Определение № 371 от 01.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1775/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. П. от [населено място], обл. Стара Загора, представлявана от адв. П. К., срещу решение № 110 от 25.03.2019г. по в.т.д. № 44/2019г. на Апелативен съд – П. в частта, в която след отмяна на решение № 423 от 29.08.2018г. по т.д. № 162/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора е отхвърлен предявеният от касаторката против „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й А. Т. при ПТП на 11.08.2016г. за разликата над 75 000 лева до 135 000 лева и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 135 000 лева до 150 000 лева.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилно приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като въззивният съд неправилно е приел за установено извършено от пострадалия нарушение на разпоредбите на ЗДвП в противоречие със събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, както и наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на процесното ПТП. Счита, че дори и да се приеме за основателно направеното възражение за съпричиняване, то същото възлиза не на 50%, както неправилно е приел въззивният съд, а на 10%.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Всяко нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалото лице ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпването на пътно-транспортно произшествие?

2. Следва ли съдът да прецени реалното поведение на пострадалия и приноса за настъпване на ПТП или следва единствено да констатира, че е налице нарушение на ЗДвП от негова страна?

3. Следва ли съдът да съпостави поведението на пострадалия с поведението на виновния водач и да прецени налице ли е съпричиняване и след това да определи процентното съотношение или следва да стори това механично?

Касаторката счита, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с т.7 от ППВС № 17/1963г., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 93 от 29.06.2017г. по гр.д. № 60355/2016г. на ВКС, ТК, І г.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 97 от 29.06.2016г. по т.д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 117 от 29.07.2016г. по т.д № 3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 144 от 27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

4. Самият престой в дясно на пътното платно обосновава ли категоричен и неоспорим извод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите независимо от техническата възможност на другия участник в съответното ПТП да избегне настъпването му? Следва ли съдът да изследва причините, поради които пострадалите са допуснали нарушение на ЗДвП и алтернативите им в конкретната ситуация или е достатъчно само да констатира нарушение от тяхна страна, за да приложи института на чл.51 ЗЗД? Касаторката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 93 от 29.06.2017г. по гр.д № 60355/2016г. на ВКС, І г.о.

Касаторът поддържа още, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за спорни във въззивното производство въпросите за конкретния размер на съпричиняване от страна на починалия син на ищцата А. Т. и за размера на дължимото се обезщетение за неимуществените вреди и момента на изпадането на застрахователя в забава.

Въззивният съд е приел, че въз основа на събраните гласни доказателства е установено, че ищцата и синът й трайно са живели в едно домакинство, като са споделяли съвместно ежедневните си радости и проблеми. Предвид тази трайност на отношенията им въззивният съд е кредитирал изводите в приетата медицинска експертиза за тежкото психично състояние на жалбоподателката. Приел е, че загубата на сина й рефлектира постоянно, ежедневно върху нея, тъй както преди това присъствието му е било ежедневно; тя е загубила и финансовата подкрепа и сигурност в негово лице. Поради това е счел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че размерът на справедливото обезщетение възлиза на 150 000лв. Изложил е съображения, че върху него се дължи и обезщетение за забава, което в случая се дължи по правилата на чл.405, ал.1 във вр чл.108, ал.1 и ал.3 и чл.496, ал.1 от КЗ – задължението за произнасяне е в срок не по-дълъг от три месеца от предявяване на претенцията – същата е подадена на 08.02.2017г и срокът за произнасяне от застрахователя е изтекъл на 08.05.2017, от който момент същият е изпаднал в забава.

Въззивният съд е приел, че безспорно е налице съпричиняване от страна на пострадалия и същото е взето предвид като смекчаващо вината обстоятелство при определяне наказанието на виновния водач в постановената присъда от наказателния съд. Посочил е, че същото се доказва и от установения механизъм на настъпване на удара със свидетелските показания и с приетите пред окръжния съд две автотехнически експертизи. Приел е за установено въз основа на двете експертизи и обясненията в съдебно заседание на вещите лица, че на отворен път за движение, без осветление, в тъмната част на деня, на платното за движение, на прав участък, починалият А. Т., заедно със сина си С. Т., са извършвали ремонт на мотопед “Симсон“, като на пътното платно с включени фарове, насочени към насрещно движещите се автомобили е бил паркиран от свидетелката П. Ж. лек автомобил марка „Пежо“, с леви гуми, стъпили на банкета, за да осигурява светлина за работа. От вещите лица е установено, че ударът е настъпил на пътното платно, въз основа на изследваните находки на местопроизшествието, на следите от удар между движещия се лек автомобил „Фолксваген“ и паркирания лек автомобил “Пежо“, вкл. и на база дадените свидетелски показания на свидетелката П. Ж.. Посочил е, че според обясненията на вещото лице Н. поради висока трева не е било възможно извършване ремонт на мотопеда на банкета, а и не е било установено тревата да е била утъпкана, за да се предполага, че е ремонтирано върху нея, поради което е дадено заключение, че ремонтът се е извършвал на пътното платно, в частта по-близо до банкета.

Въззивният съд е приел за установено от дадените в съдебно заседание обяснения от вещото лице Н., че ремонтът на мотопеда не е било наложително да се извърши на място, на пътното платно, а без особени усилия е можело мотопедът да бъде избутан от А. Т. до по-безопасно място - близкото [населено място], намиращо се на около 1100м, до което теренът е равен и е щяло да му отнеме около 20 минути. Вещото лице е посочило също, че ударът е настъпил на прав участък, позволяващ както на водача В. да възприеме достатъчно рано препятствието на пътя и да спре, така и на лицата А. Т. и С. Т. да чуят от голямо разстояние и да възприемат светлините на приближаващия се към тях лек автомобил и да напуснат платното за движение. Въззивният съд е приел, че след като въпреки това са продължили да се намират върху него, пострадалите са допуснали нарушение на правилата на чл.113, т.1 и т.2 от ЗДвП, които забраняват на пешеходците да се намират ненужно на пътното платно и да забавят преминаването.

Въз основа на установените обстоятелства въззивният съд е заключил, че пострадалият А. Т. е извършил и други, множество нарушения на правилата за движение по пътищата, като на първо място - на чл.97, ал.1 и ал.3 от ЗДвП, съгласно който е бил длъжен при спиране поради повреда на управлявания от него мотопед на пътното платно, да го измести незабавно извън него, а когато изместването е невъзможно, да го обозначи с предупредителен светлоотразителен триъгълник или по друг подходящ начин, така че то да бъде забелязано навреме от водачите на приближаващите се пътни превозни средства. Допълнително е имал задължението да включи авариен сигнал или габаритни светлини. Приел е, че повреденият мотопед е бил спрян на платното за движение в нарушение на чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП, тъй като е спрян по начин, като е създавал опасност и е бил пречка за движението на другите участници в движението, като опасността е произтичала от обстоятелството, че е спрян на неосветен участък, без да е надлежно обозначен, като без светлоотразителна жилетка е бил и пострадалият. В тази връзка е посочил, че не оказва съществено значение обстоятелството мотопедът бил ли е или не със светлоотразител, доколкото нито едно от останалите изисквания на ЗДвП за обезопасяване не е било изпълнено. На следващо място е приел, че повредата на мотопеда не е била от характер да е опасна и това да налага незабавното ѝ отстраняване на пътното платно, поради което в случая водачът е бил длъжен на основание чл.101, ал.3 от ЗДвП да придвижи пътното превозно средство на собствен ход до място за отстраняване на повредата, след като вземе необходимите мерки за безопасност на движението, още повече, че подобно придвижване е било лесно да се извърши.

Въззивният съд е достигнал до извод, че всички тези едновременно допуснати нарушения обуславят извод за съпричиняване от страна на А. Т. от 50%, съразмерно на което следва да се намали определеният общ размер от обезщетение от 150 000лв. на 75 000лв.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента, и са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора. По тях е формирана постоянна съдебна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При произнасяне по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за предпоставките за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,