Определение № 407 от 30.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2311/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. А., И. П. А., И. Б. Ф. и И. Б. А., представлявани от адв.С. Ч., срещу решение №495/17.05.2021 г. по в.гр.д.№8/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението, постановено на 30.10.2020г. по гр.д.№148/18г. по описа на Окръжен съд Враца, с което предявените от касаторите срещу Гаранционен фонд искове по чл.288 КЗ – за заплащане на всеки от тях по 100 000 лв. /заявени частично от пълен размер по 200 000 лв.за всеки/ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. П. А. – техен брат, настъпила при ПТП, възникнало на 08.12.2015г. са отхвърлени. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторът счита направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че ищците не попадат в кръга на лицата, имащи право на застрахователно обезщетение, за несъобразен с фактите, които, според касаторите, установяват изключителна и дълбока емоционална връзка между тях и загиналия им брат.Твърдят, че съдът е изходил от принципни положения, без да анализира спецификата на конкретния случай, поради което решението се явява лишено от мотиви.Според тях, въззивният състав не е оценил адекватно показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват дълбока и силна привързаност между ищците и брат им, включително фактите,че никога не са се карали помежду си, помагали си взаимно с труд и с пари, разчитали са един на друг, били са изключително близки и сплотени; че при узнаването за инцидента преживели шок; че ходели всеки ден в болницата да виждат брат си, като се надявали той да оживее, а смъртта му ги накарала да се затворят в себе си и да престанат да общуват с други хора. Същевременно касаторите сочат,че съдът е обсъдил заключението на психиатричната експертиза само в частта, според която не се установяват психопатологични заболявания у ищците и не е коментирал констатираното от вещото лице,че братята и сестрата са страдали и тежко са понесли смъртта на своя брат. Сочат,че въззивният състав не е изложил никакви мотиви по възраженията им във въззивната жалба за несъобразяване на първоинстанционното решение със задължителните указания на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Искането на касаторите е за отмяна на решението на Софийски апелативен съд и за уважаване на предявените от тях срещу дружеството-застраховател искове за заплащане на обезщетение, ведно със законната лихва.Претендират разноските за всички инстанции, включително адвокатско възнаграждение. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторите сочат като основания за допускане на касационна проверка на решението хипотезите, предвидени в чл.280 ал.1 т.т.1,2 и 3 и ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК свързват със считани от тях за значими за изхода на делото въпроси: 1.Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка?; 1а.Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това? и 2.Спадат ли братята и сестрите към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищците и починалия? Твърдят,че съдът при произнасянето си не се е съобразил с практиката на ВКС, обективирана в решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/10г. на второ т.о. на ВКС, в т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, в решение №24/10 от 28.01.2010г. по гр.д.№4744/08г. на второ г.о. на ВКС, в решение №97/02.05.19г. по гр.д.№3457/18г. на четвърто г.о. на ВКС, в решние №151/30.07.19г. по гр.д.№3044/18г. на трето г.о. на ВКС и в решение №45/25.06.19г. по гр.д.№1466/18г. на трето г.о. на ВКС. Разрешаването на въпросите: 3. Необходимо условие за присъждане на обезщетение на брат за претърпените неимуществени вреди вследствие смъртта на брат ли е съжителството в общ дом/ домакинство? и 4. Необходимо условие за присъждане на обезщетение на брат за претърпените неимуществени вреди вследствие смъртта на брат ли е преживелият да е останал без решаваща за живота, здравето или бъдещето си материална или физическа опора? касаторите считат,че въззивният съд е направил в противоречие с възприетите в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и в решение №310/06.02.2019г. по т.д.№2429/17г. на второ т.о. на ВКС разрешения. С хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите обвързват въпросите: 5.При изследване на въпроса дали ищците попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение,съгласно постановеното в Тълкувателно решение №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения и житейски достоверното в отношенията между братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?; 6.Допустимо ли е съдът да не обсъжда всички доказателства по делото, при положение,че не ги приема за достоверни? и 7.Допустимо ли е съдът да мотивира решението си, позовавайки се на неустановени и непосочени от страните по делото факти и обстоятелства? Считат,че даването на отговор на същите от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях няма изрична нормативна уредба, а изясняването им би допринесло за създаване на трайна и непротиворечива съдебна практика. Ответникът Гаранционен фонд в писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез адв.Е. Г., е оспорил нейната основателност и е поискал въззивното решение да бъде оставено в сила, като му се присъдят направените разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване, при наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е приел за безспорно, че на 08.12.2015г. е настъпило, по описания в исковата молба механизъм, пътно-транспортно произшествие, вина за което има водачът на автомобила, в който е пътувал братът на ищците П. П. А., от което той е пострадал, а по-късно /на 30.12.2015г./ - починал, както и, че гражданската отговорност на водача не е била застрахована, което обуславя отговорността на Гаранционния фонд за обезщетяване на настъпилите от ПТП вреди. Доколкото ищците не са роднини от най-близкия кръг на починалия, съдът е намерил, че следва да се произнесе преди всичко по въпроса дали са налице факти, материално-правно легитимиращи ги да искат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя родственик. За да разреши този въпрос, съдът се е позовал на задължителната тълкувателна практика, обективирана в ППВС №4/25.05.1961г., ППВС №5/24.11.1969г. и ТР №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Посочил е,че с последното е разширен кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, като такова право се признава и на лица извън най-близкия семеен и родствен кръг, но само по изключение, а за да се приложи такова изключение по конкретното дело следва да са установени предпоставките – да е създадена особено близка привързаност между починалия и претендиращия обезщетението, а действително претърпените неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. За да установи дали в случая такава изключителност на връзката между ищците и починалия им брат е налице, съдът е обсъдил както събраните по делото гласни доказателства, така и заключението на психологическата експертиза. От показанията на разпитаните в процеса св. А., живеещ в близост до общия им бащин дом в [населено място], св. М., съпруг на ищцата В. и св.М., също живуща в [населено място], е намерил за установено,че загиналият П. живеел със съпругата си през една къща от бащиния му дом, където живеели ищците И. и И., И. бил женен в същото село, а В. била омъжена в [населено място]; отношенията между братята и сестрата били добри, помагали си с труд и финансово, не се карали, събирали се, обсъждали си нещата заедно, като В. и съпруга ѝ ходели в [населено място] 1-2 пъти месечно; когато разбрали за катастрофата всички започнали да плачат и да пищят, а В. припаднала; тръгнали да търсят коли, за да отидат в болницата в С. при брат си и ходели до там всеки ден до смъртта му; когато починал, те приели тежко смъртта му, затворили се, не ходели никъде и постоянно плачели,а сега, когато общували със свидетелите, казвали, че още страдат. От заключението на вещото лице съдът е кредитирал констатацията, направена след амбулаторно изследване на ищците, включая и разговор с тях за преживяното, че същите са в нормално психологично състояние на скръб от загуба, като не се отчитат болестни /психопатологични/ състояния и не е налице нарушена социална и трудова адаптация, които да представляват отклонения вследствие на психотравменото събитие. Прието е на базата на тези доказателства /при липса на други, установяващи релевантни за разглеждания въпрос факти/,че от тях не може да бъде направен извод, че в случая се касае до изключението, визирано в цитираната от състава тълкувателна практика на ВС и ВКС, тъй като конкретната житейска ситуация не се характеризира със специфика, отличаваща я от обичайните отношения между братя и сестри; от тях не се установяват нетипично сложили се отношения и обстоятелства, които практиката признава като служещи за признаване право на обезщетение, като например братя и сестри, живеещи съвместно без родителска грижа, при което някой или няколко от тях изпълнява/т ролята на родител в грижите за останалите. Развити са съображения,че наличните доказателства не могат да аргументират извод,че емоционалната връзка между ищците и загиналия им брат е била от такова необичайно и необикновено естество, че да се характеризира с възприетата в съдебната практика изключителност – П. не е съжителствал с никой от ищците, имал е свое семейство /в тази връзка съдът е открил противоречие между показанията на свидетелите, единият от които твърди,че П. живеел отделно, а братята му И. и И. – в бащината им къща с родителите им; другият заявява,че И. и И. са женени и живеят в отделни къщи от брат си П., а третата – че И. и И. са живеели заедно с него/, а В. е посещавала [населено място] един-два пъти в месеца; не са имали общи разходи по издръжка, не се установява починалият да е осигурявал нетипично голяма подкрепа със средства, помощ или морално спрямо братята и сестра си. Наличните данни,че между тях е имало взаимопомощ, съдът е кредитирал като лишени от достатъчна конкретика и яснота по отношение вид, размер, честота и други характеристики, а търпените от преживелите смъртта на брат си болки и страдания е намерил за непревишаващи като интензитет и времетраене тези, които характеризират обичайните отношения на близост и привързаност между този вид родственици. По тези съображения въззивният съд е заключил,че ищците не са доказали материално-правната си легитимация на правоимащи. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Първите два от поставените в изложението въпроси са от процесуален характер и са свързани с дейността на въззивната инстанция при решаване на делото, поради което отговарят на общия критерий за допустимост. Не се открива обаче твърдяното от касаторите противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съставът на апелативния съд е изпълнил задълженията си да обсъди и анализира всички събрани по делото доказателства, релевантни към разглеждания от него въпрос за материалната легитимация на ищците – свидетелските показания и заключението на психологическата експертиза, които установяват както сложилите се приживе отношения между ищците и починалия им брат, така и реакцията им на новината за настъпилата с него катастрофа и последвалата му смърт, а също и остатъчните характеристики на психическото и емоционалното им състояние във времето след трагедията, за да заключи,че те не надхвърлят обичайните отношения и преживявания от загубата, характерни за братята и сестрите. В този смисъл не може да бъде направен извод за липса на изложени от въззивния състав мотиви, както се твърди в касационната жалба, нито за необсъждане на заключението в неговата цялост. Задачата на експерта е била да установи обективно конкретното психическо и емоционално състояние на ищците и остатъчното въздействие на травмата от загубата, а констатациите на вещото лице в изпълнение на тази задача са съобразени от състава на апелативния съд при формирането на изводите му. Оплакването на касаторите,че съдът не е коментирал, че „вещото лице-психиатър е приело,че ищците са страдали за своя брат и тежко са приели смъртта му“, дори да се приеме, че е вярно, не е от естество да обуслови извод,че съдът не е изпълнил задълженията си, вменени му от процесуалния закон и практиката на касационната инстанция. От една страна тази част от заключението визира изложените в исковата молба твърдения на ищците и техния разказ за случилото се, предаден от вещото лице с цитиране на думите им, като в тази част заключението няма характер на експертно мнение, респ. – на доказателствено средство. От друга страна въззивният съд не е отрекъл факта,че ищците са приели тежко смъртта на брат си, но е заключил,че това не води до извод за изключителност на преживяванията им, различна от скръбта, която обичайно изпитва всеки брат или сестра при загубата на такъв. Вторият от въпросите не отговаря на изискването да е обуславящ изводите на съда. Въпросът съдържа в контекста си поддържаната от касаторите теза,че между ищците и починалия е била налице особена близост и по начина, по който е формулиран, не е бил разрешен от въззивния съд, който не е направил извод, че такава близост е налице, но братята и сестрата, въпреки това, нямат право на обезщетение. Напротив, за да отхвърли исковете съдът е посочил,че близостта им е обичайна за този вид родствена връзка и не се характеризира с изключителност, каквато изисква съдебната практика в подобни случаи. Обуславящи в определена степен са третият и четвъртият от въпросите, които, след известни корекции, могат да бъдат обвързани с мотивите, на които е основан крайният изход на спора, че не е доказано връзката между ищците и загиналия да е била със съдържание, наподобяващо отношенията с най-близките родственици – родители и деца, тъй като те не са живели в общо домакинство, издържали са се всеки сам,съответно със собствените си семейства и няма данни починалият брат да се е грижел за останалите или да е бил обгрижван от тях по начина, по който това се случва между най-близките – родители и деца. Този извод на съда обаче не е в противоречие нито с принципните разрешения в Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, нито със соченото от касатора решение на ВКС по чл.290 ГПК, а е в синхрон и със служебно известната на състава практика - обективирана в решение № 17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на Второ т.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на Второ т.о., решение №45/10.05.2021г. по т. д. № 370/2020г. на Второ т.о., решение №60131/13.12.2021г. по т.д.№1700/2020г. на Второ т.о. В цитираната практика последователно се приема,че фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства и, за да са приеме,че е налице изключителност на съществувалата между починалия и преживелия го родственик житейска и емоционална връзка, както и на интензитета и продължителността на търпените от преживелия болки и страдания, следва да са установени такива особени житейски ситуации или обстоятелства, които да са довели до силно духовно и емоционално сближаване между тях до степен, надхвърляща нормалното за подобна връзка, при която единият от тях да е имал определящо /доминиращо/ присъствие в живота на другия, а смъртта на единия да е предизвикала особено тежки последици в живота, в душевното и в психическото състояние на другия в сравнение с присъщите за обичайните отношения между съответния тип родствена връзка. Намерените за липсващи /недоказани/ обстоятелства ищците и починалият да са живели в общо домакинство и със смъртта му те да са били лишени от особените му грижи представляват само примерно изброяване на обстоятелства, при които би могла да се формира изключителност на връзката им, съгласно възприеманото в практиката на ВКС. Цитираното от касаторите решение на ВКС не дава друго разрешение на правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване – за материално-легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на техен близък лица. Конкретният мотив, обусловил крайния извод на състава на ВКС за уважаване на исковете на братята и сестрата- ищци, в разглеждания по т.д.№2429/17г. на второ т.о. на ВКС случай, е основан на конкретните фактически обстоятелства, според които починалият брат не е имал свое семейство, живеел е в общо домакинство с единия от братята си, също несемеен и поради това е бил в особена емоционална близост както с него, така и със семейните си брат и сестра си и техните семейства, на които е оказвал и материална, и морална подкрепа. Доколкото разликата в крайния изход по двете дела е обусловена от спецификата на установените по тях различни факти, тя не би могла сама по себе си да обуслови извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите три въпроса, също от процесуален характер, не могат да бъдат приети за релевантни, доколкото по същество преповтарят оплакването на касаторите, че съдът е изложил в мотивите си принципни положения, без да се съобрази със спецификата на конкретния случай /5-ти въпрос/, какъвто извод не може да бъде направен от мотивите на въззивното решение, и съдържат необосновани твърдения за необсъждане от страна на състава на всички доказателства по делото и за позоваване на неустановени и непосочени от страните по делото факти, без да се сочат конкретни такива /6-ти и 7-ми въпроси/. Отделно от това не е обосновано в изложението и допълнителното основание за извършване на селекцията, сочено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с оглед неговата приложимост по причините и с целите, посочени в ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновано искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт при предпоставките на чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. Във връзка с цитирания в изложението допълнителен селективен критерий на чл.280 ал.1 т.2 ГПК касаторите нито са обосновали същия, нито са го свързали с конкретен разрешен от въззивния съд правен въпрос. Не са налице данни и за формиране на извод решението на апелативния съд да е очевидно неправилно, което да би обусловило положителен изход от настоящата фаза на производството в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно, то следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК касаторите само са цитирали бланкетно, без да излагат никакви съображения за наличието на някоя от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Данни за направени от ответника по касационната жалба разноски няма,поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение