Определение № 3349 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4211/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, Комисията), чрез М. Д. – гл. инспектор в ТД на КОНПИ – София, срещу въззивно решение № 526 от 02.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 713/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 260041 от 23.12.2022 г., постановено по гр. д. № 584/2019 г. по описа на Окръжен съд – Враца, са отхвърлени предявените от Комисията против Ц. К. П. и М. В. П. искове с правно основание чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 141 и чл. 151 ЗПКОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество, конкретно посочено в решението, на обща стойност 369 055 лева. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/„Представлява ли „Доходи, приходи и източници на финансиране“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, декларираният осигурителен доход по код 12 /за самоосигуряващи се лица/, без да е доказано безспорно стойността на дохода или че действително е реализиран такъв?“; 2/ „Участват ли при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, получените по банкови сметки от трети лица суми, които не са налични в края на проверявания период?“; 3/ „Длъжен ли е съдът да изложи съображения защо не кредитира заключение на вещо лице?“; 4/ „Длъжен ли е съдът, при приложение на чл. 162 ГПК, да опреди сам „значителното несъответствие“ по смисъла на ЗОНПИ, когато в мотивите си е изложил несъгласие с определен от вещото лице подход за изключване от заключението на разход по смисъла на ЗОНПИ?“. По поставените втори и трети въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 281 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 3230/2023 г. на III г.о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г.о., определение № 722 от 22.03.2024 г. по т. д. № 785/2023 г. на II т.о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III г.о. Спрямо наведените първи и четвърти въпрос се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че по тях няма установена практика на ВКС. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците Ц. К. П. и М. В. П., чрез адв. П. К., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претенират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че първата инстанция е била сезирана от КОНПИ с обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 2, във вр. чл. 141 от ЗПКОНПИ и чл. 151 от ЗПКОНПИ срещу Ц. К. П. и М. В. П. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество с обща стойност 436 501, 85 лв. Посочил е, че в исковата молба е направен подробен икономически анализ за определяне на значително несъответствие за периода от 17.05.2008 г. до 26.02.2018 г. по отношение на М. В. П. и за периода от 26.02.2008 г. до 26.08.2018 г. по отношение на Ц. К. П.. Въззивният състав се е съобразил с постановките на Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, отбелязвайки, както е прието в т.1 и в т.2 от същото, че не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период; че не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Констатирал е също така, че пред първоинстанционния съд са представени множество писмени доказателства, изслушани са заключения на вещите лица по оценителна съдебно-техническа експертиза, оценителна лесотехническа експертиза, оценителна автотехническа експертиза, първоначална и повторна съдебно-икономически експертизи, установявайки че същите са подробно описани в мотивите на първоинстанционното решение, поради което е препратил към тази част на обжалваното решение. Въззивният съд е кредитирал заключението по повторната съдебно-икономическа експертиза относно общия размер на законоустановените доходи, приходи или източници на финансиране на Ц. П. за периода от 26.02.2008 г. до 26.02.2018 г. и М. П. за периода от 17.05.2008 г. до 26.02.2018 г. Счел е за установено от заключението, че същият възлиза на 578 468,41 лв. По отношение на размера на обичайните и извънредни разходи на Ц. П. и М. П. за проверяваните спрямо двамата периоди, е изтъкнал, че същият възлиза на 191 136, 87 лв. Отбелязал е, че при изчисляване на разходите за пътувания в чужбина вещото лице е съобразило наличието на адресни регистрации и на двамата ответници, както и наличието на трудова дейност на М. П. в А., поради което не е взело разходите за квартирни пари, а само за дневни пари. В тази връзка е намерил, че доколкото липсват данни ответниците да притежават право на собственост върху недвижими имоти извън страната, то разходите за квартирни пари неправилно не са били включени в изчисленията на вещото лице. Изложил е съображения, че за периода от 26.02.2008 г. до 26.02.2018 г. установеният нетен доход на М. и Ц. П. е в размер на 387 331,54 лв. (към края на проверката е в размер на 369 055 лв.); че стойността на придобитото имущество за проверявания период общо за двамата е в размер на 510 116, 94 лв.; че по поставения към експертизата въпрос за наличие на несъответствие между нетните доходи и стойността на придобитото имущество, е даден отговор, че несъответствието е в размер на 122 785, 40 лв. Взел е предвид и направената в открито съдебно заседание от 08.11.2022 г. корекция на стойността на несъответствието от вещото лице, което е установило, че същото възлиза на 101 985, 40 лв., доколкото при изчисленията за пазарната стойност на недвижимите имоти не е бил съобразен законовият режим на общност на имуществото на проверяваните лица. При тези данни въззивният състав е намерил, че с оглед обясненията на вещото лице досежно стойността на придобитата двуетажна жилищна сграда в размер на 219 800 лв., в която не е била включена стойността на земята, следва от общата стойност на несъответствието -101985,40лв., да се извади сумата от 55 300 лв., каквато е стойността към датата на придобиване към 2010 г. и така се получава несъответствие в размер на 46 685, 40 лв. Позовавайки се на посочените по-горе разяснения на Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, въззивната инстанция е приела, че при изчисляване стойността на придобитото имущество на ответниците през проверявания период, не следва да се включват разходите за вноски по банкови сметки в общ размер на 20 828, 53 лв., доколкото същите не са били налични в края на проверявания период. Обобщила е, че по този начин стойността на придобитото имущество възлиза на 489 288, 41 лв., а предвид изключването на разходите за вноски по банкови сметки на стойност от 20 828, 53 лв., то е изчислила стойността на несъответствието в размер на 25 856, 87 лв. При тези данни въззивният състав е изложил решаващи мотиви, че наличието на имущество с неустановен законен произход не е достатъчно основание да се пристъпи към неговото отнемане; че преди това е необходимо да се установи наличието на „значително несъответствие“ – специално законово понятие, означаващо превишаване с най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото /не на сбора на разходите/ над общата стойност на нетния доход за проверявания период; че едва когато такова несъответствие е налице, на проверка подлежи това какви са доходите на проверяваното лице за изследвания период, какъв е източникът им и дали същите съответстват на придобитото имущество или не. Посочил е, че незаконно обогатяване е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период; че когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то не е налице обогатяване, т. е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане. Предвид изложените съображения въззивният съд в обжалваното решение е формирал извод, че с оглед постановките на цитирания тълкувателен акт и заключението на вещото лице по повторната съдебно-икономическа експертиза, коригирана в открито съдебно заседание, то не може да се обоснове становище за наличие на „значително несъответствие“, предвид констатираното несъответствие в размер на 25 856, 87 лв. Посочил е, че за да е налице „значителност“ на несъответствието, то е необходимо последното да надвишава най-малко със 150 000 лв. стойността на имуществото над общата стойност на нетния доход за проверявания период. Предвид липсата на доказване от страна на Комисията на първата предпоставка – „значително несъответствие“ между стойността на имуществото на ответниците към края на проверявания период и стойността на нетния доход за проверявания период, то въззивната инстанция е приела, че не следва да се проверява какви са доходите на проверяваните лица за изследвания период 26.02.2008 г. – 26.02.2018 г., какъв е източникът им и дали същите съответстват на придобитото имущество или не. Възприела е като недоказано по делото обстоятелството, че към края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период. Във връзка с това е обобщила, че липсва имущество, което да подлежи на отнемане. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос касае включването на декларирания осигурителен доход за самоосигуряващи се лица с код 12 при определяне размер на несъответствието. Поставеният въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда, доколкото в обжалваното решение не са излагани мотиви дали посоченият доход следва да участва при определяне размера на несъответствието. Същевременно не е и обуславящ крайните решаващи изводи на съда, тъй като какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се обусловил различен краен резултат. Съгласно заключението на повторната съдебно-икономическа експертиза общо за проверявания период стойността на декларирания осигурителен доход с код 12 е в размер на 46 820 лева. При констатираното несъответствие от 25 856,87 лева, дори и горната сума да се изключи от доходите на ответниците, то не би се обосновал различен краен извод за наличие на „значително несъответствие“, което да надвишава най-малко със 150 000 лева стойността на имуществото. Предвид изложеното, наведеният въпрос не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният от касатора в изложението втори въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор на поставения въпрос е даден с ТР № 4/2021 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. В посочения тълкувателен акт е прието, че не представляват „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. В мотивите към т. 1 е разяснено, че постъпилите суми по банкови сметки стават част от имуществото на проверяваното или свързаните с него лица, тъй като това са техни вземания от съответната банка. С изтеглянето на суми и с извършването на преводи, тези вземания се погасяват и престават да бъдат част от горепосоченото имущество. Вместо тях част от него стават изтеглените суми в брой и вземанията, ако такива са възникнали в резултат на извършените преводи /самите парични средства са движими вещи до момента, в който са в наличност/. Ако те са налице в края на изследвания период, формират несъответствие и подлежат на отнемане, при наличие на съответните законови предпоставки. Изяснено е още, че паричните средства, които са изразходвани и не са налични, доколкото не е установено да са трансформирани в реални активи или да се намират по сметка на проверяването лице или на лицата по чл.143, чл.144, чл.145 и чл.146 от ЗПКОНПИ, съответно по чл.63, чл.64, чл.65, чл.66 и чл.67 от ЗОПДНПИ /отм./, не попадат в предметния обхват на чл.141 и чл.142 ал.2 ЗПКОНПИ, съответно чл.62 и чл.63 ал.2 ЗОПДНПИ /отм./, не подлежат на отнемане и не участват при формиране на несъответствието. В т. 2 от тълкувателния акт е прието, че не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. В мотивите към т. 2 е разяснено, че за да е възможно отнемането на някакво имущество, то трябва да съществува реално /да е налично/ към момента на приключването на проверката като част от патримониума на проверяваното или свързаните с него лица – чл.142, ал.2 ЗПКОНПИ, или да е отчуждено по непротивопоставим на държавата начин – чл. 143 ЗПКОНПИ. Разяснено е още, че предмет на отнемане могат да са налични парични средства, т. е. такива в икономическата им функция на запас от стойност /натрупани и неизразходвани средства/ и в по-тясното им разбиране, налични по банкови сметки, ако за тях са налице и останалите условия за отнемане по закона. Доколкото възивното решение не противоречи на задължителните постановки на ТР № 4/2021 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по следващия трети въпрос. Същият е от процесуалноправен характер и касае задължението на съда да изложи мотиви защо не кредитира заключение на вещо лице. По поставения въпрос е установена постоянна и безпротиворечива практика на ВКС, съгласно която оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Оспорването или неоспорването на заключението на експертизата е без правно значение за задължението на съда по чл. 202 ГПК. Същото се отнася и за противоречивите експертни заключения на вещи лица, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не възприема всяко от тях. В случая въззивният съд е основал решението си на допуснатата по делото повторна съдебно-икономическа експертиза. Отделно от това е съобразил наличието и на други, изслушани по делото експертизи, посочвайки че същите са подробно описани в мотивите на първоинстанционното решение, поради което е препратил към тази част на обжалвания пред него акт. Въззивният състав е изложил основните обстоятелства по повторната съдебно-икономическа експертиза, от които е формирал извода си, че по делото не е доказано от страна на ищеца наличието на „значително несъответствие“. Така на практика се е мотивирал кое заключение приема за обосновано, като основаващо се на конкретно установени обстоятелства, касаещи проверяваните лица и релевантния период. По делото няма данни, поставящи под съмнение неговата обективност и компетентност, респ. като е възприел същото, въззивният съд не се е отклонил от практиката, във връзка с приложението на 202 ГПК, изискваща експертното заключение да бъде обсъдено заедно с другите доказателства по делото. Наведеният от жалбоподателя в изложението последен въпрос не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. Така както е формулиран, същият е неотносим към конкретиката на казуса, тъй като съдържа условието за приложението на разпоредбата на чл. 162 ГПК, а в процесния случай в обжалваното решение въззивният съд не е излагал мотиви за нейното наличие, респ. не е изследвал въпроса дали и как следва да приложи същата. Доколкото въпросът не може да обоснове общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, то съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение, не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият дължи на ответниците по жалбата сторените пред ВКС и надлежно удостоверени такива в размер на по 14004 лева за всеки от тях. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,