Определение № 6044 от 23.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4377/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 1898 от 29.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1877/2024 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено определение № 7792/20.05.2024 г. по гр. д. № 1783/2024 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото. Въззивният съд е приел, че следва да се произнесе по въпроса дали е допустим иск срещу Прокуратура на Република България като възложител на работата на прокурор, който в кръга на своята служебна компетентност е постановил акт, в който се съдържа израз, от който жалбоподателят се е почувствал обиден. Изложени са разсъждения доколко функционалният имунитет на магистрат, предвиден в чл.132 от Конституцията на Република България, е в причинна връзка с допустимостта на иск, предявен срещу възложителя на работата на магистрата. Прието е, че посочената конституционна разпоредба създава закрила за магистратите във връзка с осъществяваната от тях съдебна власт, т. е. изпълнение на служебните им задължения, като ги освобождава от носенето на наказателна или гражданска отговорност за техните служебни действия и постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Последното трябва да установено по предвидения в закона ред с влязла в сила присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС - определение № 3594/20.11.2023 г. по ч. гр. д. № 2413/23 г. на ВКС, I г. о., в която е даден отрицателен отговор на въпроса дали функционалният имунитет на магистратите по чл.132 от Конституцията намира приложение в случаите, когато те извършват действия извън това им процесуално качество. Когато обаче магистрат, в частност прокурор, е действал в кръга на изпълнение на своите служебни задължения, той се ползва от предвидения функционален имунитет, действията му нямат противоправен характер, освен ако не са извършени умишлено и представляват престъпление от общ характер. Последното трябва да е установено с влязла в сила присъда или с решение по чл.124, ал.5 ГПК. Функционалният имунитет на магистратите следва да се разглежда като абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на правото на иск досежно наличието на надлежна страна в процеса. Поради това иск по чл.45 ЗЗД срещу магистрат е процесуално недопустим. Такъв е и искът по чл.49 ЗЗД, предявен срещу възложителя на работата му, доколкото не е налице деликвент. По общия ред държавата може да отговаря за вреди от действия на магистрат само ако противоправността/ неправилността на съдебен акт е установена чрез някои от предвидените в закона процесуални способи - опр. № 100/28.02.2020 г. по ч. гр. д. № 531/20 г., ВКС, III г. о., опр. № 403/30.01.2024 г. по ч. гр. № 68/24 г., ВКС, II г. о., решение № 50058/07.07.2023 г. по гр. д. № 3192/22 г., ВКС, II г. о. / Прието е, че отговорността на възложителя на работата е функционално обусловена от тази на прекия причинител. В настоящия случай не е установено прокурорът, с чието постановление от 02.02.2024 г. ищецът свързва иска си за обезщетение на неимуществени вреди, да е извършил умишлено престъпление от общ характер, което да е признато по надлежния ред. Само в този случай или при отмяна на съдебния акт като неправилен може да се ангажира отговорността на държавата чрез своя процесуален субституент по чл.49 ЗЗД, извън случаите, предвидени в ЗОДОВ. Прокурорът не е действал извън процесуалното си качество, за да не намира приложение регламентираният в чл.132 от Конституцията на Република България функционален имунитет. Срещу въззивното определение е подадена частна касационна жалба от ищеца по иска с правно основание чл.49 ЗЗД Г. В. К., чрез служебния му защитник адв.И. Ю.. В жалбата се поддържа, че наличието или липсата на функционален имунитет на прокурора е без правно значение в случая, тъй като искът е насочен не срещу конкретен прокурор, а срещу Прокуратурата на Република България. Отговорността на прокурора е защитена от функционалния имунитет, но не и отговорността на държавата. В изложението към частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът в производството Прокуратура на Република България оспорва жалбата. Счита, че не е налице основание за допускането й до разглеждане по същество. Позовава се на функционалната връзка между отговорността по чл.49 и чл.45 ЗЗД. Поддържа, че след като прокурорът не носи отговорност по чл.45 ЗЗД, то е недопустимо по исков ред да се търси отговорност по чл.49 ЗЗД от възложителя на работата, т.е. от Прокуратурата. Позовава се на трайно установена съдебна практика - определение № 2113 от 12.07.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2380/2023 г., III г. о., определение № 146 от 7.07.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2471/2016 г., II г. о., определение № 731 от 10.10.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4623/2014 г., IV г. о., определение № 288 от 15.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2741/2015 г., I г. о., определение № 263 от 3.10.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3798/2016 г., I г. о. Поддържа, че основанието „очевидна неправилност“ в случая не е налице, както и че очевидната неправилност не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. Обжалваното определение не страда от особено тежък порок, който би бил налице, ако актът е основан на отменен закон, законът е приложен във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирани са императивни правни норми, нарушени са основополагащи принципи на съдопроизводството, нарушена е формалната логика. В частната жалба не са посочени пороци на въззивното определение, които да навеждат към очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и да е възможно да бъдат констатирани въз основа на изложените от съда мотиви. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК определение на въззивен съд, с което е потвърдено преграждащо определение на първата инстанция. Не са налице пречките по чл.274, ал.4 ГПК за разглеждане на частната жалба. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, с цел проверка на извода на въззивния съд, че в случай като настоящия условие за допустимост на предявения иск по чл.49 ЗЗД е влязла в сила присъда, с която е установено умишлено престъпление от общ характер на лице, ползващо се с функционален имунитет. Правилен е изводът на въззивния съд, че искът по чл.45 ЗЗД срещу магистрат, в частност – прокурор, е процесуално недопустим, когато има за предмет вреди, произлезли от извършени от него служебни действия и постановени актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В това се състои т. нар. функционален имунитет на магистратите по чл.132 от Конституцията. Принципно правилно е и разбирането, че отговорността по чл.49 ЗЗД на държавата чрез нейния процесуален субституент за вреди, причинени от магистрат при изпълнение на неговата служебна дейност, може да се ангажира, ако извършеното от магистрата умишлено престъпление от общ характер е установено по надлежния ред или ако постановеният от него окончателен акт впоследствие е отменен. Общите разсъждения за недопустимост на иска по чл.49 ЗЗД обаче очевидно неправилно са приложени към настоящия случай с приетото от съда, че нито е отменен актът на съответния прокурор, от който се твърди да произтичат вредите, нито има негово действие, признато за противоправно по надлежния съдебен ред с влязла в сила присъда. Последното изискване за влязла в сила присъда важи само ако магистратът /прокурорът/ е извършил умишлено престъпление от общ характер. Когато обаче твърденията в исковата молба по чл.49 ЗЗД са други – за това, че с действията си или с актовете си магистратът е нанесъл обида на ищеца, за допустимостта на иска не се изисква влязла в сила присъда. Обидата е престъпление от частен характер, което се преследва по тъжба на пострадалия. Само от волята на пострадалия зависи дали при обида да търси наказателна отговорност от магистрата, или само гражданска отговорност от лицето, което му е възложило работата. В последната хипотеза не е необходима влязла в сила присъда за допустимостта на иска по чл.49 ЗЗД. Същото следва и от определение № 4338/1.10.24 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2529/2024 г., I г. о. В настоящия случай в исковата молба се твърди, че ищецът е оскърбен от невярното твърдение за него в постановление на прокурор от Софийска апелативна прокуратура, че „изтърпява наказание лишаване от свобода“. Претенцията е насочена срещу Прокуратура на Република България, като се иска присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 54 000 лв. Доколкото в исковата молба се съдържат твърдения за претърпени неимуществени вреди от израз на прокурор в постановен от него акт, съдържащ обида за ищеца и доколкото обидата е престъпление от частен характер, то за допустимостта на иска по чл.49 ЗЗД не е необходима влязла в сила присъда, с която да е признато противоправно поведение на прокурора чрез използване на посочения израз. Искът по чл.49 ЗЗД в случая е допустим. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,