11.2014г., което е безспорно между страните по настоящото дело, то само те могат да придобият собствеността на спорната реална част от 174 кв.м., присъединена към възстановения им имот.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице.

На първо място жалбоподателката се позовава на основанието очевидна неправилност. Визира четири от изводите на съда: а/ че заповедите на кмета от 12.07.2013г. и от 27.12.2013г. не са нищожни, но не водят до придобиване на вещното право по реда на §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ; б/ че заповедта на кмета от 27.12.2013г. не се отнася за процесния имот, въпреки неоспореното заключение на вещото лице, което установява идентичност и изяснява разликата в номерацията; в/ че собствеността на основание §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ не е придобита с издаването на заповедта от 12.07.2013г. и плащането на оценката, тъй като към този момент ПНИ не е влязъл в сила; г/ че придобивната давност е започнала да тече едва от датата на заповедта по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, а именно от 19.05.2017г., при все че ищцата е осъществявала владение на основание заповедта от 27.12.2013г., която се явява годно основание за добросъвестно владение; не е отчетено, че ищцата е останала в неведение, че ПНИ от 2006г. е обжалван и е отменен през 2011г., поради което е нямало как да се защити.

Според настоящия състав визираните изводи на съда не могат да бъдат квалифицирани като очевидно неправилни. Както е изяснено в практиката на Върховния касационен съд основанието „очевидна неправилност” насочва към особено тежки пороци, обусловили неправилност на съдебния акт. Тези пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Такива биха били случаите на подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, на приложение на закона в обратен смисъл или на драстично нарушение на правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите - в тези случаи допускането на касационно обжалване е при предпоставките почл. 280, ал.1 ГПК. Изложените от касатора доводи за очевидна неправилност всъщност се субсумират изцяло под хипотезата на чл. 281 ГПК, тъй като представляват оплаквания за „обикновена” неправилност на обжалвания акт. Затова, без наличие на предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, те не могат да послужат за допускане на касационно обжалване.

Тук следва да се вметне, че до известна степен основателни са съмненията за очевидна неправилност, касаещи мотивите на съда, че заповедта от 27.12.2013г. не се отнася за процесния имот поради несъвпадане на идентификатора. Както бе посочено, несъответствието е обяснено от вещото лице, но съдът не е възприел мнението му, като е изложил свои съображения. По този начин съдът е изпълнил задълженията си по чл. 202 ГПК и не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, която го задължава за мотивира невъзприемането на експертизата. Въпреки това, дори да се приеме, че изводът на съда за липса на идентичност между имота на ищцата и имота, посочен в заповедта от 27.12.2013г., е очевидно неправилен, то този извод не е повлиял на изхода на спора. Решаващо съображение за отхвърляне на иска на първото въведено основание за собственост е издаването на заповедите на кмета преди да е влязъл в сила плана на новообразуваните имоти. А несъответствието в част от цифрите на идентификатора на имота, е само допълващо съображение.

На второ място се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: след отхвърляне на иска на първото сочено основание длъжен ли е въззивният съд да обсъди в пълнота евентуалното придобивно основание давностно владение. Конкретни оплаквания в касационната жалба за необсъдени доказателства и доводи не са развити. Видно, че въззивният съд е изложил достатъчно обстойни мотиви по твърдението за придобиване по давност и е дал отговор на наведените от ищцата доводи. Поради това касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато.

На трето място е изведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по четири правни въпроса: 1/ придобива ли се собствеността и в кой момент на закупена по реда на §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ част от поземлен имот след влязла в сила заповед на кмета за оценка и заплащане и заповед по §4к ПЗР ЗСПЗЗ, при липса на процедура за тяхната поправка поради очевидна фактическа грешка; 2/ нарушение ли е на административните правила и отразява ли се на вещноправния ефект на придобиване на собствеността издаването на заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ на собственика по реституция, без да е извършена отмяна или изменение на заповедта за придобиване собственост от ползвателя по §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ; 3/ възможно ли е при смесен фактически състав на придобиване на право на собственост от ползвателя по §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ вещноправният ефект, настъпил с плащането на цената или влизане в сила на заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, да бъде отменен с последваща заповед на същото основание за придобиване на собствеността от реституирания собственик поради фактическа грешка; 4/ добросъвестно или недобросъвестно е владението на ползвателя след заплащане на определената със заповед на кмета оценка и заповед за придобиване на основание §4к ПЗР ЗСПЗЗ. Конкретна обосновка на значението на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото не е извършена.

Първите три въпроса са относими към изводите на съда по твърдяното от ищцата основание за собственост по §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ. По начина, по който са формулирани, те не съответстват на горепосочените решаващи мотиви на съда. Съдът не се е произнасял по въпроса откога възниква правото на собственост по §4з, ал.2 ПЗР за ползвателя по отношение на допълнително оставащата площ в имота му. Няма съмнение, че правото на собственост се придобива със заповедта по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, включително за предоставената площ над 600, респ. 1000 кв.м. Съдът ясно е посочил, че заповедите на кмета от 2013г. за оценяване на спорните 174 кв.м. и за предоставяне на целия имот от 774 кв.м. на ищцата, са незаконосъобразни защото са постановени, без да е налице влязъл в сила план на новообразуваните имоти. Именно поради това съдът, упражнявайки косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал.2, пр.2 ГПК, е отказал да признае вещноправния ефект на заповедта от декември 2013г. От разпоредбите на чл. 28, ал.4, 6 и 7 и чл.28а ППЗСПЗЗ е видно, че наличието на влязъл в сила ПНИ е предпоставка за предприемане действията по §4з ПЗР ЗСПЗЗ. Според тях с плана на новообразуваните имоти се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява, по реда на §4к, ал.7 и при условията на § 4а, 4б и 4з от ПЗР на ЗСПЗЗ; заповедта по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ се издава въз основа на влязъл в сила ПНИ и документ за заплатена сума по влязла в сила оценка на земята - чл. 28а ППЗСПЗЗ. При тази уредба не буди съмнение, че действията по оценка и заплащане на площите по §4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ се извършват след влизане в сила на ПНИ, за да е безспорно дали съответните разлики над 600 /1000 кв.м. остават в имота на ползвателя или се придобиват от реституирания собственик като самостоятелен имот. В този смисъл е и Решение № 84 от 17.02.2012 г. по гр. д. № 315/2011 г. на І г.о.на ВКС. Що се отнася сочената от касатора необходимост административната заповед, издадена без основание, да бъде отменена или поправена поради допусната грешка, този проблем не рефлектира върху разрешаването на гражданскоправния спор за собственост.

Четвъртият въпрос се отнася до вида на упражняваното от ищцата владение върху имота. Съдът не е излагал мотиви дали то е добросъвестно, но очевидно е приел, че се касае за недобросъвестно такова. Съображенията, че заповедта на кмета от 27.12.2013г., с която след заплащане на разликата, имотът е предоставен на ищцата, съставлява годно основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС с опорочена форма, са развити за първи път в касационната жалба и затова не могат да бъдат разглеждани. Те са и несъстоятелни, защото административният акт е издаден в предвидената от закона форма, но е незаконосъобразен, а тази хипотеза не обосновава добросъвестност на владението. Вярно е, че в създадената ситуация, доколкото имотът първоначално е бил записан на друго лице, ищцата и наследодателя й са били в невъзможност да участват в производството по обжалване на ПНИ от 2006г. и да защитят правата си. Този факт, обаче не прави упражняваното владение добросъвестно по смисъла на закона. Що се отнася до началния момент на течението на давностния срок, то в случая границите на двата имота са установени със заповедта за одобряване на ПНИ от 19.11.2014г. и оттогава правото на собственост може да бъде защитавано, така че придобивната давност срещу ответниците започва да тече от този момент. Възприемането на този начален срок не променя крайните изводи за неоснователност на иска, предявен на това основание, тъй като необходимият десетгодишен срок не е изтекъл.

Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

Ответниците по жалбата са направили разноски в размер на 2500лв. за адвокатско възнаграждение, които следва да им бъдат присъдени.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.