Определение № 60464 от 22.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2974/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Й. Х. З. от [населено място] и О. Х. К. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Юл. С., обжалват в срок въззивното решение № 260102 от 9.04.2021 год. по гр. д. № 568/2019 год. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 85 от 16.05.2019 год. по гр. д. № 1307/2018 год. на Ихтиманския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касаторите против Община Ихтиман установителен иск за собственост на основание давностно владение на имот с пл. № *, в кв. 13 по регулационния план на [населено място], утвърден през 2003 год., с площ 1 300 кв. м., при описаните в решението съседи по скица, като неоснователен. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна и вместо това предявеният иск бъде уважен и им се присъдят направените пред всички инстанции разноски. В изложението към жалбата им касаторите релевират основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържат доводи, че въззивният съд се е произнесъл по поставения материалноправен въпрос за материалната доказателствена сила на акта за публична общинска собственост, съставен от Община Ихтиман, относно правото на собственост на общината върху процесния имот, в противоречие със сочената и представена съдебна практика - решение № 96 от 15.07.16 год. по гр. д. № 5835/15 год., І г. о., решение № 81 от 24.07.18 год. по гр. д. № 4029/17 год., ІІ г. о. решение № 87 от 1.08.18 год. по гр. д. № 2714/17 год., І г. о., ВКС. В нея се приема, че актът за държавна собственост има установително действие и съставянето му е без правно значение за собствеността при липсата на друго основание за одържавяване на имота. Ответната Община Ихтиман, чрез пълномощника й адв. М. П., в представения писмен отговор оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване поради липса както на общата предпоставка, така и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба с формулирани съответно искане за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение, евентуално за потвърждаването му като правилно и законосъобразно. Претендира и присъждане на сторените за касационното обжалване разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собствеността на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не се легитимират като собственици на поддържаното придобивно основание давностно владение в изискуемия се десетгодишен срок. Те не са могли да придобият по давност правото на собственост върху имота и поради законовата забрана за придобиване по давност на държавни и общински имоти – чл. 86 ЗС, отпаднала с изменението на закона с Д. в. бр. 33/19.04.96 год., в сила от 1.06.96 год., по отношение на имотите, частна държавна и общинска собственост. По делото не е установено имотът да е придобил статут на частна държавна или общинска собственост, поради което въззивният съд приел, че не са оборени констатациите в представения по делото акт за публична общинска собственост № 464/13.12.2018 год. Позовал се е на чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОбС, съгласно който публична общинска собственост са имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение. Процесният имот е отчужден за жилищен комплекс, като мероприятието е реализирано, имотът попада в междублоково пространство и с оглед отреждането му по действащия регулационен план за „жилищен комплекс с магазини“, предназначението му отново е за задоволяване на обществени потребности. С оглед на тези съображения въззивният съд приел, че ищците не са могли да придобият по давност процесния имот. Същият е придобит от общината по силата на извършено отчуждаване по реда на чл. 95 ЗТСУ /отм./ и параграф 7 ПЗР на ЗМСМА. Установено по несъмнен начин по делото е фактът, че отчуждаването не е отменено относно притежаваната от наследодателя на касаторите 1/2 идеална част от бившия имот, част от който представлява процесния пл. № * с площ 1 299 кв. м. С оглед изложените от въззивния съд съображения, поставеният от касаторите материалноправен въпрос не е обуславящ правните му изводи по предмета на спора за собствеността на процесния имот. За да приеме, че не е налице релевирания от тях придобивен способ, въззивният съд се е позовал на законовата забрана да се придобиват по давност държавни и общински имоти до 1.06.1996 год., а след това имоти, публична държавна или общинска собственост, какъвто е статутът на процесния имот. Същият е обоснован с данните за отчуждаването на имота по ЗТСУ /отм./ за строеж на жилищни блокове, което мероприятие е реализирано и с оглед отреждането по регулационния план е направен извода за предназначението му за задоволяване на обществени потребности от местно значение. Поради това изводът за статута на имота като публична собственост е обоснован въз основа на установените по делото факти, а не поради необорените констатации в представения акт за публична общинска собственост № 465/2018 год. Поради това и липсата на посочено конкретно придобивно основание в същия не обосновава извод за липса на право на собственост върху имота на общината, при събраните по делото доказателства за наличие на основание за придобиването на имота на основание отчуждаване и липса на отмяната му. Освен това, при предявения иск за собственост срещу общината ищците имат доказателствената тежест да установят релевираното от тях придобивно основание, което съдът приел да не е осъществено поради изложените съображения. Въпросът за статута на имота не е правен въпрос, а фактически такъв, поради което и произнасянето по него е обусловено от представените по делото доказателства, чиято преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство. Развитите от касаторите съображения за необоснованост на изводите на съда в обжалваното решение поради липса на материална доказателствена сила на АОбС не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока е представеното към жалбата изложение. Развитите доводи в него не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане, което е достатъчно да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Същите доводи представляват оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не могат да се обсъждат в настоящето производство. С оглед на това представената практика на ВКС е неотносима към предмета на настоящето производство, но дори и да се приеме обратното, произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с нея при кредитирането на констатациите в актовете за държавна и общинска собственост на спорния имот, при установения факт за наличието на придобивно основание за общината. Поради тези съображения не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както не се констатира и наличието на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационното обжалване на решението на въззивния съд. Разноски не се присъждат на ответната община поради липса на доказателства да са направени такива в настоящето производство. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение